— Виж, мъжът се кани да прекоси реката.
Двамата уелми се хванаха за ръце, завъртяха се и жената помогна на мъжа да се хвърли във висок плонж, с който той стигна до един стърчащ над пяната камък. С още два уж тромави, но огромни скока уелмът се озова насред реката — бе двойно по-широка от предишния ден. Жената му подвикна, той й махна с ръка и се метна във водата със събрани пред главата ръце. Течението тутакси го погълна. Лиан се блещеше — не бе забравил какво бе преживял. Една ръка замахна над повърхността и се скри. Жената се бе вторачила в реката. Далеч надолу уелмът се изтръгна от потока и се измъкна на камъните. Изправи се замаяно, махна още веднъж на жената и тръгна към развалините.
Жената спокойно се отправи обратно към хребета.
— Ама че храбър плувец! — възхити се Лиан. — Ей такива гледки радват душата на разказвача! Вече съчинявам сказанието.
— Докато се хвалиш, не забравяй, че ни е смъртен враг — намръщено промърмори Каран. — А тя отиде да чака при пътеката за надолу.
— Днес бездруго не бихме могли да минем на отсрещния бряг.
— Не и тук — съгласи се тя, — но нагоре по течението може би има безопасен брод. Сега единствената ни надежда е да се прокраднем покрай другите уелми и да слезем от източната страна. Нямаме големи шансове.
— И те ще ни чакат.
— То се знае. Но има и втора пътека. Тоест някога е имало. Слизането ще е трудно.
От небето се стелеше рехава снежна пелена. Заобиколиха от юг развалините, където уелмът вече претърсваше. Скоро на кухия му протяжен вик, каквито Каран бе чувала из блатата, се отзова по- пронизителен крясък. Лиан потръпна — спомни си за Гайш и опрения в гърлото му нож.
— Търсят Идлис — изсумтя той.
— Може би са го намерили и вече търсят нас.
Във все по-гъстата виелица се отклониха към самия край на платото.
— Какво си намислила? — попита Лиан.
Каран набързо му обясня:
— Недалеч оттук склонът се спуска към някогашния мост. Има пътека, която криволичи чак до водата. И там можеш да се прехвърлиш на другия бряг, но не когато реката е придошла. Има обаче и по-стара пътека по отсрещната страна. Видях я вчера, само че беше много късно да тръгна по нея. Уелмите може и да не я знаят. Ето, стигнахме.
Поведе го към втория скат, пропадащ към Тулин. Той беше много по-широк и заравнен за прокарването на пътя още във времената на по-топъл климат, когато земите около изоставената крепост били гъсто населени. Макар че по пътя растяха бурени, вятърът издухваше снега и двамата напредваха бързо. В сумрака пред тях се очертаха два черни каменни стълба — като навъсени пазачи. Нищо друго не бе останало от моста, простирал се някога над урвата.
— Пътеката започва ей там, до дясната колона — посочи Каран. — Извадихме късмет, никой не ни дебне тук.
В същия миг иззад колоната се подаде висок уелм — Идлис с омотана в изцапани бинтове глава.
— Назад! — извика Каран, обърна се и побягна по пътя.
Лиан се заклатушка след нея, притиснал ребрата си с ръка. Озърна се — Идлис не мърдаше, може би бе получил строга заповед да не напуска поста си. Мятащите се снежинки го скриха, след миг мощен крясък отекна от зъберите и склоновете на долината.
Каран откърши един клон от някакъв храст и се зае да заличава следите им.
— Това няма да помогне — сприхаво възрази Лиан; болката в ребрата му беше непоносима.
Каран свърна в сухите шубраци и се смъкна към почти отвесния червеникав склон.
Не беше лесно да намери старата пътека под снега. Най-сетне тя като че ли я откри — несигурен корниз, изсечен в скалата, отрупан с камъни и сняг и заледен. Запристъпваха внимателно. Заради страха си от височините Лиан забрави за раните си. Викът на Идлис проехтя пак. Ако уелмът застанеше на ръба и погледнеше надолу, щеше да ги види, защото вече не валеше.
— Хайде! — Каран дърпаше Лиан за ръката. — Ще ни настигнат.
Той се стресна и се помъчи да върви по-бързо. Беше го страх, че всеки момент ще падне. Стигнаха до ледено петно.
— Не се мотай де!
Лиан нерешително стъпи върху леда, кракът му се пързулна и той се просна по гръб. Понечи да се задържи с лявата ръка, но пръстите му само дращеха по леда. С падането си повлече и Каран и тя падна на колене. Успя обаче да запъне единия си ботуш в някаква пукнатина и да се задържи.
— Съжалявам… — вайкаше се Лиан.
Каран опипваше китката си и се мръщеше.
— Не си виновен ти. Нямаше смисъл да те карам да бързаш. Тази пътека е по-коварна, отколкото си си мислех.
Пак огледа леда — заемаше цялата ширина на корниза и продължаваше три-четири крачки. Опасно за нея и гибелно за Лиан.
— Какво ще кажеш да мина напред и да опъна въже, за да се задържиш?
И това не му харесваше, но не искаше да я бави.
— Да опитаме — съгласи се той неохотно.
— Добре. Мирувай тук.
Каран върза единия край на въжето за як корен, омота другия примка около кръста си и бавно запълзя по леда, като сечеше със сатърчето. Мина по опасното място и закрепи въжето и там.
— Сега ще се справиш ли?
— Да, струва ми се.
Лиан се вкопчи като удавник във въжето и направи първата страхлива крачка. Преди втората Идлис ревна силно и настойчиво точно над тях. Лиан извъртя глава и го зърна: уелмът се бе вторачил отгоре в двамата. И Каран вдигна глава. Никой не отвърна на призива, но не се знаеше дали и другите не идват. Изведнъж Идлис излезе от вцепенението си, натисна с рамо един голям камък, каквито имаше немалко по ръба, и го разклати.
— Лиан… — ахна Каран.
Не смееше да го подканя, но знаеше, че разполага с броени секунди да мине по леда.
Той плъзна крака малко по-напред и застина. Не можеше да откъсне поглед от камъка над себе си. Идлис се напъваше, пъшкаше и полека го накланяше. Лиан не мърдаше, макар да знаеше, че камъкът ще се стовари точно върху него. Ако затичаше, щеше да изпревари уелма — но той се тътреше.
Камъкът се изсули от ръба.
— Върни се! — изпищя Каран в последния миг и той отскочи назад.
Тежкото парче рухна върху корниза там, където бе стоял преди секунда, отскочи, удари се много по- надолу и предизвика свличане, чийто грохот се проточи безкрайно.
Лиан отмаляло се свлече на колене и се облещи към Каран. Въжето беше скъсано, в корниза зееше дупка, дълга два разтега, а под нея имаше само грапава стръмна скала. Снегът отново се завъртя и скри всичко освен тясната пътека с цвят на кръв.
Каран премери на око дупката. Лиан не би са справил дори да се върнеше да му помогне. Защо бе стърчал и чакал толкова идиотски?
— Е, дотук бях — подхвърли той. — За мен няма мърдане и нищо не може да се направи. Трябва да продължиш сама!
Каран се терзаеше от принудата да реши. Тръгнеше ли, уелмите сигурно нямаше да могат да я настигнат. След няколко дни щеше да си е у дома в Банадор. Вкъщи… Непреодолимо изкушение.
— Върви де, аз ще се оправя. Друго не ти остава.
Тя не мърдаше.
Лиан не издържа.
— Сбогом! — извика въпреки унинието си. — Ей, ще те навестя в Банадор, за да ми разкажеш завършека на историята. Не забравяй нито една подробност. — Приятният му глас стана малко по-
