Сянка по стъклото

налегнало като тежка сянка, а Рулке познавал тайните на отбраната им. За броени седмици Тар Гаарн бил превзет, а аакимите — изклани. Малцина се спасили високо в планините. Питлис се повлякъл след тях — измъчен, охулен и отбягван. Оттогава живеел в самота, нямал свой дом, а бродел из други земи с копнеж за смъртта, но тя не идвала.

Години по-късно попаднал във владенията на Рулке като просяк по друмищата и чул мълва за великолепен нов град. Наричали го Алсифър — най-славния в цял Сантенар. Болезнена уплаха стегнала сърцето му, но трябвало да се убеди с очите си и уморен се запътил натам. Влязъл в града и насреща му застанал Рулке.

— Виж какво сътвори — казал му засмян. — Никога досега същината на кароните не е била въплъщавана толкова съвършено. Скоро ще хвана лостовете, ще стоваря мощта на Алсифър срещу Възбраната и тя ще се пръсне като стъкло на прозорец. И Стотината вече няма да бездействат от страх да не бъдат заличени. Нашето семе ще избуи из Трите свята.

И Питлис най-сетне прозрял. Алсифър бил удивителен град — суетен и горд, жесток и хищен, величав, безупречен. Такъв го бил съградил. Но градът имал и предназначение. Всички алхимици и механици, книжници и черноработници наред със самия Рулке били цяла жива машина, посветена на една- единствена цел — премахването на Възбраната. Рулке го бил измамил с единственото обяснение, на което Питлис не могъл да повярва — истината!

През живота си не бил намразвал нещо или някого по-силно. Разярен се заклатушкал към Рулке. Но след разгрома на Тар Гаарн Питлис бил съсухрен, бил остарял. Рулке го отблъснал с жезъла си и го повалил смазан на пътя.

— Така ще умре най-видният сред аакимите, а с него и мечтите им. Какъв гений… и какъв глупец. Гибелната слабост на цялата ви раса.

— Е, хващай лостовете — изхъркал Питлис и в предсмъртната му гримаса се мяркала ликуваща усмивка.

Ето как отлетели надеждите на аакимите. Те се оттеглили в планините и в миналото си, лелеели безнадеждни кроежи за възмездие и повече не се намесвали в делата на Сантенар. Едно от многото коварства на Рулке, но може би най-изтънченото. Затова е прочут като Великия предател. Така завършва сказанието.

„По-лошо не съм разказвал“ — помисли Лиан.

Каран мълчеше.

„Тази история съдържа всичко за аакимите — умуваше тя. — Величие. Трагедия. Обреченост“.

Отвори очи. Мъглата се бе разнесла, небето гъмжеше от звезди.

— След това някои от тях построили Шазмак — промълви и се загърна по-плътно със студените завивки.

— И все пак — изгъгна Лиан — краят води неизбежно към следващата история. Един ден Рулке наистина хванал лостовете, подчинил Алсифър на волята си и насочил цялата му сила срещу блещукащата стена на Възбраната. Стената незабавно се издула навън като огромен тумор, притиснал се в пустотата. Ако ги нямало мъничките изменения, направени от Питлис толкова отдавна, Рулке щял да осъществи пробива. Но в последния миг туморът се обърнал и откъснал частица от пустотата. Тогава Съветът на Сантенар, който дълго изчаквал сгоден случай, нанесъл удара си, като си послужил със Забранените опити.

— С какво? — озадачено попита Каран.

— Чародейски похвати, които са били забранени в прастари времена заради опасността да излязат извън контрол. Натикали насила Рулке вътре, отнели му властта над Алсифър. Туморът се свил в мехур, в непробиваемия затвор на Нощната пустош, която има досег и с всичко, и с нищо. Рулке и до днес още е уловен в този капан. Така че в края на краищата Питлис си отмъстил.

— От това се породила и безмилостната вражда между Мендарк и Игър — довърши Лиан. — Но това е съвсем друга история.

Потънала в нерадостно умуване за чутата история, Каран стигна до смразяваща мисъл. Тенсор бе досущ като Питлис, осъзна тя в звънтящата като камбана яснота на нощта. Изведнъж всичко, което знаеше за него, се преобърна в главата й. Начумереното, неотстъпчиво изражение, което винаги бе виждала, се прегърна в маска. Под нея се криеше отмъстителен, неумолим, невъобразимо горд мъж. Не толкова сдържан, колкото пресметлив, по-скоро манипулатор, а не водач.

В никакъв случай не трябваше да му даде Огледалото — така само щеше да разпали яростта и омразата му, да му даде шанс да се докопа до власт, към която той всъщност не смееше да посегне. В края на краищата Лиан й бе помогнал да се отърси от колебанията си.

Спътникът й спеше, дишаше пресекнато, почти се задъхваше. Тя се заслуша. Хриповете се забавиха, после спряха. Тя чакаше, затаила дъх — но той не вдиша отново.

„Умира!“ Все едно някой заби нож в корема й. Тя отметна завивките и кресна:

— Лиан, събуди се!

Но в следващия миг той задиша пак и пак почна да се дави. Тя внимателно махна полепналите по челото му кичури и Лиан й се усмихна, но поредният пристъп на кашлица заличи усмивката, той се отпусна като парцал, с изцапани в червено устни. След малко се унесе.

От страх, че Лиан ще умре, и от току-що споходилия я ужас заради Тенсор, тя повече не мигна. После се сети, че Тенсор не е в Шазмак, защото бе минал през Банадор в началото на лятото. Бе тръгнал чак за Стасор далеч на изток, значи щеше да отсъства около година.

Преди да настъпи утрото, успя да си внуши, че все пак всичко ще е наред, щом Раел и другите й приятели са в Шазмак, а и Тенсор не можеше да е толкова зъл, колкото си го представяше. Каза си, че той й желае доброто, подтикната от умората, а и не можеше да отхвърли просто така предаността, която искрено изпитваше към забележителния ааким. „Ако Реал е там, а Тенсор го няма, ще им дам Огледалото. Но ако Тенсор случайно се е върнал, изобщо няма да споменавам за Огледалото и ще си тръгна“.

Лиан не беше по-добре сутринта, от слабост едвам се държеше на крака. Заради възпаленото си гърло не можеше да хапне нищо. Налегнат от мъчителна жажда, изпи половин манерка и скоро пак я надигна към устата си.

В студения прозрачен въздух виждаха как планинският хребет, на който стояха, обгражда областта Чолаз в неравен овал, прострял се на юг, и завършва със стена от назъбени непристъпни върхове. Под тях минаваше урва, очертана с мъгла в ранното утро — клисурата на река Гар: завиваше на югоизток и излизаше от планинската верига към Банадор. Нямаше никакви признаци на живот — нито къща, нито храст, нито птица.

— Сега накъде? — изграчи Лиан.

— Натам. Да вървим.

Хвана го за ръка и се спуснаха от прохода по пътеки, които накрая ги изведоха в дефилето на Гар, която тук беше широка не повече от три-четири разтега. Слизаха все по-надолу. Пътят се стесни до тесен корниз, издълбан в плътната скала, по който едва можеше да се ходи. Тук-там имаше врязани площадки за разминаване. Нямаше къде да се подпрат, а вдясно под ръба зееше бездънна наглед пропаст — слънчевите лъчи проникваха в нея само по пладне, но не и през зимата. Болестта бе притъпила страха на Лиан от височините, иначе изобщо не би стъпил на пътеката.

— Не мога — каза той, когато Каран се опита да го поведе по корниза — Ще падна.

— Няма друг път. Дръж се за ръката ми и върви зад мен. Не мисли за нищо освен за следващата крачка. Не поглеждай нито надолу, нито нагоре.

Лиан стисна ръката й — топлотата й му помогна. Каран се усмихна и без да го пуска, направи крачка заднешком. Каран пак пристъпи, но Лиан се запъна.

— Какво има? — попита тя.

— Сега пък се боя за тебе.

— Недей. Живях тук шест години. Свикнала съм с тези пътеки.

— Обърни се. Не мога да те гледам как ходиш с… ами с гърба напред.

Каран прихна.

— Добре.

Но не пусна ръката му.