Корнизът криволичеше и се спускаше в урвата, а от едно място нататък се изравни и следваше течението на реката. През множеството издатини бяха пробити тесни тунели със стени като полирано стъкло, украсени с резба, почти заличени от времето. Лиан се огледа. Нямаше обаче нищо за гледане освен надвисналите канари и пенещата се река долу.
— Не сме ли близо? — попита по-късно следобед.
— Минахме към две левги с криволиците на реката, но по права линия няма и една. Ще стигнем до Шазмак чак утре следобед.
Бе очаквала, че състоянието му ще се подобри, щом слязат от шеметните височини, но той още кашляше кръв, дрехата му отпред бе цялата червена. Струваше й се, че го е повела към гибелта му.
А щом се сетеше за Тенсор, си казваше, че може да навлече гибел и на себе си. Ако той все пак беше в Шазмак, нямаше да има сили да му се опълчи. Волята му се налагаше съкрушително. А и Тенсор сякаш винаги познаваше, когато е сбъркала в нещо. Изобщо не би могла да опази такава тайна от него.
Нататък пътеката се оказа зле поддържана, ръбовете й се ронеха. На няколко пъти се натъкнаха на купчини паднали камъни. Нямаше начин да се покатерят по тях и ги разчистваха парче по парче. По скалата се стичаше вода и ги пръскаше, краката им се хлъзгаха. След това пък пътеката се бе срутила и двамата пропълзяха по неравностите в скалата. Лиан приличаше на зомби — стъпваше където му каже Каран, чакаше, докато тя го спре, оставяше я да насочва ръцете му към удобните за хващане издатини. Беше убеден, че на следващата крачка или най-много на втората ще сбърка или камъните ще поддадат и ще падне в пропастта.
Така се изниза денят.
По здрач стигнаха до прав участък, проточил се на юг. Недалеч от тях при стеснението на дефилето пътеката се свързваше с друга от изток чрез изящен мост от метал и тел. Странна, крехка наглед конструкция.
— Оттук се стига до Банадор и Готрайм, моя дом — каза Каран.
— Защо не тръгнем натам? — изгъгна Лиан.
— Няма да стигнем. Както вървиш, до Готрайм има повече от седмица.
Щом видя моста, Лиан сякаш излезе от безчувственото си вцепенение.
— За пръв път виждам такова нещо — възкликна той. — Така би го направил само паяк — толкова фин, красив и несиметричен. На никой инженер в Ягадор не би му хрумнал подобен замисъл.
— Аакимите строят така от памтивека — отвърна Каран; гледаше моста с радост. — Много пъти съм го гледала. Връзката между моите два живота.
— Тук пътят изглежда по-добре.
— Вярно. От трите, които водят към Шазмак, само този още се използва.
Пътеката продължаваше по течението още петдесетина крачки и завиваше на изток по стената на странична клисура, достатъчно широка, за да виждат върховете на хребета, макар че бяха доста под ръба.
Спряха да нощуват при моста, където имаше издълбана площадка. Купчина отломки, нападали безразборно в единия край, им осигури убежище — крайно необходимо, защото с падането на нощта вятърът се засили до вледеняваща стихия, която виеше около моста.
— Тежка нощ ще е тази — отбеляза Каран, докато се мъчеше да опъне заслон от наметалата им.
Нямаше с какво да си запалят огън.
От храната им бе останала само шепа влажно овесено брашно. Лиан го разбърка в хладка вода от манерката и двамата седнаха хълбок до хълбок да изядат оскъдната кашица. Имаше вкус на плесен. Краищата на изопнатите водоустойчиви наметала все се измъкваха изпод камъните и Каран непрекъснато се надигаше да ги затиска, за да не ги издуха вятърът.
След вечерята Лиан малко се оживи. Още дишаше тежко, но кашлицата бе спряла.
— Моля те, разкажи ми за Огледалото — изрази накрая копнежа си, който го човъркаше от много дни. — Мисля за него денем и нощем, сънувам го. Откъде се е взело? И не може ли да го зърна?
На изток небето замъждука и открои върховете. Каран се вторачи натам; луната се показа почти пълна.
— Не мога да ти го покажа — промълви накрая. — Но ще ти разкажа каквото знам, не е тайна. Макар че така само ще подклаждам любопитството ти и не се съмнявам, че по-късно ще си имам неприятности заради него. Каквото научих, чух го от баща си. Ето какво запомних. — Смущаваше се, че трябва да разказва тъкмо пред Лиан, и започна неловко: — Огледалото е старо… много старо. Изработено е на Аакан в отдавна отминали времена, за да показва далечни места. Подобни устройства били обикновени там. Донесено е тайно на Сантенар, когато Рулке довел поробените ми предтечи. Но тук не било лесно да си служат с него и понякога показаното от Огледалото било лъжовно. Може би самата му същност не била в съгласие със строежа на този свят. То се променяло с времето и след всяка употреба, както често се случва с такива предмети. Придобивало отглас от живота и нрава на притежателите си. Огледалото станало ненадеждно, в него се виждало и онова, което никога не е съществувало или пък никога няма да го има. Ако взиращият се в него бил неумел или небрежен, то криело различни неща или подлъгвало. И постепенно заради чудатостите и объркването опасността нараствала. Аакимите вече не си служели с него. Някои твърдят, че го изгубили в годините на Прочистването наред с още много предмети.
Вятърът завъртя малка вихрушка в заслона им, единият ъгъл на наметалото изплющя и ги посипа с камъчета. Тя изчака Лиан да го затисне и продължи:
— Не разбирах някои от думите, които казваше баща ми, но мога да повторя по памет всичко разказано от него. Някои смятат, че Ялкара, Господарката на заблудите и третата от кароните, дошла тук, откраднала Огледалото при превземането на Тар Гаарн и го отнесла чак в Уан Баре, Планините на гарвана. Тя знаела как да получи от него изпълнението на желанията си, а научила и другата му тайна. На Сант Огледалото придобило — или в него била вложена — памет. Запазвало картина, които е показвало някога, и макар че отпечатъците били объркани и неясни, умелият познавач можел да ги разчете. Ялкара подчинила Огледалото на волята си, използвала го, за да наднича из целия свят, да извлича тайни от миналото. Така умножила могъществото си, а с него растяла и жестокостта й. И накрая намерила каквото търсила толкова време — изкривяване във Възбраната. Избягала обратно на Аакан.
— Как е избягала? Как се е промъкнала през Възбраната?
— Не знам. Това го нямаше в историята. Нека довърша каквото знам от баща ми. След това Огледалото било или изгубено, или скрито. Така му казал Архиварят.
— Архиварят ли?
Прозвището веднага събуди професионалния интерес на Лиан.
— Баща ми го спомена няколко пъти. Знаел много от старите сказания.
Лиан изведнъж се ободри.
— Разкажи ми за Архиваря.
— Нищо повече не знам за него.
— Значи Огледалото служи и за
— Всеки се надява, че ще го овладее и ще разгадае тайните му…
Гласът й секна. Тя се вторачи в луната, без да мига, лицето й се изопна в студената сивкава светлина. Вятърът опъваше наметалата, рошеше косата й.
— Толкова ме е страх… — промърмори тя, потрепери и се дръпна в сянката.
— Всичко свърши. — Лиан помисли, че тя говори за уелмите. — Изплъзнахме им се.
— Не! Нищо не е свършило, докато не се отърва от него. Не знам какво да правя, на кого да се доверя — промълви потиснато тя. — Питах се дали да не върна Огледалото на аакимите, но как да се престраша след твоето сказание?
Лиан си спомни нещо.
— Онази нощ в пещерата долових откъслечно твоя кошмар, сякаш гледах в повърхност от лъскав метал, и там за малко се появи лицето на жена. С тъмни очи и коса, макар и посребрена тук-там. Коя е тя?
— Често размишлявам за нея. Може би затова ти се е явила. Видях я в Огледалото точно когато влезе
