безразсъдство се състоеше в това, че дадох съгласието си.
— Отгоре на всичко постигнах успех, но когато Рулке нападна, смелостта им измени и те ме изоставиха — продължи той. — Никой на Сантенар не би могъл да му устои сам, аз също. Той овладя съзнанието ми, беше на косъм от освобождаването си, но аз още се мъчех да го отблъсна. Накрая онези в Съвета се уплашиха за собствената си безопасност, и то с пълно право, защото изтръгнеше ли се Рулке, първо върху тях щеше да връхлети. Обединиха силите си и го натикаха в онзи сенчест свят, където го държат и досега — Нощната пустош, и отново запечатаха прохода.
— Защитиха ли ме те, излекуваха ли ме? — Гласът на Игър натежа от отровна злоба. — Зарязаха ме да умра, описаха ме пред всички като глупака, отговорен за всички злощастия, които причиниха самите те, а тези злощастия никак не бяха малко. И за пореден път се представиха като спасители на Сантенар. Но аз нямах намерение да умирам. Оцелях, възвърнах си силата и след време умът ми възстанови. Толкова години търпях хорския присмех, че съм глупец и безумец. Тогава защо се чудиш, че съм заплаха за тях днес, когато съм могъщ, а те — слаби?
Седеше на леглото, делеше ги само масичката. Изправи се толкова рязко, че крачетата на леглото изчегъртаха по каменния под.
— Да ти кажа значи? Защо пък не? Всичко се случи отдавна и онези хора от Съвета са мъртви —
Той се врътна към вратата, но Мейгрейт протегна ръка и го хвана за китката.
— Има още нещо. Кажи ми. Виждам как се бориш със себе си.
Игър я погледна, взря се в пръстите й, после и в лицето й. И и за своя, и за нейна изненада пак седна на леглото.
— Така е заради спомена за… Рулке. — Думите му се накъсваха, лявото ъгълче на устата му се сгърчи. — Още усещам как раздираше съзнанието ми. — Той се напрегна. — Ще го помня, докато съм жив. Страхът от него е всепоглъщащ, сякаш носех огромен скорпион на гърба си, скорпион, чието жило вече се впива в тила ми.
Тялото му се разтресе — от черната коса до високите сиви ботуши — и той закри лицето си с ръце.
— Нима не е затворен на сигурно място?
— Докато някой бди, Рулке не може да избяга. Възможно е обаче да бъде освободен, ако бдящите са нехайни, или
— Огледалото привлече и мен — въздъхна Мейгрейт и си спомни как я бе обсебило.
— Щом е така, пази се. Това е коварна, измамна вещ, ще направи всичко, за да те прикотка и покори.
— Тъй ли?
— Сега всичките ми замисли се обърнаха надолу с главата. Огледалото е незнайно къде и може да попадне в ръце на всекиго. Онази Фейеламор, която познавах преди цели епохи, беше предпазлива, не би постъпила глупаво, но знае ли се как са я променили столетията? Ами ако го докопа Мендарк? Или още по- лошо — съперникът му Тилан?
— През последните седмици — продължи Игър — се наложи да преосмисля стратегията си за настъплението. Онова, което можех да постигна чрез тайната на Огледалото, сега трябва да бъде извършено с армии и кръвопролития. Войските ми очакват заповеди, няма как вечно да ги поддържам в готовност. Да дам ли заповедите си, или да се надявам, че Огледалото ще бъде намерено?
Игър гордо изправи гръб и я изгледа свирепо.
— А с теб какво да правя? Уелмите преследват Каран, но тя все им се изплъзва. — Очите й се разшириха. — Аа, виждам, че тя може да изненада дори и тебе. Явно у нея се крие повече, отколкото успях да съзра. Според последните вести от съгледвачите ми сега е далеч на север, близо до Хачет. Но не се знае къде е Огледалото. Може би вече е при Фейеламор, а Каран само отвлича вниманието им. Уелмите се провалиха с нея.
Игър закрачи из стаята. „Трябва да знам повече, но как? Доколкото виждам, Мейгрейт не е осведомена за плановете на Фейеламор. И все пак дали дълбоко в ума й не се крие някаква нишка? Уелмите си имат начини да изтръгват сведения, но мога ли да я оставя в ръцете им? Вече не ми е безразлична и не искам да пострада. А мога ли и да им поверя каквото ще науча от нея? Уелмите, които уж бях подчинил, почват да се бунтуват. Искат да властват над мен, а не обратното. Светът, който градих толкова грижливо, се разпада. Ето го и ужасното прозрение — сам, доброволно опрях отново жилото в гърлото си“.
Погледна Мейгрейт и с омраза към себе си се възхити на храбростта й. Излезе от килията с тежки стъпки.
Самоувереността на Мейгрейт се изпари. Не се съмняваше, че той ще я даде на уелмите.
Но това не се случи.
През следващите дни го виждаше рядко. Удвоиха стражата й, защото Игър се занимаваше с подготовката на армията си. Мейгрейт беше самотна и уплашена, нямаше какво да прави и все повече потъваше в унили размишления за уелмите и какво ще я сполети, когато се захванат с нея.
Мина седмица, без да зърне Игър. Накрая той дойде и тя веднага забеляза промяната у него.
— Какво ще ти направи Фейеламор? — троснато попита Игър.
Мейгрейт се удиви — откакто я бяха пленили, не си бе задавала този въпрос. Изобщо не можеше да предположи какво ще направи Фейеламор. Защо просто да не изостави своята негодна за нищо служителка и да не започне наново с някой друг?
Игър постоя надвесен над нея, после седна и каза:
— Как попадна на служба при нея?
Мейгрейт се замисли, но не й се стори, че ще навреди с нещо, ако отговори.
— И майка ми, и баща ми умрели скоро след като съм се родила. Изобщо не ги помня. Първите години за мен се е грижело друго семейство, макар че нямам представа как съм се озовала при тях. После се появила Фейеламор. Бях съвсем малка, може би на три години — оттогава е споменът за първата ми среща с нея. Помня, че ме уплаши. Както е и до ден-днешен. Идваше от време на време, вземаше ме за цели седмици, за да ме обучава. Смятах я за някаква чудата леля, но не ми се вярва да имаме кръвна връзка. Поне е ясно, че в нищо не си приличаме. Когато станах на пет години, тя ме отведе в Мириладел, където живеят фейлемите. Намира се южно от Големите планини, студена земя на езера и гори. Но ти несъмнено знаеш това.
Игър мълчаливо кимна — не искаше да я прекъсва.
— Цял живот съм с нея, тоест много отдавна, защото съм много по-възрастна отколкото изглеждам. Имах най-добрите учители, а и самата Фейеламор ръководеше подготовката ми. Трудех се, учих неуморно. Подходът й бе особен, похватите — изключителни. Научих неща, които са известни само на фейлемите. И ти се убеди в това… — добави Мейгрейт разсеяно, сетила се за първия им сблъсък. — Но никога не ме приеха като една от тях. Отнасяха се с мен хладно, колкото и да са мили иначе. Докато бях още дете, стараеха да ме отбягват. Често си задавам въпроса що за позорни дела са извършили родителите ми, щом трябва да тегнат и върху следващото поколение, защото един ден с Фейеламор неочаквано напуснахме фейлемите и заминахме в изгнание. Дори те се почувстваха опетнени от връзката си с мен. Струва ми се, че изгнанието много й тежеше.
Тя помълча и го погледна със странна замислена усмивка, сякаш тепърва се учеше на това изражение.
— Ама че работа… — продължи Мейгрейт със същата странна усмивка. — Ти си първият човек, когото като че ли разбирам. Може би защото сме подобни, и двамата сме в плен — ти на мъчението, наложено ти от Рулке, аз на волята на Фейеламор.
— Имаш Каран.
— Тя ми е скъпа, но никога няма да я опозная.
Мейгрейт млъкна и мислено се пренесе в годините на израстването си. Дългата й кестенява коса закриваше лицето й. Игър плъзна поглед по чертите й — гладка като мрамор кожа с цвят на мед, овално
