Сянка по стъклото

който не би пропуснал възможността да ме свали от поста — неприязнено промълви Мендарк, — зейнката Хения. Но тя ще си стои настрана както винаги. Съмнявам се, че Уистан би могъл да пътува през планините до пролетта. Орстанд е от другата страна на морето, останалите са толкова далеч, че нямаме никаква полза от тях. Върнахме се към старите си щуротии — воюващи градове и държавници, и отново настъпва тиранин, който ще ни смаже.

— Игър не е просто поредният войнствен пълководец. За твое добро ще е да не го подценяваш. И това е една от причините да се отправя на изток. Исках да се посъветвам със своите събратя аакими, дори да ги помоля за помощ, но те са далеч оттук и няма какво да направят. Помайвах се, когато трябваше да бъда чевръст, и изтървах сгоден случай. Но макар че трябваше да прекоси морето, един вестоносец се добра до мен с новина, която ти, стари друже, някак не желаеш да споделиш. Предпочиташ първо да научиш какво ми е известно, за да прецениш какво да ми кажеш.

Мендарк явно се смути, защото заусуква — в подобни моменти прибягваше до пищни слова:

— По този въпрос интересите ни може и да не съвпадат напълно, но в такива времена е редно да търсим път към укрепване на дружеските връзки, вместо да се гризем като кучета заради дреболия.

— Мендарк, не ми говори като пратеник на някой владетел! Огледалото на Аакан не е дреболия. То е наше, откраднаха ни го в древността. Твърде добре знаеш колко дълго и упорито го издирвахме. Не сме се отказвали от правата си над него. Огледалото ще ни освободи. Самата мисъл за Великия предател ни лишава от решимост. Едва когато Рулке бъде премахнат завинаги, ще се върнем към разцвета, постигнат преди Прочистването.

„Ох, какъв глупак си — мислеше си Мендарк. — Ако ще да вървя към заника си, поне това знам. Твоята гордост води аакимите към бездната и ще повлечете със себе си цял Сантенар. Откажи се от неосъществимите си мечти. Наричат го и Лъжовното огледало, защото е измамна, опасна вещ“.

Нищо не каза на глас и Тенсор прие мълчанието му за сговорчивост.

— Ние — аакимите, няма да се пазарим. Ако ми се противопоставяш в това, значи си мой враг. — Тонът му се промени. — А и за какво ти е всъщност? За какво се надяваш да ти послужи?

— Ялкара успя. Направи смятаното от всички за немислимо — намери проход през Възбраната.

— Нима се сравняваш с нея? Поне от това зло се избавихме.

— Игър настъпва — напомни Магистърът, — но срещу кого? Макар че е тиранин и пълководец, поставил си е по-значима цел. Иска да се разправи с мен или да отмъсти на някогашната тъпота на Съвета, заради която толкова дълго бе осакатен. Той е силен, а моят късмет се изчерпва. Уплашен съм, Тенсор. Това стъписва ли те? Защо се чудиш, че съм готов да грабна всяко оръжие, което ми е подръка? Аз — Мендарк, съм уплашен. Наближават огромни премеждия и Сантенар ще се преобрази. Но кой ще му придаде новия облик?

Тенсор се усмихна замечтано.

— Да, съвпадение, кулминация за нас… — Опомни се. — Какво знаеш за крадлите?

— А ти какво чу?

— Някой проникнал във Физ Горго и откраднал много ценна вещ от Игър. Предполага се, че е Огледалото на Аакан. Онази, която го отнела, била преследвана през половината Мелдорин, но попаднала на някого от твоите хора.

— Общо взето, вярно е. Били са две. Едната е пленена. Другата избягала, след като ги заварил Игър.

— Не е за вярване. Друго има ли?

— Знам името на избягалата. Може би я познаваш, защото е от Банадор — Каран. Дребничка, млада, червенокоса.

Тенсор беше потресен.

— Убеден ли си? Не може да бъде!

— Талия ми съобщи, значи е истина. Е, познаваш ли я?

— Ако е тя, познавам я добре. Баба й — обичната ни и свършила трагично Мантил, беше от аакимите. Сам знаеш колко рядко някой от нас се обвързва с човек извън нашата раса. Смесването на расите обикновено има злощастни последици, както се случи и в рода на Каран, макар че така тя се сдоби с дарба. Връзките на този род с нас са от хилядолетие, тя живя в Шазмак. Не! Невъзможно! Бездруго такава задача е прекалено тежка за нея. Каран не може да се мери с Игър нито в неговата твърдина, нито другаде. Силата й не е в това.

— Виж ти… — отрони Мендарк. — Тя е мелез! Това обяснява много неща. Би могла да ми е от полза тук. Сигурен ли си, че тя е по-слабата от двете?

— Толкова сигурен, все едно ми е родна дъщеря. — Мрачното лице на Тенсор се смекчи, в гласа му се прокрадна печал. — Тя е умна, заръчаш ли й нещо, ще измисли как да го направи. Надарена е с прозрение, с изпращане на мисли, може би дори с досег до други съзнания. Извънредно могъща дарба, но тя не е добре подготвена да служи с нея. И то нарочно, защото никога не би могла да стане една от нас. Никой не може да предвиди как ще се развият способностите на един мелез. И за нас ще е опасно, но за нея още повече, ако се разчуе какво представлява. А защо би постъпила така? Защо би се обърнала срещу нас?

— Може само да е помагала, да е била избрана заради дарбата си. И да не знае, че това е Огледалото. Онези, които го търсят, се стремят да опазят тайната.

— Нищо чудно, но не ми се вярва. Както и да е, черен е този ден за аакимите, защото много я обичаме: тя толкова прилича на Мантил. Къде е сега? Наистина ли е в твои ръце?

— Уви, не. Не знаем къде е. Избягала е от Физ Горго преди повече от два месеца. Уелмите на Игър са я гонили на север поне до Хечет, но тъй и не я заловили. Щом научих, че е около Хечет и бяга на изток през планините, изпратих скийт на Уистан в Чантед. Помолих го да възложи на някого да отиде в Тулин и да я доведе тук.

— Изпълни ли молбата ти?

— За жалост Уистан предпочете да си уреди старите сметки с мен. Спрял се на човек, който нито е изкусен боец, нито опитен планинар. Предполагам, че е искал да се отърве от него, защото е зейн. Казва се Лиан — млад летописец.

— Чувал съм за него — бавно каза Тенсор. — Не е ли под твое покровителство?

— Платих му обучението в Школата.

— И защо? Обикновено не си склонен към благодеяния.

— Стига де… Той не е първият. Открай време за мен е важно да насърчавам способностите, които няма да се проявят без моя помощ. Той вече разви таланта си и непременно ще го впрегна да работи за мен. Летописците научават всичко и разбират какво са чули. Превъзходни шпиони. А като зейн Лиан изобщо не би попаднал в Школата без моята намеса, затова ми е много задължен.

— Не се ли прочу с прекрасно сказание на празника в Чантед преди четири години?

— О, да, а както ми казаха, неговото предание през лятото било несравнимо, но още не съм го видял написано. Уистан ми го обеща, обаче не го получих. Както и да е, отчаях се, когато научих, че е изпратил Лиан. Той обаче се справи по-добре, отколкото се очакваше. Намерил я недалеч от Тулин и двамата избягали в планините, гонени от уелмите. Това беше преди около две седмици. Един от моите хора пристигна и ми съобщи вчера.

— Каран познава планините. Имаше една стара пътека към Шазмак, но не минаваме по нея от много години.

— Май на една от картите ми е отбелязана.

— Може би е взела Огледалото, за да го отнесе в Шазмак, да ни го даде.

— Може би — съгласи се Мендарк, но според него едва ли беше така. — Ако още е жива и ако уелмите не я намерят преди това.

— Ще наредя да я търсят — промърмори Тенсор по-скоро на себе си. — Но кой ще я държи под око бдително, ако я отведат в Шазмак? — Красивото му лице се начумери като от противна мисъл. — Да, има един подходящ, колкото и да е безчестно за мен, че го използвам. Но заради Огледалото!… Не съм си и представял, че ще получим такъв шанс. Какво е честта ми пред тази сполука? — Вторачи се в Мендарк. — Имаш ли скийт?

Магистърът врътна глава, без да среща погледа му.

— Само три ми останаха и нито един не е при мен. През последните седмици доста намаляха. Всеки