Лиан се облещи от ужас. Каран му се усмихна със снизходително добродушие.
— След всичко, което преживя?… Да вървим.
И стъпи на тясната ивица.
На Лиан му се искаше да го хване за ръката, но Каран се отдалечаваше. Той тръгна подир нея — отначало бавно, после по-припряно. Повърхността леко поддаваше и макар че по средата се люлееше стряскащо от вятъра, колкото и да беше странно, той не се почувства застрашен. Отвъд моста огромна порта водеше към покрит коридор. Минаха през него и излязоха в широк двор, настлан с черни и кехлибарени каменни плочи и обграден с многоъгълни спирално виещи се кулички, по които се точеха сребърни плетеници, а отгоре имаше куполи с цвят на нефрит. Малко встрани от средата ромолеше фонтан, в отсрещния ъгъл имаше каменна маса и скамейка. Дворът беше пуст, въздухът — неподвижен въпреки воя на вятъра над тях.
— Трябва да чакаме тук — тихо каза Каран и махна с ръка към къта за сядане. — Може и да не дойдат веднага. И помни какво си говорихме. — Тя доближи устни до ухото му. — Не знаеш нищо за Огледалото.
— Помня. — Лиан беше много потиснат. Седнаха на скамейката. — Къде са се дянали всички аакими?
— Те са хора, подчиняващи се на ритуала, реда и навика — отвърна Каран. — Когато свършат определената за този час работа, ще дойдат. В Шазмак ще имаш нужда от неизчерпаемо търпение.
Но не изтече много време и се появиха трима: млада жена, следвана от двама мъже. Косата на единия имаше цвят на кафява пръст, а на другия бе оранжево-кафеникава като морков, кожата му също беше по- скоро бледа, не мургава. Лиан ги оглеждаше с трескав интерес, съхраняваше всичко в паметта си, за да опише аакимите правдиво в своето „Предание за Огледалото“.
Отначало не му беше лесно да види разликите между тях и хората от неговия свят. По-възрастният мъж беше грамаден, но другите двама не впечатляваха с ръста си. Косите им падаха на къдрици до раменете, имаха жълти очи с овални зеници или пък зелени, изпъстрени с жълто.
— Раел! — прошепна Каран.
Вторачи се в мъжа с оранжевата коса толкова напрегнато, че чак се разтресе.
И Раел се взря в нея и потръпна, но се овладя. Тръсна глава и кичурите му се разлюляха. Поклони се ниско, прегърна я сковано и се отдръпна. Другите постъпиха като него. Протегнаха ръце към Каран, тя ги стигне поред и се поклони така, че челото й опря в земята. Лиан стоеше настрана, чувстваше се глупаво. Аакимите дори не го удостоиха с поглед.
Жената заговори на общия за цял Мелдорин език, но толкова напевно, все едно бе свикнала да приказва в стихове. Значи на това се дължеше особеното произношение на Каран, което толкова го озадачаваше.
— Посрещаме те с добре дошла, братовчедке Каран. Шест години се изнизаха от печалния ден, когато ни напусна.
— Сунис — отвърна Каран, — боях се от завръщането. Едва когато стигнах далеч отвъд морето, осъзнах колко силно е желанието ми да дойда пак, но се прибрах у дома в Готрайм и установих, че съм пренебрегнала задълженията си.
Церемонията по посрещането продължи официално и неразбираемо и накрая Лиан престана да се заслушва. Мислите му се залутаха другаде. Изведнъж проумя, че обсъждат него.
— Но, Каран — продължи Раел, — какво е това… — издаде слят гърлен звук, но смисълът беше несъмнен — което си довела? Дори не принадлежи към твоя род. Недопустимо е. Никой не би му се доверил.
Големите очи в оттенъци на изумруд и мед са взираха пронизващо в Лиан.
Смътната тревога, свивала стомаха на Лиан, откакто бе зърнал града, се превърна в пробол го страх. В прастари времена зейните бяха заговорничили с Рулке срещу аакимите. Какво ли щяха да направят с него? Обърна се умолително към Каран, но тя се усмихваше на Раел.
— Стига де. От хиляди години родът ми пази тайните на аакимите. Нямаше да го доведа тук, ако не можех да му се доверя. — Тя се пресегна и дръпна Лиан да застане до нея. — Това е Лиан, прочутият летописец от Чантед. Той е мой спътник и близък приятел. Отдавна ми помага и ме води. — Лиан я зяпна. — Ще се закълне да бъде предан на аакимите и да опази всички тайни.
Спорът пак се проточи, скован от ритуала. Друг път Лиан би се опитал да запамети всяка дреболия, но сега беше прекалено изтощен, гладен и уплашен. В тези пазарлъци май не се налагаше да участва, затова той седна на скамейката, облегна се и затвори очи. Слънцето грееше и в закътания двор младежът се стопли за пръв път от много дни. Поолекна му от лишенията по пътя.
Вятърът блъсна бясно близките кули, дори камъните под ботушите му трепнаха. Воят изтъня до писък. Лиан отвори очи и се загледа нагоре към спиралните железни кули, дантелата от мостчета и площадки, необичайните, някак сбъркани извивки и ъгли. „Създали са си кътче от Аакан тук, на Сантенар. Пресътворили са градежа на земята и са наподобили своя свят. Това не може да е мой дом“
Другите се бяха преместили до фонтана и явно привършваха разговора си. След миг се обърнаха едновременно и тръгнаха към него. Засменият Раел му протегна двете си ръце. Лиан ги стисна, както бе направила Каран, и се усмихна неуверено — не знаеше какво държание изиска от него обичаят. Усещането беше твърде странно заради изненадващо дългите пръсти на аакима.
— Обсъдихме твоя проблем — започна Раел с дълбокия си звучен глас. — Не допускаме чужди хора в нашите земи, както ти е казала и Каран Елиенор. И не оставяме… — той се смръщи — живи онези, които са влезли без разрешение.
Лиан се взря отчаяно в Каран, но тя се извърна безстрастно.
— От друга страна обаче Каран се застъпи за тебе. Тя твърди, че не си нито сръчен, нито находчив, но душата ти е чиста.
Тя усмихна ли се? На подбив ли го вземаше?
— Какво да сторим? — Раел помълча и се обърна към жената, която кимна, после и към възрастния мъж. — За да премахнем това затруднение удовлетворително както за нас, така и за тебе, направихме нещо необичайно — обявихме те за
Лиан даде съгласието си, аакимите поред стиснаха отново ръцете му и за негово учудване ритуалът приключи.
— Предполагах, че ще се бавим тук още поне час — подхвърли Лиан на Каран, когато отидоха да вземат раниците си.
— Те обгръщат в ритуали само незначителните неща. Ако няма време или въпросът в важен, не се суетят.
Раел ги поведе от двора в града. Разделиха се с другите аакими и го последваха през лабиринт от коридори, нагоре и надолу по безброй стълби, а веднъж и по ефирен мост между две източени кули. В противоречие с нормалните измерения всяка част от града сякаш бе свързана с всички останали. Проходите криволичеха и често пресичаха сами себе си. Навсякъде таваните, стените и корнизите бяха украсени със сложни чужди шарки и изображения.
Подът в коридорите беше от блед мрамор и шистени плочи, изтъркани от времето. В залите и проходите имаше стенописи с различни картини от тъмна бурна земя. Свят на огромни планини, чиито заснежени върхове наглед бяха покрити със сяра и струи лава. Свят на ледени проломи и бушуващи реки, на застинали мазни тресавища и черно-сини светещи цветя. Между планините имаше плата със сива трева, със заоблени могили и развалини на древни градове. По билата на възвишенията стърчаха жилави железни кули, наклонени под невъобразими ъгли. Понякога през буреносните облаци надничаше малко червено слънце в мътен ореол. По-често в небето властваше великанска оранжева луна, увиснала невесело над хоризонта и окъпала всичко в меланхоличното си сияние. На малко стенописи се виждаха аакими, а и те бяха показани на групички — дребни, заети с тежък труд фигури.
Минаха през много празни помещения с отворени врати, но рядко срещаха други аакими. Накрая Раел спря пред един вход и ги покани с жест да влязат.
— Предишните ти стаи — каза на Каран. — Никои не ги е обитавал, откакто ти замина. Ще се задоволиш
