дрезгав. — Ще ми липсваш, Каран. Пази се.
После подчертано й обърна гръб закрачи обратно по корниза.
Кара хем се смееше, хем плачеше. Ако не бе постъпил така, сигурно щеше да продължи, но не можеше да го зареже, като го гледаше как се отдалечава. А и не се залъгваше — той просто щеше да намери смъртта си, ако го изоставеше. Ето, единият му крак се хлъзна по пода и той се спаси на косъм от падане. Сърцето й заблъска в гърдите. Лиан се подпря и продължи, без да се обръща.
— Върни се — кресна тя във виелицата. — Няма да те изоставя! Като гледам, ще мога да мина под дупката, но после трябва да ме издърпаш.
Лиан пак се промъкна покрай скалната стена. За Каран не беше трудно да пропълзи като паяк по натрошения, разчистен от леда склон. Нищо не я тревожеше освен зейналата бездна под нея. Първия път Лиан не можа да улови протегната й ръка, после я стисна и дръпна. Олекна й, че той още има сили. Неволно се притисна в прегръдката му.
— Сега какво ще правим? — попита той нещастно. — Всичко провалих.
Тя допря студените си пръсти до устните му.
— Стига! Имаме още един изход… на отчаянието — прошепна в ухото му. — Една пътека, която навлиза в планините.
— Но нали каза…
— Не бива да ни чуят. Наистина е само за краен случай, но по-добре това, отколкото…
Забързаха се по пътеката. Каран влачеше клона след тях за да изтрива следите. Веднъж се скриха в шубраците от профучалите наблизо уелми. Накрая се върнаха на платото недалеч от развалините и тръгнаха към връх Тинтинуин. Още се стелеше сняг, но не колкото да ги скрие напълно.
— Пътеката започва източно от върха. Дано я намеря. Ще вървим дълго по много трудни места, а и опасни през зимата. Пътеката води на юг към по-високите планини. Прастара е, никой вече не минава по нея. Ако прикриваме следите си или завали по-силно, просто ще изчезнем. Ти как си?
— Ужасно.
По-късно небето се проясни и видяха, че тримата уелми са по следите им, макар и да изоставаха с около два часа. Но по пладне преследвачите скъсиха разстоянието наполовина — с дългите си крака и широките си стъпала имаха предимство в дълбокия сняг. Лиан хъркаше от усилие да не изостава. На всяка крачка му се струваше, че хищна птица го кълве в хълбока. Лицето му сивееше.
— Тази пътека до Банадор ли води?
— Оттук също можем да стигнем до Банадор — измъкна се тя с полуистина.
— Нали снощи каза, че човек не може да носи толкова храна, че да му стигне.
— И за това мисля.
Каран млъкна: знаеше, че уклончивите й отговори само разпалват недоверието му. „Постъпвам с него както Мейгрейт с мен“ — прозря в един миг. По тази пътека можеха да тръгнат или към Банадор, или към Шазмак, скрития в планините град на аакимите. Но не биваше да разкрива тайната и би се престрашила да престъпи забраната само ако бъде изправена пред неизбежна гибел. А дори и тогава би поела прекомерен риск, като заведе чужд човек там.
До средата на следобеда уелмите отново скъсиха разстоянието наполовина. Каран се насочи към обрасли с храсти възвишения. Никак не беше приятно да вървят между драскащите тръни, а и вече не виждаха потерята. Тя продължаваше да замита следите. Все повече се тревожеше за Лиан, който престана да се оплаква и очевидно беше към края на силите си. Всеки миг очакваше да се свлече, но той някак си се влачеше напред.
Стигнаха до приток на планинската река с водопада. Каран поведе по скалите край руслото, където водните пръски бяха стопили снега. По едно време нагазиха в ледената вода; скачаха от камък на камък, без да оставят следи. Накрая и куче не би могло да ги надуши. Вървяха до смрачаване, потоците ги принуждаваха да се отклонят на запад, встрани от нужната им пътека.
Щом се стъмни, спряха за нощувка до един голям камък и събраха бодлив пирен за постеля. Хапнаха сирене, пушено месо и корав хляб от раницата на Лиан — преглъщаха хапките със студена вода. Разбира се, не посмяха да накладат огън. Каран веднага придърпа спалния чувал до брадичката си, но не можеше да заспи.
Пречеше й натрупаната преумора и гневът към Лиан, въпреки че се опитваше да го прикрие. След глупавото си помайване на скалния корниз той се опитваше да бъде сговорчив и полезен, но тя не обръщаше внимание на старанието му да й угоди.
Лиан спеше неспокойно, при всяко събуждане усещаше, че напрегнатата Каран го наблюдава. Реши, че я е страх да заспи, защото не знае какво ще направи той.
Станаха призори, хапнаха малко от сухата храна и пийнаха хладка вода от манерката на Каран — тя бе я държала в спалния си чувал. Разпиляха бурените, за да не личи къде са спали, и потеглиха.
Напредваха твърде бавно в дълбокия сняг, натрупан в долината. От тази страна на планината времето беше още по-лошо: цял ден се сипеха твърди зрънца, които сплъстяваха косите им на ледени кичури. Снегът лепнеше на буци по ботушите им. Каран се поддаде на изтощението и унинието, затвори се в нерадостните си мисли. Как да намери пътя по тези места, на много левги от всяка позната й земя?
На следващата сутрин времето се промени. Вече не валеше, облаците се разнасяха. Лиан вървеше след нея нагоре по склона, без да хленчи, макар да се чувстваше смазан.
Пред тях се изпречи стръмнина от разпадащи се шисти, покрити с кафяви лишеи. Макар че скалните пластове се редяха като наклонени стъпала, не изглеждаха особено безопасни.
— Ето ти едно правило на планинаря — промълви Каран. — Когато можеш, следвай билото, а не долината. Носиш ли въже?
Лиан завъртя глава.
— Оттам май ще е по-лесно. — И посочи полегат наклон с по-широки стъпала.
— Вярно. Ако паднем, шансът да се пребием е по-малък.
Катеренето се оказа мъчно, защото мократа скала се трошеше под краката им. Веднъж-дваж Каран дори се зарадва, че Лиан е наблизо — повдигна я, когато се протягаше да хване следващия ръб над главата си, освободи раницата й, закачила се в някакви трънаци, подпря я да изпълзи през ръба на последната отвесна канара. И тя на свой ред му протегна здравата си ръка, за да го издърпа. И видя, че челото му лъщи от пот.
— Откакто се помня, ме е страх от високото — призна той и избърса влажните си длани в панталона.
Каран се престори, че гледа на юг, където планината се издигаше още по-нависоко. Очевидно не бе напълно лишен от смелост — която обаче щеше да бъде подложена на безмилостно изпитание преди края на това пътешествие.
Следобеда на третия ден вече пъплеха по западния склон в подножието на връх Тинтинуин и се насочиха към нацепените скали на юг. За тези неприветливи и трудно достъпни места дори нямаше сказания, които Лиан да знае. Преследвачите им не се мяркаха никъде и Каран си позволи плаха надежда, че са се отървали от уелмите. Към края на следобеда слънцето се показа иззад облаците, от северозапад повя топъл вятър и дори им стана горещо в дебелите дрехи.
— Ту сняг, ту дъжд, а сега и това — промърмори Лиан. — Зимата позакъсня тази година.
— Късната зима е сурова. Не приказвай така, че ще съжаляваш.
Тук скалите бяха застинали във всякакви извивки, след като ги бе избълвала планината. Почти на всяка крачка трябваше да избират откъде да минат. Търсеха пътеката на юг, но Каран не я откриваше и ставаше все по-сприхава.
— Не трябваше ли да тръгнем натам? — посочи Лиан обратно, на север.
Объркваше се безнадеждно в посоките.
Тя изобщо не го удостои с отговор. Ама че нещастник! След съня на пресекулки през последните три нощи изтощението не й позволяваше да мисли свързано.
Вятърът стихна, налегна ги влажен задух.
— Май е време да си намерим закътано място за нощувка — подвикна след малко Лиан. — Времето се променя.
