— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.
— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?
Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.
— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.
— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.
Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.
Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.
Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.
Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:
— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.
— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.
— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.
Върнаха се по местата си на скамейките.
Джафит протегна ръка и дланта му опря в гърлото й. Пръстите бавно се плъзваха надолу. Студени и горещи нишки плъзнаха навсякъде в плътта на Мейгрейт. Натискът отново я прикова към пода, в гърдите й се надигаше отвратителен, смахнат кикот. Кожата й настръхна, все едно някакъв паразит я гризеше и пихтиестото му тяло се издуваше в нея.
В някакво притаено кътче на душата й замъждука гняв от посегателството, разгоря се мудно, но накрая избухна неудържимо.
Самата тя дори не долови точния миг, когато вдигна към Джафит ръка с разперени пръсти, забрави всички предупреждения и наставления от дългогодишната си подготовка и стовари върху него цялата мощ на своето побесняло от болка съзнание.
Уелмът млъкна насред думата, която изричаше, застина като изваяние, на цялото му лице се избиха червени петна и той тупна по гръб на пода. Лицето му се гърчеше, ръцете му се увиваха конвулсивно около тялото.
„Прекалих, а пък и закъснях — сгълча се Мейгрейт. — Още един от присъщите ми недостатъци“.
Другите двама не шавнаха. Мъжът бледнееше, пръстите му се впиваха в ръба на скамейката. А Вартила се усмихна като привидение и Мейгрейт се стъписа.
— Джарк-ун трябва да научи за това — обади се Вартила към мъжа. — Помоли го да дойде.
— Още не се е върнал.
— Значи ще го потърсиш, щом се върне. Тази тук ме безпокои. Много сила има в нея. Длъжни сме да научим кой я е изпратил. Може би ще е по-лесно да пречупим другата.
Вратата се отвори. Игър надвисна над всички. Носеше дебело наметало, по шапката му още искряха капки, по ботушите му лепнеше черна кал.
— Аз ще се заема с нея — каза той тихо. — Доведете я в работната ми стая.
— Но, господарю…
Вартила не продължи и се извърна.
Мейгрейт едва прекрачи прага, изтощена от дългото изкачване по стълби, пък и отново я налегна слабост, след като си послужи с Тайното изкуство. Игър говореше, но звуците се сливаха в ушите й, дори не го виждаше, ако не застанеше точно пред нея. Тръшна се на пода и присви колене към гърдите си. Той стърчеше над нея като сиво петно. Мейгрейт не съзнаваше нищо освен жаждата и непоносимото напрежение в главата си.
— Вода… — изхъхри тя. — Моля те, дай ми вода.
Игър приклекна неловко и се взря в лицето й. Зачерви се и тя отметна глава немощно, защото се уплаши да не я зашлеви. Той обаче се надигна с охкане, провлачи крак към вратата и дръпна шнура, увиснал до рамката.
Тутакси влезе една прислужница. Игър й каза нещо и пак дръпна шнура. Дойде и втора жена и двете отнесоха Мейгрейт в съседните покои. Там я изкъпаха в неописуемо приятна топла вода и я облякоха в чисти дрехи.
След това я заведоха в просторна стая и поднесоха храна и вода на масичка с извити черни крачета до огнището. Гозбите бяха съвсем обикновени — маринована риба, задушени зеленчуци, черен хляб с кана ласий — слаба светла напитка, която винаги присъстваше на трапезата в Орист. Тя веднага изгълта две големи чаши. И през цялото време двете слугини я наблюдаваха неотлъчно. Щом се засити, я върнаха в покоите на Игър и я настаниха на дивана до току-що запаленото огнище с още една пълна чаша на масата. Мейгрейт се почувства чиста и стоплена за пръв път, откакто бяха нагазили в блатата на Орист… и по- уплашена от всякога. Колкото и слабо да беше питието, я потапяше в дрямка, затова тя веднага седна, сковано и изпънато.
Скоро влезе и Игър. Носеше дълга вълнена блуза, дебел панталон и сиви ботуши. Слугините си отидоха. Яростта му не бушуваше и продълговатото му лице беше невъзмутимо, едва ли не приветливо. Мейгрейт не знаеше какво да си мисли. Каквито и способности да бе развила у себе си, не умееше да разгадава чуждата душа.
— Е, сега малко по-добре ли си?
— Благодаря — отвърна Мейгрейт, още по-смутена от любезността му.
— Уелмите се престарават, а аз се забавих заради преследването.
Не и се вярваше, че чува тези думи. Нима се оправдаваше пред нея?!
— Какво направихте на Каран?
Игър придърпа стола си към нея и се вторачи в очите й. Май търсеше нещо, но отново изглеждаше озадачен. Мейгрейт потръпна и притисна гръб в облегалката.
Той заговори бързо, без да се запъва:
— Вече нямам време за губене. Коя е Каран и накъде понесе Огледалото?
Възможно ли беше Каран да се е изплъзнала? Направо изумително. Мейгрейт сведе поглед. Игър се славеше с лукавството си, а в нито един слух не го хвалеха за състрадание или благост. Би си послужил с какви ли не хитрини и беше най-добре тя изобщо да не отваря уста.
— Нищо няма да ти кажа…
Той обаче упорито повтаряше въпросите си, дори се опита отново да прекърши волята й както предишния път, но тя не продумваше. Игър се разгневи само веднъж, с един замах помете чашата й от масата и вдигна юмрук, но нейният поглед пак не трепна. Тя долавяше, че той се преструва най- хладнокръвно, нямаше и помен от онзи сляп бяс. Защо се бе променил така?
Накрая от умора не можеше и да седи. Игър отново повика прислужниците и те я отнесоха в малка стая с легло. Съблякоха я, както стоеше със затворени очи, и я сложиха в студената постеля.
Вратата се отвори безшумно и Игър влезе. Носеше фенер. Мейгрейт беше права да не разчита на дружелюбието му. Яростта отново бушуваше в него, докато крачеше по коридора, макар че засега не я заплашваше. Вбесяваше го загубата на Огледалото, толкова важно за отдавна обмислените му планове. Надяваше се, че щом Мейгрейт е с изцедени сили, ще намери начин да изкопчи истината от нея.
