Каран се огледа. Провираха се по южния склон. Пред тях имаше островче от дървета между хаотично стърчащите скали и втвърдени лавови потоци. Тук-там се бяха образувала и кухини, които подмамваха, но се оказваха запълнени с чакъл. Макар че на север небето оставаше ясно, от югозапад напираха в стена зеленикавочерни облаци, под които неспирно са кривяха и пресрещаха мълнии.
— Ето нещо по-удобно. — Лиан посочи малък чернеещ отвор в скалата.
За малко не го бяха подминали заради избуялите наблизо храсти.
— Донеси дърва, аз ще запаля огън — отвърна Каран, за да надвика тътена на гръмотевиците.
Със здравата си ръка събра пожълтяла трева и съчки. Лиан хукна към дърветата и започна да кърши сухи клони. Настъпващите облаци погълнаха залязващото светило и ги обгърна плътен сумрак.
Въпреки тесния си вход пещерата беше широка десетина разкрача и висока към два. Не се знаеше докъде продължава. Каран накладе димящо огънче на няколко крачки от дупката. Отдавна не смееше да използва светлика — опасяваше се уелмите да не я намерят по него. Запали стиска клонки вместо факла и огледа внимателно тунела. Стените му приличаха на мътно стъкло. Извиваха се нагоре ту рязко, ту плавно и криволичеха. Нататък корените на дърво бяха пробили тавана и образуваха жилава завеса. Бели паяци и други слепи гадинки се разбягваха от светлината. Стотина стъпки по-нататък въздухът беше застоял, имаше следи от прилепи. Рухнала скала препречваше пътя.
Каран се върна и отвори раницата на Лиан да види какво имат за ядене. Разпиляха се множество пакети, увити в промазан плат, повечето все още сухи. Дали пък сред това богатство нямаше и истински чай? Тя отвори един и го подуши. О, да! Хубав сорт, отглеждан по хълмовете над Чантед. Боклукът, който бе успяла да си купи в Хечет, беше от твърдите листенца на някакъв пустинен храст и нагарчаше неприятно.
Бурята ги връхлиташе; съвсем притъмня. Лиан още се бавеше навън и тя нямаше дърва за огъня. Изпълзя през отвора и се загледа към дърветата. Щом блесна следващата мълния, забеляза Лиан — бе отсякъл едно изсъхнало дръвче със сатърчето и сега се напъваше да го довлече по камънаците. Озърташе са през рамо към небето. Каран също погледна нагоре.
— Зарежи дървото! — кресна му, уплашена за него, но гръмотевицата заглуши гласа й.
Вятърът побесня и стовари същинска канонада от градушка, поредната мълния удари толкова наблизо, че косата на Каран засъска и изпука. Из въздуха се разхвърчаха ледени трошки.
Лиан изтърва дървото, свлече се на колене и закри главата си с ръце. Остана така поне половин минута, чак тогава се надигна и побягна към нея. Нова светкавица се заби сред мъртвите дървета, нацепи най- голямото и трески колкото Каран полетяха във всички посоки. Едно парче се стовари над дупката на пещерата. Лиан най-сетне се напъха вътре.
— Това беше глупост — скастри го тя. — Можеше да донесеш един наръч, щяхме да вземем още, след като бурята отмине. А сега нямаме нищо. И за какво ти беше цяло дърво? Пълно е с клони. Ако мълнията бе ударила по наблизо… Лиан, ти наистина си малоумен.
Седна до гаснещия огън. Изопнатият й гръб показваше гнева й по-ясно от всякакви думи.
Лиан седна настрана. Нищо не потръгваше според очакванията му. В Чантед не беше така. Унизително съзнаваше, че е същински тъпанар, презряно нищожество.
17. Спътник
Лиан надникна навън. Бурята отминаваше, градушката бе спряла. Издрапа по купчинката чакъл и застана пред побелял свят, който засияваше при всеки проблясък на мълния. Докъдето му стигаше погледът, ледените парчета се бяха натрупали в дебел цяла стъпка слой. А първите снежинки се плъзваха призрачно във вечерта, сгъстиха се и накрая замрежиха дори най-близките дървета. В пещерата огънят съвсем гаснеше. Лиан изгази стържещия лед, събра наръч вледенени клони, внесе ги, разпали огъня, сложи котлето да кипне за чай и седна до Каран.
— Съжалявам. Дори още не разбирам какво правя правя тук.
Тя го погледна. Съчувстваше му (колкото и някаква част от ума и да й подсказваше, че той може би злоупотребява с мекото й сърце). Беше объркана. В края на краищата май го харесваше, колкото и да беше смешен.
Сложи ръка на рамото му.
— И аз съжалявам. И аз се набърках в това не по своя воля. Дадох дума и не мога да се отметна.
— С удоволствие ще ти разкажа някоя история… ако искаш.
— Не ми се вярва, че очите ми ще останат отворени до края. По-добре ми кажи как точно тръгна да ме търсиш?
— По заповед на Уистан ме вдигнаха от леглото и ми съобщиха, че съм прогонен. Друг път ще ти обясня причината. После ми предложиха пари и препоръки, за да те издиря и да те съпроводя до Туркад. Отдавна искаше да се отърве от мен и сега му се паднаха накуп удобни поводи.
Каран поумува. Ами да, горе-долу по това време се бе примолила на Уистан насън. Тя ли му бе внушила идеята? Поне й олекна малко, че и друг има роля в сегашните несгоди на Лиан.
— Можел си да откажеш.
— Що за живот като летописец щях да си уредя без неговите препоръки?… — Поколеба се и добави с въздишка: — Нали съм зейн.
— Знам. Да не мислиш, че ме интересува? Но защо си се застоял толкова дълго в Школата?
— Самият аз се виждам по-скоро като летописец и чак на второ място — разказвач. За мен няма нищо по-важно от Преданията, а Школата е най-доброто място да ги изучавам.
— Точно тебе ли им е щукнало да пратят?…
Той не се обиди.
— Уистан си бе втълпил, че плета интриги срещу него и се стремя да го изместя от поста наставник на Школата.
— А ти искаш ли да си наставник?
— Ако исках, вече щях да съм. — Чак сега Каран долови що за железен инат се крие под мекушавата му благост, но след миг гневът му угасна и той пак й се усмихваше. — Но не както си го представя той. Не обичам хитрините. Нямах желание да бъда наставник, но доста прекалих с осмиването на Уистан в кръчмите. Правех го с удоволствие, защото той е коварен дребнав вкиснат дребосък, който мрази всички, а дори и себе си. И всекиго мери със своя аршин. Хората се събираха на тълпи, за да се посмеят, и той се уплаши за поста си.
— Имало е защо — вметна Каран.
— Знаеш ли, в Тулин още малко оставаше да се откажа да те търся, но ти ме намери със съзнанието си. И оттогава някак си те опознах. Стори ми се толкова отчаяна… Не можех да те изоставя.
Ето ти още една изненада… Настроил се бе така към нея след краткия досег на умовете им? Какво ли би помислил, ако го бе зарязала на тясната пътека над пропастта?
— Все си мисля, че и преди съм те виждал… — Той се наведе да погледне лицето й отблизо. — Червенокосата жена сред слушателите, когато за пръв път разказах Преданието за Възбраната! Но в онази порутена крепост ти ми каза, че не сме се срещали.
Каран се засрами.
— Ами ти беше много досаден. Пък и наистина не се
— Но и тогава ме достигна със съзнанието си! Случи ми се за пръв път. И тогава… зададе въпроса, който преобърна живота ми.
— Това пък как го измисли?!
— „Кой я е убил?“ Попита ме за сакатото момиче, нали? Това е другата причина да ме изритат от Школата. Уистан се страхуваше от онова, което може би щях да науча.
— А ти откри ли нещо?
— Предчувствах, че има огромна тайна, може би цяло Велико предание. Не можеш да си представиш как копнея да съм летописецът, съставил ново Велико предание. — Погледът му се замъгли. — Но не успях да разкрия нищо. А ако узная цялата истина и се окаже, че съм сбъркал в сказанието? Опозореният летописец не може да изчисти петното от доброто си име. Дори да има ново Велико предание, друг ще получи
