— Искаш ли чай?
— Да — отмаляло каза тя.
— Тенсор… — промълви, докато отпиваше от чая. — Знаех си, че не бива да идвам тук.
— Обясни ми. Току-виж ти помогна.
— Не можеш. — Мълчанието стана неловко и тя добави: — Благодаря ти, Лиан. Добре е, че си с мен, но няма с какво да ми помогнеш.
Посред нощ Каран се събуди от страшен, вледеняващ сън. Сънуваше, че Шазмак е предаден и завзет без съпротива, а приятелите й са заклани като покорни овце. Че всичко, което познаваше и обичаше в града, е разрушено и осквернено, а вината е само нейна, защото е донесла Огледалото тук.
Когато се разсъни, принудата да избира й натежа още повече — не помнеше дали е навлякла бедствието, защото е дала Огледалото на аакимите, или защото го е скрила от тях. Знаеше само, че тя е виновна.
Сутринта беше начумерена, държеше се кисело и отчуждено. Лиан се опитваше да я разведри, но тя го скастряше.
През следващите дни той рядко я виждаше: Каран се вдигаше рано от постелята и се прибираше чак след като той си бе легнал.
В стаите беше студено и Лиан не се застояваше вътре, предпочиташе да обикаля залите и коридорите на големия град — понякога с Раел, друг път сам, след като Раел му посочи къде може да ходя без ограничения. Всички се отнасяха към него учтиво и отговаряха на въпросите му с неизменно търпение. Дори и с едно примигване домакините не показваха, че неуморното му любопитство ги дразни. Той научи много за аакимите, наместваше историята им в по-обширните рамки на Преданията и си водеше бележки за своето „Предание за Огледалото“, макар че не задаваше въпроси за този предмет, а те пък изобщо не го споменаваха. А колко по-внушително щеше да звучи от неговата уста „Преданието за Тар Гаарн“, след като бе живял в Шазмак!
Скоро му омръзна да се размотава. Макар че всяка сграда или стенопис бяха своеобразни, представяха все същия мрачен свят. Напразно търсеше Каран — тя излизаше, преди той да се събуди, а и никъде не откри Раел. Сутринта се зае да упражнява изкуството си, но така само си напомняше за Огледалото и подклаждаше копнежа да го види, да го
И го осени идея. Шазмак непременно имаше библиотека. Спомни си и споменаване за нея, когато минаваха край стълбата към една кула. Какъв невероятен късмет за летописеца, допуснат там! Може би дори щеше да научи още нещо за Възбраната. С тази приятна мисъл той тръгна по коридорите, по скоро се залута безнадеждно — стоеше в подножието на дълга стълба, опрял ръка на парапета, и се питаше накъде да поеме и дали не е излязъл от достъпните за него места; но зърна на горната площадка Раел, който слизаше, и му обясни къде иска да отиде.
Раел се подсмихна.
— Доста си се отклонил от целта. Библиотеката е нагоре, а не надолу, намира се в кулата Синд. Но не бива да ходиш там без придружител. Знаеш ли как да се прибереш оттук?
Лиан не знаеше и Раел го упъти, обаче забеляза неуверено свитите му вежди и предложи да го съпроводи.
— Търсех Каран — сподели аакимът — и не успях да я намеря. Ти виждал ли си я? Трябваше да се срещнем рано сутринта. Странно е, че не дойде.
— О, може да е забравила — измърмори Лиан.
Аакимът се взря изпитателно в него, но Лиан не забеляза това, защото мислите му отново се отплеснаха. Кой ли беше Тенсор, от когото тя толкова се боеше? Не му се искаше да пита Раел, но въпросът пак го подсети за Огледалото, за което бездруго рядко забравяше. Особено тук, в Шазмак, където изображенията на Аакан непрекъснато му напомняха откъде е донесено, а и беше сред аакими, които го бяха направили. Така се отнесе в умуване, че пропусна думите на Раел.
— Моля те да ме извиниш — измънка Лиан. — Пак се замислих за Преданията. Питаш защо се интересувам от библиотеката ли? В по-стари времена летописците са имали задължение да възстановяват и подреждат Преданията, изгубени през Прочистването. И аз продължавам да търся, независимо дали съм във великите градове на древните, или в кръчмите на своя край. Библиотеките на аакимите сигурно са истински съкровищници на забравени сказания.
— Несъмнено — отвърна Раел, — макар че не си представям как би ги прочел. Напоследък говорим в Шазмак на общата реч, позната и на теб, но пишем на аакимски, който за тебе е съвсем неразбираем. Щом толкова искаш, някой ден ще те заведа там. Библиотекарят може и да ти помогне.
Разочарованието на Лиан явно пролича, защото аакимът се засмя и добави:
— Почакай… Ако не си много зает, ела да да обядваме заедно. След това имам някои обичайни задължения, но после ще съм свободен и ще те заведа в библиотеката.
По пътя към стаите на Раел си побъбриха оживено. Заситиха се с по-прости гозби от онези, които бе поднесла Каран първия ден, но с прекрасен вкус, колкото и да бяха непривични. Лиан поседя над купичка чай, прелистваше книгите на Раел — но не можеше да разчете и една дума. Аакимът писа половин час в някакъв бележник.
— Понякога сме доста скучни — оправда се накрая. — Какво да ти разкажа, за да те развеселя? Искаш ли да чуеш нещо за Каран?
За половин час, докато стигнат в библиотеката, Раел го развличаше със случки от детството на Каран, безбройните й лудории и шегички с аакимите, както и твърде опасните й щуротии. Веднъж дори се покатерила по външната стена на кулата Синд, защото Раел я уверил, че това е невъзможно.
— Необикновена жена — въздъхва накрая аакимът. — Умна и способна във всичко. Късметлия си ти.
Лиан не го разбра и отвърна:
— Да, много научих от нея. Започвам да вярвам, че ще съставя Велико предание.
Увлечен в разговора, Лиан дори не гледаше откъде минават, само помнеше, че изкачиха не една стълба.
Вече възприемаше Раел като приятел, на когото може да се довери. Сподели с него за края в Преданието за Възбраната и обясня какво търси.
— Не знам, Лиан. Случило се е преди много време, преди аз, а и всички останали тук да се родим — с изключение на Тенсор. А колкото и неустрашим летописец да си, надявам се дори ти да не проявиш дързостта да попиташ
— Но защо?
— Срамуваме се от онази епоха. Аакимите избягали уплашени, когато Шутдар навлякъл Възбраната на всички ни. Дори Тенсор побягнал. Той е горделив и не понася да му напомнят това. А ние му дължим толкова много, че си мълчим. Не споменавай това пред него, умолявам те.
Лиан обаче не даваше и пукната пара за достойнството на аакима, от когото Каран толкова се боеше. При сгоден случай изобщо не би пощадил самолюбието на Тенсор.
Библиотеката не беше каквато очакваше. Влязоха в приветливо проветриво помещение с извити стени, изненадващо осветено от високи прозорци. Но през тях проникваше и неуморното пищене на вятъра, от което той настръхваше. За пръв път се чувстваше така в библиотека.
— Има още няколко етажа — каза Раел. — Повечето книги и свитъци са тук, защото днес рядко ги ползваме. Но това е оскъдна библиотека, каквато подхожда на стражеви пост като Шазмак. Голямата е в Стасор, далеч на изток. Като аакимнинг ти имаш право да влезеш в нея, но пътешествието ще ти отнеме двеста дни, а и сега е прекалено опасно. Ще доведа библиотекаря. Казва се Емант.
Раел се отдалечи, а Лиан заразглежда книгите и свитъците на най-близкия рафт. Малко от тях бяха илюстрирани, а ситните, богати на завъртулки писмена си оставаха неразгадаеми. Докато прелистваше един малък том, украсен в стила на стенописите, един мъж го доближи безшумно, като че ли бе свикнал да дебне всичко и всички, и Лиан се стресна.
Взря се в черните очи, хлътнали дълбоко в костите като в пещери. Враждебността в тези очи беше
