Сянка по стъклото

Тя не се колеба повече. Как да спазва забраната за споменаване на Шазмак, щом иначе не би го накарала да помръдне оттук?

— Има един град… Недостъпен е за чужди хора, но нямаме друга надежда. — Замълча. Той я гледаше неспокойно. — Град на аакимите. Е, голям е, макар и вече малцина да го обитават. Но все още си е твърдина. Малцина знаят за него, защото на аакимите не им е потребно почти нищо от външния свят. Рядко излизат от града, и то винаги потайно и предрешени.

— И аз знам това-онова за аакимите от Преданията — вметна Лиан, — но не съм чувал за такова място.

— Наричат го Шазмак.

— Шазмак ли?! Разбира се, че знам за него! Но той е бил изоставен в прастари времена.

— Не. Скрит е, заличен от паметта на света. Живях там шест години след смъртта на родителите ми. Моите приятели ще ми помогнат.

— А на мен?

Отново дълго мълчание.

— Аакимите… Огледалото на Аакан… — проточи Лиан, умуваше над скритото в думите значение. — Знам едно предание за аакимите, но в него не се споменава Огледалото. Ох, как ми се иска да го видя!

— Не може — отсече Каран и стана, за да не слуша увещанията му.

Пак слезе по пътеката и спря до изсъхнало старо дърво. Мъртъв клон над главата й натежаваше от шишарки. Тя го откърши и се върна. Седна при Лиан и почна да хвърля шишарки в огъня. Те запукаха и се обвиха в червени и сини пламъчета.

— Огледалото наистина ли е принадлежало на аакимите? — обади се той след малко.

— Да. Отдавна.

— Значи ще им го върнеш?

Каран отвори уста и се запъна.

— Не… не знам. Не съм решила нищо.

— Според мен няма съмнение, че те си го искат.

Тя не отговори. И без това мислите й непрекъснато се въртяха около Шазмак, откакто проумя, че могат да отидат само там. Най-прекрасното място на света, колкото и неприветлива да беше тази красота.

Лиан се бе вторачил пронизващо в нея.

— Защо не ми се довериш? — попита натъртено. — Ако искаш доверие, не можеш да го отказваш.

„Да — рече си Каран, взряна в зачервеното му намръщено лице. — Би трябвало. Но защо ми е толкова трудно да ти се доверя? И у мен ли са вкоренени предразсъдъците срещу зейните? Или е заради този блясък в очите ти, щом заговориш за Огледалото? Няма да се задоволиш с недомлъвки, а ще задаваш нови и нови въпроси“.

— Ще ти кажа малкото, което мога да споделя — каза накрая Каран, — а в замяна ти ще си държиш устата затворена. Не искам да изтървеш нито дума в Шазмак за Огледалото, дори да те разпитват. Все едно нищо не знаеш.

Мислено отново се пренесе в Шазмак. Дали Раел нямаше да е там? Той много се отличаваше от останалите и беше най-близкият й приятел. Мил, търпелив, печален. И сега виждаше отчетливо всяка черта на лицето му както в деня, когато го изпратиха на изток — къдравата червена коса, тъжните зелени очи. И сега чуваше меланхоличните мелодии, които свиреше, уж за да я разведри.

Усети как се разтуптя сърцето й само от надеждата да го види. Вярваше му безрезервно. Можеше да сложи Огледалото в ръцете му и да знае, че е постъпила правилно. Изведнъж мъчителното двоумене остана зад гърба й. Точно така — щеше да върне огледалото на аакимите. На Раел.

Лиан превиваше рамене почти над жаравата, кашляше и плюеше кръв. Преданията се сливаха и разделяха в ума му, ликовете на великите люде са въртяха като понесен от вихрушка дим, шепнеха му тайните си с глъхнещи гласове, присмиваха му се, обиждаха го. Издълбан високо на стената барелеф се сля с лице от Огледалото. Лиан пропълзя през входа и зарови лице в снега от отчаяно желание да пропъди виденията.

За аакимите се разказваше още в най-древните Предания, дори в първото — за Шутдар и златната флейта, която направил по желание на карона Рулке. След Възбраната аакимите събрали мощ и се впуснали в безкрайните войни срещу кароните, войни, известни като Прочистването.

— Но нали са загинали при Прочистването — измърмори той. — И по-нататък в Преданията няма нищо за тях.

— Някои оцелели — възрази Каран, — обаче се откъснали от света. Планините им напомняли за Аакан и те се оттеглили в тях, за да построят железните си градове. Отишли в Тиртракс, в Стасор на осемстотин левги източно от нас и в други студени усамотени места. Дошли и тук. Някога Шазмак бил тяхното средище в Мелдорин, но напоследък не е нищо повече от преден пост. И все пак го пазят, отпъждат случайно доближилите го пътници.

Тя го издърпа в заслона и махна полепналия по лицето му сняг.

Лиан беше потресен — аакимите още ги имаше, а Преданията отдавна не разказваха нищо за тях. Защо? Нима съставителите на Преданията лъжеха чрез премълчаване?

— Тебе как те пуснаха? — изхърка немощно.

— Моят род отдавна е в съюз с аакимите, а едната ми баба е била от тяхната раса.

— А с мен как ще постъпят? Не забравяй за заговора между Рулке и зейните. Аакимите са били наши врагове.

Каран премълча. Това я тревожеше не по-малко от него.

Лиан потъна в бълнуване сред размити лица и имена, после бълнуването премина в неспокоен сън.

19. Признания

Мейгрейт се бореше свирепо, но напразно — Вартила се оказа невероятно жилава и упорита, нищо не би я принудило да отхлаби хватката си. Влачеше я към някаква вратичка в отсрещния ъгъл на стаята, за да я разпита далеч от чужди погледи. Мейгрейт обезумя. Понечи да се разкрещи, но студена длан тутакси запуши устата и носа й. Гадеше й се, задавяше се. Плъзна стъпало по глезена на Вартила и я ритна по свода на ходилото с цялата сила, която успя да вложи. Ако носеше ботуши, може би щеше да й натроши костите и да я осакати.

Вартила сподави вика си до пискливо скимтене, подскочи на един крак, докопа една тежка линия от масата и цапардоса Мейгрейт по слепоочието. Ударът беше неимоверно болезнен. Мейгрейт падна на колене, причерня й. Металният ръб сцепи кожата й и в косата й лъсна кръв.

Вартила пак замахна с линията.

— Ставай! — заповяда задъхано. — Влизай тука и повече нито звук.

Мейгрейт беше съвсем безпомощна. Опипа слепоочието си и бавно вдигна ръка пред очите си, вторачена в ярката кръв. Склони глава смирено, хвана се за ръба на масата и се изправи. Олюля се, направи крачка към вратата и наглед случайно се блъсна в една поставка с висока порцеланова ваза. Вартила скочи, не успя да хване вазата и тя се счупи на пода. Мейгрейт размаха ръце, други съдове се разхвърчаха и почнаха да се пръскат с приятен за ушите й трясък. След миг Вартила я събори, стисна я за гърлото и забълва въпроси с леден бяс:

— Имаш минута, после ще те удуша. Коя си ти? Откъде дойде? Какво…

Вратата отлетя към стената. Хлътналите сиви очи на Игър мигновено прецениха гледката. Той заговори на Вартила измамно меко, без изобщо да заеква.

— Какво си намислила да правиш с моята пленница? Не съм ти заповядвал да я докосваш дори.

Вартила не се смути — пролича, че този сблъсък й допада и че го очаква отдавна. Гласът й прозвуча студено и нагло.

— Вие допуснахте да вземат Огледалото, господарю. Наш дълг е да го върнем. Предупредяхме ви за тази тук, но вие подхванахте с нея игрички, които замъгляват разума ви.

Игър се изуми.

— Какво?! — загърмя гласът му. — Презрените уелми се бунтуват? Безполезните уелми обвиняват мен за някакъв провал? Е, къде е Огледалото? Една дребна твар, едва съзряла до своята женственост —