необучена, неподготвена, с дарба, незаслужаваща и да се говори за нея — опозори великите уелми. Откажете се от призванието си. Негодни сте дори да носите помия на свинете.
Вартила стоеше невъзмутимо срещу него, но очите й издаваха гнева и унижението й.
— Ние сме уелми и служим! Но господарят също има дълг към слугите си,
За момент на Мейгрейт й се стори, че Игър не владее положението. Изглеждаше, че не знае как да постъпи. Тя гледаше ту него, ту Вартила; обзе я смъртен страх.
— На вас е писано да служите, не да се репчите. И… ще… служите — процеди Игър през зъби.
Още цяла дълга минута стояха така, после Вартила направи нисък поклон и оголи в усмивка острите си зъби.
Игър като че се отпусна.
— Тя е моя. Върни я в покоите ми — нареди той и излезе.
Вартила поведе Мейгрейт по коридорите, стиснала безмилостно едната й ръка.
— Твоят господар е недоволен от теб — прегракнало каза Мейгрейт, докато се качваха по стълбата.
— Той не знае какъв трябва да е господарят — презрително отвърна Вартила.
— Но вие му служите.
— Само докато си намерим по-добър.
След опита на Мейгрейт да избяга, Игър заповяда да й направят специална клетка — отделиха един ъгъл на работната му стая с решетки от пода до тавана. Тя не проумяваше защо не я бе хвърлил в някоя килия на тъмниците под Физ Горго. Може би заради загадката, която намираше в нея и която май още го стряскаше всеки път, щом я погледнеше. Каквато и да бе причината, тя по неволя го наблюдаваше цял ден иззад решетките. А той на свой ред се взираше в нея. Само едно кътче бе закрито със завеса, за да се уединява тя при нужда.
Дните се трупаха в седмици. Всекидневието на Игър беше почти неизменно. Всяка сутрин той се появяваше преди зазоряване, веднага сядаше до една масичка в ъгъла между два библиотечни шкафа и четеше около час. По изгрев идваше слугиня с две кошници — закуска за Игър и за Мейгрейт. Възрастната жена се боеше от нея и не я поглеждаше, а оставяше кошницата пред килията — внасяше я Игър, когато отклонеше вниманието си от работата. Отначало просто отваряше вратата, подаваше кошницата на Мейгрейт и затваряше. С изнизването на дните обаче като че ли взе да търси компанията й — или това просто беше поредната брънка в кроежите му. Внасяше кошницата предпазливо, не я изпускаше от очи, докато не излезе и не заключи, после сядаше на леглото и я гледаше как се храни. Отначало Мейгрейт се гневеше от това, но накрая свикна и дори въпреки недоверието си към него започна да очаква тези моменти. Приключеха ли със закуската, той отделяше още около час да преглежда картите и книжата по голямата маса и да попълва някакъв дневник.
После през стаята минаваше нескончаем поток хора. От околните земи се стичаха вестоносци, а може би и съгледвачи. Игър слушаше безстрастно, докато му говореха или четяха документите. После идваха уелмите, но враждебността между тях и Мейгрейт беше толкова силна, че след няколко дни престанаха да се вясват, а Игър излизаше да разговаря с тях и само стражниците оставаха да стоят мълчаливо по местата си. Няколко пъти обаче уелмите нахълтваха неочаквано и Игър винаги заставаше между тях и нея, макар че тя беше винаги заключена зад решетките. Уелмите се вторачваха в Мейгрейт със смущаваща острота и тогава Игър видимо полагаше усилия да запази спокойствие.
Хладно трезвият й поглед не пропускаше тревогите и грижите му, откриваше чудатостите, които той прикриваше от останалите, а също и болките му. Учудваше се на себе си, че изпитва състрадание към него. Обикновено чувствата на другите хора си оставаха за нея затворена книга.
Често се замисляше за уелмите. Какво у нея ги притесняваше толкова? При първия разпит ги интересуваше само Огледалото и се стремяха да го върнат, но след несполучливото й бягство явно искаха да я опознаят. Коя беше тя? Откъде се бе взела?
Всекидневните срещи с Игър бележеха края на утрото. Двамата споделяха скромен обяд: безквасен хляб, салата от зелените листа на растения, които тя не можеше да определи, счукани ядки, накиснати в цедено мляко и подправени, а за пиене — ласий. Игър рядко хапваше месо. Не отделяше много време за обяда и щом прислугата отнесеше съдовете, влизаха неговите военачалници. Часове наред обсъждаха съобщенията на вестоносците и съгледвачите, разположението на армиите, промените на времето, състоянието на пътищата и мостовете или качеството на добитъка и посевите във всички околни области. Разстилаха големи стари карти от кожа и платно — носеха ги по двама души, толкова бяха тежки. Развиваха ги на пода в стаята и Игър пълзеше по тях като ученик, взираше се във всяка подробност, а военачалниците го следваха както патета майка си. Често викаха старшия картограф да попълни някой нов детайл или да промени отдавнашен.
Мейгрейт слушаше слисана и притеснена. Игър знаеше за съседните страни повече от управниците им и тя вече осъзнаваше защо той вдъхва такъв страх. Не със способността си да внушава ужас у околните, която му приписваше мълвата, макар че може би притежаваше и нея, а със студения си ум, с гения си на стратег и с вниманието си към всяка дреболия. Несъмнено и заради Огледалото — шпионина, който не познаваше умора.
Настъпваше и времето да се занимае със собствените си владения. Игър беседваше със своя сенешал и подчинените му пристави, понякога водеха при него участниците в някой спор. Той изслушваше жалбите им и вземаше решение. Но това се случваше рядко. Личеше си, че подвластните му земи са под добро управление, а неговите помощници знаят какво иска от тях и го изпълняват точно според волята му.
Донасяха вечерното ястие късно, дълго след здрач. И пак беше оскъдно. Понякога обаче Игър май се поддаваше на склонността да се засити по-изобилно. Тогава му поднасяха гозби от тесто, в което бяха запечени меса, смлени ядки или зърно, с най-различни уханни подправки, нерядко кисели или парещо люти. Имаше блюда със сушено или пушено месо, киснати в билкови отвари мръвки или пък залети с изтънчени, необичайни сосове. Имаше и туршии, солена риба и накрая пасти, поръсени с ароматна настройка от цитрусови цветове или розово масло и пълнени с плодове. Игър понякога я заприказваше или отново сядаше да чете или да пише. Често я подпитваше за Фейеламор, Каран и Огледалото, но след време се убеди, че няма да измъкне нищо повече, и се зае със самата нея.
След онази, първата нощ, тя отново намери сили да му се опълчва и въпреки това при всеки разговор се боеше, че пак неволно ще издаде нещо, затова го дебнеше бдително. За да го разсейва, му задаваше въпроси за самия него — за миналото му, за рода му, за опасенията и желанията му. Той се подсмихваше, защото схващаше уловките, но винаги й отговаряше.
— Игър, как стигна до тук? — попита Мейгрейт една вечер.
— Нима не си чула предостатъчно?
— Знам само историите, които други разказват за тебе.
— И какви са тези истории?
Опушено сивите му очи потъмняха.
— Говорят за тебе, че си бил най-младият, най-блестящият чародей, канен някога да участва в Съвета. И си се впуснал във велико начинание — прогонването на кароните от Сантенар. Но заради покварата си и младежкото си безразсъдство си прибягнал до магическата мощ на Забранените опити и така те е оплел Рулке, предводителят на кароните. И дори тогава не си поискал помощ, а си се борил сам, докато малко оставало Рулке да избяга. А това те тласкало отвъд пределите на лудостта.
— Лъжите на Съвета вече дори не ме ядосват, просто са ми досадни — увери я Игър, но в очите му тлееше негодувание. — Пробутват ги, за да прикрият собствените си простъпки и глупост, но не младежка, а глупостта на хора, стигнали до алчността и покварата чрез неограничена власт. Съветът отдавна се стремеше да прогони кароните и сама по себе си тази цел беше достойна. Прибягваха до Забранените опити не веднъж, а много пъти, но все се проваляха. Накрая ми се
