— Ами ако се върнем в Чантед?
— И какво ще правят уелмите през това време?
— Защо да не се крием, докато не се махнат?
— А ти защо не ме научиш как да си направя криле и да отлетя към някое безопасно място?
— Само се опитвам да помогна.
— Не ми стигат силите да търпя и това! — избухна Каран. — Я си върви, откъдето си дошъл.
Скочи и застана до огъня с гръб към него. Лиан дори не я погледна, а промълви замислено:
— Според мен е най-добре да…
Не само беше глупак, ами и не слушаше! Горчиво разочарованата Каран се извърна и го погледна. Срамуваше се от доскорошните си мечтания за него.
— Ти живееш в измислен свят — каза му троснато. — Твоите Предания са били съчинени, за да развличат беззъби дъртаци, докато сърбат попарката. Не са нищо друго освен романтични разказчета. И от твоята помощ има полза колкото от тях.
Лиан изпадна в пълно недоумение. Не бе свикнал да чува подобни думи.
— Преданията са самата истина! Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото. Те са основата на нашата култура.
— Махай се! — кресна тя. — Не ми трябваш. За нищо не те бива.
Най-после го принуди да го чуе. Той ахна, преви рамене, после се надигна и повлече крака към вратата, както беше увит в одеялото. Каран не знаеше дали да вярва на очите си.
— Не сега бе, малоумнико! Утре или вдругиден, когато се пооправиш.
Той се обърна послушно и със същите немощни крачки се върна на мястото си. Не й се гледаше това тътрене. Тя излезе навън да се успокои, разкъсвана между смеха и отчаянието. Как да се държи с това същество? След няколко минути надникна през открехнатата врата — Лиан седеше, забил поглед в пода. Изглеждаше толкова умърлушен, че Каран омекна. Не биваше да му говори толкова грубо. В края на краищата тя бе причината той да попадне тук. Влезе и каза решително:
—
После обърна дрехите му, за да не се опърлят, пусна във водата щипка билки, чукна с юмрук по котлето да се утаят на дъното и скоро наля от зелената течност в канчетата. Лиан с облекчение притисна длани към топлия метал. Може би си помисли, че предложеният чай е знак за помирение, и сподели каквото му хрумна:
— Снощи ми се стори, че си загубила надежда, съчувствах ти искрено. Но днес…
Каран се настрои по-сговорчиво.
— Минаха почти два месеца, откакто избягах от Физ Горго, и през цялото време ме преследват. Щом се отърва от тях и нещо пак ги насочва по следите ми. Вчера са крих в преспите, без да паля огън, и враговете ми се навъртаха толкова наблизо, че лесно ги усещах. Накрая се отказаха до зазоряване, но нощта беше страшна, една от най-лошите досега. Зовът ми беше фантазия, сън. И за миг не допусках, че си някъде наоколо и ще дойдеш.
Лиан се загледа в нея през струйките пара над канчето. В това сънно послание на Каран бе имало още нещо, по-опасно и от уелмите. Каква беше онази великанска фигура? Игър, стремящ се да си върне Огледалото?
Тя седеше с кръстосани крака, зяпаше пламъците и драскаше разсеяно по камъните с обгорената пръчка в лявата си ръка.
— Какво се случи във Физ Горго? — престраши се да попита той.
— Игър се върна по-рано. Мейгрейт намери сили да го задържи, но не и да избяга с мен. Направих каквото тя поиска от мен — изплъзнах се.
— Не знаех, че сте били две. На кого служиш?
— Прекаляваш с любопитството. Изтърси ми се ненадейно и очакваш да ти се доверя. Няма да го бъде. Не ти искам помощта. Самонадеян си и май не те харесвам много. Ще продължа сама. Водата ще спадне след ден-два и ще можеш да се върнеш в Тулин.
Лиан се изчерви от унижение и Каран за миг го съжали.
— Какво друго ми остава? — Опита се да говори по-благо. — Пострадал си по зле и от мен, а и не познаваш планините. Ти си добър и отстъпчив човек. И аз бях такава. Не ти е мястото тук.
— Но ти нямаш храна, а ръката ти е зле. Сама помоли за помощ.
— Да, но не от тебе. Ще ти платя за храната, която можеш да отделиш. Ще имаш нужда от запас само за утре. Сега отдъхни. Най-добре ще ми помогнеш, като ги забавиш: дори час няма да ми е излишен.
Тя се смълча до огъня. Лиан се обърна на здравия си хълбок върху каменната плоча и поумува над положението си. Не можеше да й се натрапи против волята й, нито пък искаше. Явно се налагаше да изплати дълга си към Мендарк другояче. Само че изгаряше от желание да види Огледалото, да научи историята му заедно с историята на самата Каран.
Потънал в мислите си, не забеляза, че тя е излязла. Заслуша се във вятъра, свирещ из пролуките на порутения покрив. Понякога въздушните течения се завихряха, караха пламъците да подскачат и пръскаха искри из стаята. Той се огледа. Малката раница на Каран бе оставена в ъгъла. Дали не държеше Огледалото там? Изкушението пак го загриза. Седна обаче твърде припряно и го прониза толкова остра болка, че извика. Налагаше се да почака.
Предпазливостта му послужи добре, защото само минута по-късно тя отвори вратата с ритник и довлече вътре голям клон.
Насече клонки с едно сатърче, натроши ги и ги хвърли в огъня. Навря в пламъците и дебелия край на големия клон, който се простираше чак до средата на помещението.
Лиан скоро се унесе в тежкия сън на пълното безсилие със сгъната под главата му дреха на Каран за възглавница. Тя пак седна на раницата си и загледа играта на светлини и сенки по стената. Понякога се надигаше и пробутваше клона още малко в огъня.
Ако успееше да мине през прохода и да стигне до Банадор, щеше да намери по-голяма безопасност в родните си земи, но на единия път нататък я причакваха уелмите, на другия пречеше придошлата река. Как можа точно накрая да им позволи да я натикат в такъв капан? И какво ли замисляха сега? Щяха ли да се опитат да я сварят неподготвена в ранни зори, или щяха да дебнат да тръгне към прохода? Имаше ли начин да се възползва от неочаквания „подарък“, който й бе натресла съдбата?
Лиан се въртеше и пъшкаше. Дори в съня си изглеждаше окаян и безпомощен. Защо човек с толкова оскъдни умения бе положил толкова усилия да я намери? И това ли беше капан? Какво щеше да направи, ако я бе сварил заспала?
Тя се изсули през вратата и закрачи през разрушената зала. След бурята небето се бе прояснило, но от запад напираха още плътни облаци. Сред развалините вятърът бе струпал преспи с фантастични форми. Каран отиде при ниската стена до ръба на платото.
Опря гръб в зида, за да се скрие от вятъра, но въпреки това мръзнеше. Лиан от Чантед… Лиан зейнът… Казваха, че гласът му е като ангелска песен. И тя се убеди колко верни са тези думи, когато чу сказанието му. Вярно, че се отнесе с него ненужно жестоко, но как да се държи другояче? Неговият глас нямаше да я отведе у дома.
По звездите определи, че е настъпил десетият час. Чуваше се само съскането на повеите и шумоленето на изсъхнали листа по храстите над пропастта.
„Ако го зарежа, може би ще спечеля половин ден, докато се разправят с него. Проклет да е! Не съм го молила да идва. Не, лъжа сама себе си… И онзи ден, и вчера го призовах. Но уелмите би трябвало да проумеят веднага, че той няма нищо общо… О, не. Ще го разкъсат, за да изтръгнат от него какво знае за мен. Може и да го погубят ей така, от злоба, защото ще го помислят за мой приятел. Значи съм длъжна да го закрилям“.
Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.
„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“
Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от
