Игър. Същинска Мейгрейт, макар и по-възрастна. Или наистина е Мейгрейт в друго време и място, или е друга жена. Или пък е някаква заблуда на Огледалото.
— Видя ли още нещо?
Лиан затаи дъх в очакване.
— Не. Опитах веднъж-дваж, но нямаше нищо. А и защо да има? Не съм се обучавала как да боравя с такива предмети.
Лиан седеше, обгърнал колената си с ръце, и се взираше през урвата. Мостът висеше като паяжина в нощта, полюшваше се, посребрен от луната. Вятърът виеше в опънатите въжета, стенеше около камънаците, издуваше платнището на заслона, ревеше в заслона. Младежът чувстваше как се вледенява. И Каран беше дребна фигура в играта. Какво ли събираше по-могъщите около нея? Само случайността ли? Или някаква приливна вълна в огромното море на Преданията изхвърляше всички на този студен бряг?
Имената се въртяха из ума му: Рулке, Великият предател; Ялкара, Господарката на заблудите; Мендарк; Игър; Мейгрейт; Архиваря… Толкова имена, толкова хора. Познаваше един от тях.
Мислено се върна във времето. Още беше ученик и за да докаже способностите си, му възложиха да открие отговора на загадката в Балада за Скиталците, сага от епохата на Зурската империя. Той потегли на запад към Зайл, за да се допита до библиотекаря, и известно време пътува с един опърпан мъж на средна възраст. Откриха, че ги свързва интересът към сагите, или поне така изглеждаше тогава. На Лиан му беше приятна компанията му и чак много по-късно се досети, че този спътник е бил предрешеният Мендарк, който го е преценявал.
Обзе го отчайващ страх. Нямаше обикновени съвпадения. Нещо се мътеше в недрата на света и напредваше с мудно търпение към отдавна очакван завършек. В тази мразовита нощ почти усещаше тази зла воля. Кой местеше фигурите? Той сгуши глава в раменете си и се примъкна до Каран да потърси топлина и утеха през дългата нощ.
21. Раздор между стари приятели
Докато Каран и Лиан дремеха в студения си заслон, в далечния Туркад, на цели петдесет левги по права линия от тях, както би прелетял скийт, предстоеше важна среща. Мендарк, който още от древността заемаше поста Магистър във Висшия съвет, седеше до камината в убежището си и се зъбеше от страх. Дори прислужниците знаеха за интригите, който се плетяха срещу него… и вече не срещаха погледа му, когато се разминаваха. Лиан трудно би разпознал човека, с когото бе пътувал до Зайл преди пет години. Тогава Мендарк имаше тъмна коса, яркосини очи и весели бръчици около устата, пиеше много вино и се смееше на всичко.
Сега дългата му коса беше оредяла и прошарена, от чесането с пръсти брадата му бе на мърляви масури, а вместо бръчиците от устата към брадичката се бяха врязали дълбоки линии. Още нямаше вест от Талия. Само на нея се уповаваше сега. Сякаш цяла вечност бе минала, откакто тя пое на изток. Узна, че е отишла в Тулин, после — нищо.
Вратата се отвори без предупреждение и един лакей влезе нахакано.
— Долу един мъж казва, че иска да се види с вас — съобщи той фамилиарно. — Не желае да назове името си, само помоли да ви покажа това.
Прислужникът подаде на Мендарк гривна, сплетена от черно сребро. Тежеше учудващо за толкова изящно изделие.
— Този човек да не е едър, мургав и чернокос? — Лакеят кимна. — Покани го да се качи. А следващия път почукай и изчакай да те повикам.
Прислужникът излезе, като затръшна вратата.
— Тенсор, стари друже — каза Мендарк, щом грамадното тяло на приятеля му запълни рамката на вратата — Твърде отдавна не сме се виждали в Туркад.
Стиснаха си ръцете и домакинът отведа госта при камината и повика отново лакея. Седнаха един срещу друг на топло. Тенсор не свали дебелата си куртка, макар че огънят грееше силно. По буйната му черна брада и рошавите му вежди имаше лед, в гъстата му черна коса се топяха снежинки.
Особеностите, издаващи у него представител на друга раса — аакимите, бяха грижливо прикрити: малките кръгли уши, необичайният клин, който косата му образуваше на челото, костният ръб по темето му, допълнителните сетивни жлези в носа, закърнялата опашка. Само един белег нямаше как да скрие — удивителните пръсти, едва ли не двойно по-дълги от дланта. Но той внимаваше да ги показва колкото се може по-малко. Не че някой подлагаше аакимите на гонения, напоследък те бяха почти забравени, но той предпочиташе да не се набива на очи.
Пред него Мендарк изглеждаше блед и немощен, а сплъстената му брада — проскубана. След малко прислужникът се върна с блудкави напитки и изстинала храна.
— Не очаквах да се срещнем в Туркад тази зима — подхвана Мендарк, зарадван от срещата със стария си приятел. — Ти не тръгна ли на изток?
Тенсор не отвърна на усмивката му.
— Пътувах към Стасор и възнамерявах да се върна чак по-следващата година. — Плътният му глас можеше да звучи и като мъркане, и като ръмжене. Този път ясно издаваше настроението му. — Но скорошните случки ме принудиха да се върна бързо. Те са важни за аакимите.
Млъкна и зачака Мендарк да отговори с явната надежда, че той ще опровергае слуховете, но Магистърът също не продумваше. В камината изпука цепеница и се разпадна на жарава. Пламъците подскочиха, въглените потъмняха до червено, после до оранжева нишка. Тенсор се взираше в огъня, сплел пръстите на огромните си ръце.
— Какво знаеш за това? — попита накрая. — Разполагаш със свои шпиони на изток.
Мендарк като че се подразни от думата.
— Имам хора там, но им е много трудно. Границите на Орист са затворени, Игър е окупирал околните земи. Мъчно е да вкараш някого там и още по-мъчно е да се измъкне.
— И така да е — вметна Тенсор, — ти сигурно си измислил нещо.
— Получавам някои сведения от хората си, но са неясни и противоречиви.
„Досущ като тебе, приятелю — рече си Тенсор. — Вървиш към заник и не би пропуснал такъв шанс. Аз също няма да го пренебрегна. Но това ще ни раздели“.
Реши да подхване разговора иначе.
— И аз чух за настъплението на Игър. Армиите му вече са се разположили в Куилсин и Галардил и той се готви да напредне към Ягадор от юг. Какво го е подтикнало към действие?
Щом чу името на Игър, Мендарк се сепна, като че ли предпочиташе да не мисли за него. Заговори с необичайно безчувствен глас.
— В Галардил пътищата са добри, проходими са и през зимата.
Мълчанието отново се проточи. Тенсор впиваше поглед в Мендарк, който пък се извръщаше. Надигна се и разрови жаравата, в комина излетя облак искри. Доля чашите и се върна на креслото си. Тенсор заговори за друго:
— Как е при тебе? Чух за разногласия в Съвета.
Изведнъж Мендарк се настрои словоохотливо.
— Добре си осведомен. Влиянието ми над тях отслабва. Говори се открито, че прекалено дълго заемам пост на Магистър и вече остарявам. Малцина държат на главното ни начинание — да прогоним окончателно Рулке, дори на необходимостта да бдим. Но нима има друга цел, която да ни обединява? Тилан иска да стане Магистър. Алчен е за власт, обаче ще тласне Съвета в различна посока. Ти как узна?
— Случайно срещнах Хения отвъд морето, в Ларнат. Поприказвахме си. Тя ми разказа какво става в Съвета след последната ни среща, както и за твоите тревоги.
— Тези тревоги скоро ще бъдат
— За човек възрастта му е преклонна — меко отбеляза Тенсор.
— Така е. Оставаме само аз, ти, Нелиса, с която никога не сме постигали съгласие. Тилан, разбира се,
