Сянка по стъклото

Защото Игър не само използваше Огледалото да разкрива защитните мерки на противниците си. Знаеше, че в прастарото изделие е скрита несравнимо по-важна тайна — път отвъд ограниченията, наложени от разстоянията, задържащи повелителите на Сантенар в дребните им владения. Път към премахване на отдавнашната неправда, на която той бе станал жертва. Тласкаше го не само жаждата за мъст, но и една мечта — да обедини Мелдорин, а защо не и цял Сантенар. Изобщо не се съмняваше, че той е най-подходящият човек да постигне това. Дребното отмъщение беше само стъпало към целта. Успееше ли да постави Сантенар под своя власт, щеше да впрегне всичките му сили, за да сбъдне и желанието си за истинското възмездие.

Но сега дойде в стаята на Мейгрейт, за да удовлетвори любопитство си и да разсее недоумението си. През онези тежки часове на борба за надмощие двамата взаимно надникнаха в съзнанията си. Може би самотата и тъгата на тази жена му напомняха за неговата душа. Или вече налучкваща какво всъщност представлява Мейгрейт… и в какво може да се превърне?

Сложи фенера на пода до леглото, седна на един стол и се загледа в спящата жена. В тези мигове беше толкова безметежна…

Тя се обърна и насила отворя очи, сепната от светлината на фенера. От преумора не можа цяла минута да осъзнае къде се намира, а после в миг привичното напрежение и унижение изопнаха лицето й.

„Какво ти е причинила Фейеламор? — чудеше се Игър. — Защо те е тормозила така?“ Мейгрейт събуждаше у него твърде особени чувства, каквито не бе изпитвал през целия си дълъг живот. Коя всъщност беше тя? С какво коварство си служеше?

Мейгрейт седна в леглото и се уви плътно със завивката. Застави се да срещне погледа му, въпреки че сънят още тегнеше в мислите й. Пламъчето на фенера потрепваше и хвърляше по лицето на Игър заплашителни сенки. Хлътналите му очи тъмнееха и хвърляха редки проблясъци.

Гласът му прозвуча с прекомерна сила в притихналата нощ и отекна от стените.

— За какво й е Огледалото на Фейеламор?

— Прочети Преданията! — озъби му се Мейгрейт.

— О, чета ги — кротко я увери Игър. — Но през последните столетия се смяташе, че Фейеламор е мъртва, а фейлемите са изчезнали. Откъде се взе тя? И защо точно сега? А ти откъде изскочи с цялата тази сила и незнайни цели?

— Аз само й служа. Нямам свои цели, изпълнявам дълга си.

Той я изгледа косо.

— Нещо не ми се вярва. Твоят път не съвпада с нейния — ти не принадлежиш към фейлемите.

Думите му я притесниха, засегнаха онова, за което си бе забранила да мисли.

— Няма да говоря с тебе за нея.

— Ами за приятелката си? Името й е Каран, нали?

„Значи не сте я намерили“. Мейгрейт си позволи отпаднала усмивка.

— Тя е от рода Фърн в Банадор.

— Ааа… Фърн, тъй ли? Хора с крехко душевно здраве. Безумието е същинско проклятие за този род. Тя е толкова млада. Товарът може да я смаже. Нима не се тревожиш за приятелката си?

Мейгрейт се извърна; боеше се да каже каквото и да било. Но откъде бе научил толкова много?

— Не я познаваш — отрони печално накрая. — Вярно, наглед е съвсем млада и се шегува с онова, на което държи, но в нея се крие желязно упорство. Тя познава и грозното лице на света. Никога няма да я хванете.

И себе си не можа да убеди. Защо говореше така с врага си? Как успял да я обезоръжи?

Игър се взираше настойчиво в нея.

— Накъде е тръгнала? Към морето ли? Или на изток — към езеро Нийд? Аха, виждам отговора в очите ти. Отива към Нийд. И може би ще се срещне с някого там?

Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.

— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?

Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.

— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.

Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по- непоносима от паднал върху нея каменен блок.

— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?

Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.

— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.

Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.

Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.

Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.

Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.

Поколеба се. Знаеше, че засега не й стига жизненост да избяга. Влезе в покоите на Игър. Осветяваше ги само гаснещата жарава в огнището. Мейгрейт се вмъкна и огледа помещението, Стопанинът не беше тук, но присъствието му се долавяше. Дългата маса, отрупана с карти и книжа, привлече вниманието й. Тя взе оставената най-отгоре карта, показваща източните области на Мелдорин от планините до Туркадско море. Имаше много знаци, нанесени на ръка. Обърна листа към огнището, за да вижда по-добре. Студена ръка стисна китката й изотзад. Пак я побиха тръпки, за малко не изпищя от уплаха и погнуса.

— Този път ще си довършим разговора — обеща Вартила.

15. Не каквото очакваш

Оръфаният нещастник в краката й наистина беше Лиан, но за жалост много се различаваше от великият разказвач, на когото се възхищаваше във въображението си. И все пак макар да изрече нелепи думи, гласът му галеше слуха. Как бе успял да дойде тук, без дарбата й да я предупреди? Как изобщо се бе домъкнал в планината? Нима безцелно блуждаещите й сънища и копнежи го бяха откъснали по някакъв начин от уютното сигурно съществуване? Това вече беше немислимо — та тя не разполагаше с подобни сили. Трябваше да е някакво съвпадение… Но какво ли съвпадение бе необходимо, за да се катери Лиан из тези чукари? Ама че чест за нея!

Той изохка и се сгърчи. По челото му се стичаше кръв. Каран го обърна по гръб с една ръка — другата бе негодна и за най-нищожното усилие. Кожата му беше леденостудена, целият бе подгизнал. Можеше да умре от премръзване и тя щеше да е виновна за гибелта му.

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите