удобно — подпря счупената й ръка на раницата. Нагласи сгънатото наметало под главата й, свали ботушите и ги остави до огъня да съхнат. За пръв път, откакто я бе срещнал, виждаше лицето й толкова спокойно.
Навън снегът натрупваше. Лиан си наля още една чаша чай и отиде до входа. Вятърът се бе обърнал на югозапад и навяваше преспа пред входа, затова той се покатери на близките камъни. Пак виждаше само снежинки, появяващи се от мрака над главата му.
Потръпна и се уви в наметалото. Умираше за сън, но трябваше да донесе още дърва. Заради снежните навеи не виждаше къде стъпва; ожули си глезена в ръбатите парчета изстивала лава.
Сложи върху жаравата един клон с полепнали по него сухи листа и те изпращяха силно.
Внезапния шум май тласна нанякъде виденията на Каран, защото тя извика приглушено:
— Не! — Размаха ръце да отпъди нещо. — Не мога. Няма…
Едната половина на лицето й се разкриви като стисната във великански пръсти, очите й се изцъклиха.
— Каран — повика я той. — Аз съм — Лиан. Успокой се.
Очите й шареха, сякаш търсеха някого в тълпа. Тя млъкна и се скова. Лицето й стана тебеширенобяло. Лиан я прихвана нерешително, тя изведнъж се отпусна и насмалко да си блъсне главата в камъните. От допира в съзнанието му се мярна образ — женско лице в профил, видяно през огледало. Намести сгънатото наметало под главата на Каран и я зави. Тя дишаше тежко, но скоро потъна в сън.
Не беше обикновен кошмар. Защо ли подозираше, че тя преживяваше отново някакъв ужас от миналото? Или пък нещо се опитваше да стигне до нея в сънищата й. И коя ли беше тази жена? Необикновено лице. Напомняше му за един релеф на стена в Голямата библиотека. Това ли беше
От мига, когато Уистан бе споменал, че Огледалото съдържало памет за древни епохи, Лиан изгаряше от нетърпение да го види. И сега желанието се разгоря. Не се стремеше да го притежава, дори да го пипне. Не можеше обаче да сдържи копнежа си да види истината от Преданията. Нима това не надхвърляше и най- безумните мечти на всеки летописец? Кой ли бе държал този предмет през вековете? Безброй възможности…
А Каран тънеше в безпаметния сън на изцедената докрай жизненост. Дори Лиан да надникнеше в раницата й, тя никога нямаше да узнае. Наведе се над нея. Тя поотвори очи, усмихна му се унесено и се сви под завивката.
Не… Напълни котлето с водя за още чай и извади дневника си — не го бе докосвал още отпреди Тулин. Пропъди насила мислите за Огледалото и се съсредоточи в описанието на всяка подробност.
Нощта се изнизваше мудно. И когато вече си мислеше, че утрото никога няма да настъпи, по небето навън плъзна бледа светлина. Той стана, отиде до входа — и долови присъствие зад себе си, леко като перце. Каран лежеше на една страна, придърпала спалния си чувал под брадичката си. Очите й бяха отворени, гледаше го безметежно.
Той не знаеше какво да каже.
— Искаш ли чай?
— Да. — Тя се подпря на лакът, погледът й не се откъсваше от него. — Толкова бях уморена… Сложил си ме да спя. Благодаря ти.
— Сготвих и вечеря — промърмори Лиан. — Обаче отдавна изстива.
— Стопли я. Вече свикнах да ям такива неща, че изобщо няма да се оплаквам.
Той си спомни противното вариво първата вечер и дори не помисли да възрази.
18. Планинска болест
Когато слънцето се показа, вече бяха готови да тръгнат. Лиан изпълзя по снега, надникна навън и застина.
— Ето ги — изсъска на Каран, която чакаше да му подаде раниците. — Идлис и онзи… тантурестият.
— Какво правят?
Тя бързо се покатери при него.
— Ето ги! Стоят до дървото, дето го разцепи мълнията.
— Не — до другото което отсече. По-добра следа от тази — здраве му кажи. — Гласът й обаче не звучеше сърдито. — Сниши се. Може и да не се досетят, че тук има пещера.
Лиан си каза, че не могат да разчитат на това, щом са ги проследили чак дотук.
— Изобщо не разбирам как са ни намерили в този сняг.
— А как ме намираха досега? Случваше се да не ги виждам по цяла седмица — и изведнъж ме догонваха. Снощи сънувах за пръв път от няколко дни… и те пак ни настигнаха. Започвам да си мисля, че някак проникват в сънищата ми.
За техен късмет вятърът избутваше дима навътре в пещерата. Това обаче нямаше да ги спаси от старателно претърсване. За всеки случай Каран хвърли няколко шепи сняг върху въглените и го утъпка.
Сгушиха се възможно най-далеч от отвора и не посмяха да шавнат цял ден. Без огъня беше много неприятно. Лиан се напъха в спалния си чувал да дремне, докато Каран будуваше, но като знаеше колко наблизо са преследвачите, не можа да мигне. Накрая се отказа и седна при Каран. А уелмите ту се показваха, ту се скриваха, оглеждаха всяко кътче от околността. Доста след пладне необяснимо защо затичаха косо по склона, като че бяха забелязали нещо.
— Странно — прошепна Лиан. — Махат се.
— Защо ли?
— Май подгониха някой друг.
Не научиха нищо повече. В късния следобед зърнаха уелмите — петънце върху снега далеч на запад; после те се изгубиха от поглед.
Щом притъмня, Каран и Лиан се измъкнаха на студа. От юг още духаше мразовит вятър, снежинките кръжаха около тях. Отначало се зарадваха на лошата видимост, но скоро затънаха в кошмар наяве — газеха в преспи, мъчеха се да преодолеят назъбени ридове и внезапно пропадаха до гърдите в омекнал мокър сняг. Само за половин час подгизнаха и премръзнаха. А снегът валеше неспирно и към полунощ стана немислимо да продължат. Намериха съмнителен подслон край една скала.
Това не беше мимолетна есенна буря. Вятърът напираше, придаваше на леда стоманена якост. Вятърът на дълга сурова зима. А двамата се бяха залутали в планината.
Лиан страдаше от студа много по-тежко от Каран. Опасяваше се че ще загинат още тази нощ. Топлината на телата им не стигаше да изсуши дрехите. Налагаше се неуморно да разтриват пръстите на ръцете и краката си. По едно време не издържаха, направиха си подобие на пашкул от спалните чували и наметалата и се притиснаха един в друг като любовници. Все пак оцеляха и дочакаха утрото.
— Това няма да се повтори — изръмжа Каран, докато разчупваше леда по пашкула. — По-скоро ще се изправя срещу уелмите. Ако трябва, аз ще ги подгоня, както те мен.
Закръглените й бузи бяха толкова хлътнали, че личаха подскачащите мускулчета по челюстите. Кръвясалите й зелени очи се присвиваха в цепки; Лиан за пръв път виждаше в тях да бушува подобна ярост. Внезапно се уплаши и от нея, и за нея. Не проумяваше тези неочаквани страни от характера й.
През нощта бяха изкачили висок хребет и сега пред тях се откриваше дълга права широка долина, проснала се на няколко левги. През гъстите гори криволичеше замръзнала рекичка. Нямаше помен нито от човешки селища, нито от друг живот. И навсякъде наоколо стърчаха високи планини. Двамата се заспускаха към долината, за да се скрият от вятъра.
Петата нощ след развалините. Седяха един до друг в плитка пещера под ниско хълмче. Повече не бяха видели уелмите. През целия ден и вечерта се влачеха в дълбокия сняг между дърветата, за да стигнат до южния край на долината. От юг се събираха още облаци.
— Сигурна ли си, че знаеш накъде сме тръгнали? — за стотен път попита Лиан. — Изядохме почти половината храна.
Каран го изгледа. И на нея й беше ясно, че няма да се доберат до Банадор.
