ли с тях?
Тя кимна и му благодари. Нямаше и помен от страховете й, по-щастлива Лиан не я бе виждал.
— По-късно ще обсъдим плановете ви. Градът е на ваше разположение.
Лиан също му благодари.
— Ужасно се боях да дойда тук.
Погледът на Раел се смекчи и той заговори благо.
— Когато споменах, че никой не би ти се доверил, казах го искрено, защото така се отнасяме към всички външни хора. Но Каран се застъпи за тебе и това е достатъчно. Знаехме, че си зейн, но враждата ни със зейните приключи отдавна, те си платиха прескъпо за сключения някога съюз. Няма от какво да се плашиш в Шазмак.
Реал се поклони и ги остави.
Стаята беше просторна, с проста украса и с мъждукащи в скоби по стените светилници. И тук беше студено, както навсякъде в града. И тук по стените бяха нарисувани унили пейзажи, вероятно изгледи от Аакан. Преумореният Лиан нямаше желание да ги разглежда подробно. Единствените мебели бяха масичка до стената и два големи дивана насред стаята. Оттук се влизаше в още четири помещения. Едното беше отделено за готвене и хранене, второто — за баня със странни приспособления, третото побираше нар до едната стена, скринове, маса и някакво подобие на кресло. Каран докосна светилника над масата и той засия по-ярко.
— Тази е за тебе — каза тя.
Лиан смъкна раницата от гърба си и я пусна на нара, тя се търкули и се изсипа на пода. Той не я вдигна, а се повлече след Каран.
Последната стая беше по-малка, макар и не тясна, и светла заради големия прозорец в отсрещната стена. Иначе беше обзаведена като неговата. Сега Каран не изглеждаше изтощена — дори сякаш танцуваше из въздуха. Той обаче се чувстваше като твърде тежък охлюв.
— Тук живях, когато бях в Шазмак, промениха я заради мен — посочи тя. — Единственото жилище с прозорец в целия град.
— Как понасят да са затворени в това скръбно място?
— Самите те са убедени, че така оставят нашия свят отвън, за да си спомнят по-добре своя. Трябва да научиш много неща — продължи Каран, — но ще говорим по-късно. Намислила съм да кисна дълго във ваната, най-малко час, за да се отърва от мръсотията през последния месец. Искам и още един час само за себе си. И понеже ти готви последен, справедливо е аз да се заема с това довечера. Надявам се да те надмина. — Засмя се на шегата си, Лиан също прихна при спомена за мухлясалия буламач, който трябваше да изтърпят предишната нощ. — Ще ти сготвя, както го правят аакимите, защото виждам, че в кухнята има много припаси. Сега ме остави, искам да съм сама.
Той излезе. Каран обиколи стаята и седна на ръба на нара. Загледа се през прозореца към кулите. Толкова спомени я свързваха с града. Това беше нейната стая от първата й нощ в Шазмак, жилището, било неин дом шест години. Стисна клепачи и легна. Вятърът ревеше отвън, но и този познат звук я успокояваше. Помнеше всичко толкова добре, че първата вечер тук все едно беше снощи.
Колко грижовни бяха тогава. Изкъпаха я, отнесоха и изгориха съсипаните й дрехи и й донесоха нови. Имаше и скромно пиршество в чест на Каран и покойния й баща. Направиха всичко по силите си, за да й бъда добре сред тях; показаха й града и областта Чолаз, почнаха да я образоват. И винаги Раел й помагаше и я напътстваше, утешаваше я, ако е самотна или нещастна, без да иска нищо в замяна. В мига, когато го видя, осъзна колко й е липсвал.
Лиан дремеше на нара. През отворената врата до ушита му стигаше плискане и безгрижна, глуповата детска песничка, изпълнена от висок звънлив глас. За пръв път чуваше Каран да пее. Гласът й не беше много овладян, но звучеше приятно. Пак затвори очи. Когато се сепна, тя стоеше над него, увита в голяма хавлия, от къдриците й падаха капки.
— Събуди се, сънливецо — подкани го весело, ухили му се и тръсна глава, за да го поръси с вода. — Имаш нужда от къпане, надушвам те чак от кухнята. Побързай.
Лиан зяпа приспособленията в банята десетина минути, преди да установи, че няма никаква представа как да борави с тях, но след скорошните обиди изобщо не му се искаше да признае непохватността си. По някое време Каран дойде да провери от какво са тези шумове — в банята се кълбеше пара, вода пръскаше до тавана, а голият и невероятно мърляв Лиан седеше във ваната и опитваше да се мие с тъничка ледена струйка.
— Не стой там да ми се присмиваш — рече й свадливо. — Помогни ми. Както излиза, не съм нито толкова сръчен, нито толкова находчив, за да се оправя и с една баня.
— Извинявай — съвсем неискрено каза тя и избърса сълзите от смях от очите си. — Просто си много нещастен… и много мръсен. Не можах да се сдържа. Извинявай — повтори по-сериозно. — Да беше попитал. Аз само се пошегувах пред Раел. Моля те да ми простиш.
Наведе се, спря парата и ситните пръски и след няколко бързи движения ваната започна да се пълни с топла вода.
— Така се спира — показа му, — а така се пуска.
Преструваше се на разкаяна до прага, обърна се още веднъж, разсмя се гръмогласно и изскочи пъргаво, като затръшна вратата, преди несръчно метнатия ботуш да се удари в нея.
След половин час Лиан се изсули от банята — чак когато изпра смърдящите си дрехи, се усети, че няма какво да облече. В един от скриновете обаче намери халат в аакимски стил. Въпреки че му беше прекалено широк, поне пазеше от студа. Тръшна се на креслото сърдит, но скоро гладът, любопитството и ароматите от кухнята се съчетаха и го изкараха от стаята, а и гневът му се изпари.
Влезе в помещението за готвене. Каран тършуваше под един плот. Изгледа го с крайчеца на окото си — но щом видя, че вече не е ядосан, устните й трепнаха отново и тя се подсмихна. Носеше кремав аакимски халат на кафяво-черни шарки, доста къс — не стигаше до коленете й. Беше боса. Лиан забеляза, че стъпалата й са добре оформени. Глезените и прасците й също радваха окото — изобщо не очакваше това, след като досега я бе виждал само по торбест панталон. Погледът му се плъзна нагоре.
— Често го носех като малка — обясня тя. — Каквото оставих, още си е тук, но тази дреха най-много ми напомня за онова време. Сега ми се махай от главата, не мога да мисля, като си се облещил така. Вземи това и го отвори, ако можеш.
Подаде му голяма квадратна бутилка от стъкло със стъклена запушалка, запечатана с корав син восък.
— Какво има вътре?
— Вино, разбира се. Побързай.
Лиан за пръв път виждаше вино в стъклен съд, но щом опреше до пиене, не му липсваше желание да опита нещо ново. Изчегърта восъка и отвори бутилката без други премеждия освен порязан пръст. Каран му наля голяма чаша и го изпъди от кухнята.
И храна като аакимската не бе вкусвал. Имаше малки блюда с мариновани ядки, едри и дребни, гладки и сбръчкани, някои в гъст сладък сос с привкус на джинджифил или уханието на непознати подправки. Имаше и всевъзможни меса на скромни порции: едни изсушени, корави и черни като въглен, други пушени или мариновани в кисело или люто. Плодове и зеленчуци — сурови, в туршии, пушени или с непривични заливки, желирани в мед. Сухи сирена в странни форми, понякога с единствена ивичка подпалваща устата билка вътре или с люта чушка. Всякакви гъби — дървесни или с дълги тънки пънчета, каквито растат в тъмни пещери, други приличаха на раздърпан памук. Имаше и толкова чудати ястия, че не позна съставките им, нито как са приготвени. Поне с виното не трябваше да се запознава тепърва, но толкова добро пиеше също за пръв път.
В тяхната кула свистенето на вятъра едва се чуваше освен около прозореца на Каран и щом се почувства заситен, чист и уютно настанен, Лиан нямаше от какво да се оплаче, ако пренебрегнеше студа. Но и от него имаше спасение. Каран бръкна в един шкаф и извади дебели сребристосиви одеяла. Увиха се, седяха си и отпиваха от виното, без да имат нужда от думи. Личеше, че Каран се е освободили от тежко
