Сянка по стъклото

— Значи казваш, че не мога да напусна Шазмак, докато Тенсор не се върне?

— Каран, Каран… Не те задържаме насила тук. Никога не бихме те подложили на такъв позор. Но по света стават големи промени и ние сме длъжни да се защитим. Тенсор изпрати вест, че ти знаеш нещо за Огледалото. Иска да говори с тебе, преди да ни напуснеш. Нима молбата му не е разумна? Дружбата между твоя род и аакимите е прастара, дължиш ни поне това. Молим те да почакаш.

— Не отричам нито дружбата, нито дълга си — отвърна Каран, — но не мога да чакам. И без това се забавих прекалено. С удоволствие ще се срещна с Тенсор някъде по пътя, може би в Нари, защото трябва скоро да бъда в Сит. Не знам нищо за никакво Огледало.

— Каран, днес Раел е бил в библиотеката и е чул аакимнинга да казва на Емант, че то е намерено. Нима и сега ще твърдиш, че изобщо не си чувала за това?

— Емант! — отекна разяреният вопъл на Каран. — Какво е направил на Лиан? Не биваше да го оставям сам.

— Зейнът е невредим — увери непознатият глас, после се чу шум от събаряне на стол. — Каран, недей да…

Външната врата се затръшна.

Лиан седна на нара, лицето му се обля в горещина от срам и отвращение към себе си. Каквито и тревоги да я бяха налегнали и въпреки че той бе погазил обещанието си в най-лошия за нея момент, тя първо бе помислила дали той е жив в здрав. Какъв тъпанар беше…

Искаше му се никога да не е чувал за проклетото Огледало. И тогава сънят отново нахлу в съзнанието му. Копнееше Каран да се върне и едновременно се плашеше от срещата с нея. Огледалото… все това Огледало. Дори насън му се явяваше както преди малко. Виждаше го с въображението си — същия образ, който бе зърнал в сънищата на Каран преди две седмици. Мярна му се огледалната повърхност с женското лице.

Но в неговия сън имаше и друго. Нещо се разтвори в Огледалото или изплува от него. Но какво? Колкото и да се насилваше да го улови, то му се изплъзваше. Изведнъж просветна отчетливо в ума му и пак изчезна. Все пак се задържа толкова, че да разбере какво е. Каменна плочка с четири съвсем различни писмености в отделните си части. За две се досети по формата на буквите въпреки мимолетното видение. Древни азбуки на Сантенар, които бе изучавал преди години. Третата беше сричкова азбука от източните земи. Нея не можеше да чете.

Но четвъртата позна на мига, както би я познал всеки вещ в Преданията човек. Сложната, натруфена, красива официална азбука на кароните, чиято тайна те не издаваха от хилядолетия. Не я знаеха дори аакимите, толкова отдавна покорени да се трудят за тях. Никой никога не я бе разгадал. По гръбнака му плъзна студ. Бе сънувал Тълкувателната плоча — митичния ключ към писмеността на кароните. Съвременните книжници се присмиваха на идеята за съществуването й. А в повечето древни летописци (чиито трудове Лиан бе изчел от кора до кора) се отнасяха с недоверие към мълвата. Според други обаче бе задължително да има такъв предмет, както например е необходима Голямата северна земя, за да е уравновесен светът. Щом писмеността на кароните си остава неразчетена, трябва да има ключ… и значи Плочата съществува.

Разполагаше ли с този ключ, неразшифрованите каронски ръкописи, с които бяха претъпкани някои архиви, щяха да му бъдат достъпни. Само пълните библиотеки на Алсифър му стигаха, изоставени след затварянето на Рулке в Нощната пустош. А убиецът на сакатото момиче можеше и да е бил карон.

Лиан сякаш още сънуваше и щастливото вълнение го понесе към голямата стая. Завари я празна. В стаята на Каран беше тъмно, само шепа звезди блещукаха в мрака зад прозореца. Странната логика на съня търсеше отговори. Къде да го намери, ако не в Огледалото? Вдигна ръка, докосна светилника над вратата и той замъждука.

Простичкото обзавеждане включваше малка маса и три стола при прозореца. Бяха изработени от сложно преплетен син, почти черен метал. До лявата стена имаше два скрина, обковани с желязо, и шкаф с множество чекмедженца. Раницата на Каран беше пъхната между шкафа и единия скрин. По средата отдясно беше широкият нар, също с метална рамка и синкава завивка. Отгоре бе оставена книга с кожена подвързия — тънка, но с много листове.

Лиан я взе. Първите страници бяха изписани с равен остър почерк, останалите бяха празни. Не знаеше, че и Каран има дневник. Върна томчето на мястото му.

В шкафа нямаше нищо. Отвори първия скрин. Видя само сгънати завивки. Във втория намери купчинка дрехи и снаряжението на Каран — сиво-зеленото непромокаемо наметало с качулка, зацапано и похабено от пътуването, навити одеяла, съдове и прибори за хранене, сатърчето, също ботушите и разни дреболии. Лиан се наведе и зашари с ръка под дрехите. Потните му треперещи пръсти напипаха нещо твърдо…

И тогава чу шум откъм вратата и се обърна гузно. Каран стоеше на прага и го гледаше безутешно.

24. Без изход

— Ама че съм глупачка… — Всяка дума беше като горчив залък. — Ти показа колко струват обещанията ти. Махни се от стаята ми.

— Но ти не разбираш — трескаво възрази Лиан. — Исках просто да го видя. Аз…

Сам разбираше колко са глупави оправданията му.

Тя се озъби в гримаса на невъобразима ярост и пристъпи към него. На скулите й избиха червени петна.

— Махни се — процеди едва чуто. — Доверих ти се. Бих могла да се възхитя на лукав и умен враг, колкото и да го мразя. Но ти даде дума и я наруши, а сега измисляш жалки оправдания. Не заслужавал дори презрение.

Лиан докосна ръката й.

— Не е каквото си мислиш. Емант ми наложи волята си…

В следващия миг получи зашеметяващ удар по лицето и се просна на пода. Надигна се на четири крака и изумено се взря в Каран. По цялата му челюст плъзна заслепяваща болка.

— Ти ме удари?!…

Каран пребледня и изведнъж седна. Пръстите на лявата й ръка стиснаха дясната й китка.

— Пак се счупи.

Легна на една страна и притисна ръка към корема си. Лиан усети, че нищо повече не го заплашва. Тя пребледня още повече, малко оставаше да изпадне в несвяст; стискаше клепачи, изпод което протекоха сълзи. Той се наведе и предпазливо пипна китката й. Вече се подуваше, но въпреки отока виждаше, че е счупена лошо. Каран не издържа и тихичко изстена. Лиан се огледа за нещо, с което да направи шина. Тя простена изнемощяла:

— Иди в кухнята. Купата с плодовете. Разглоби поставката.

Той изтича в кухнята. Поставката беше сложно изработена, като всичко, направено от аакимите: представляваше триножник от дълги метални тръбички, свързани с по-къси. Не знаеше как да я разглоби и скочи върху нея. Върна се при Каран смутен, с парчетата в ръце.

— Отвинтва се бе, идиот — изпъшка Каран и скоро Лиан успя да отдели две къси тръбички със ситни гравюри.

От тях и една връв приспособи нескопосана шина. Каран отвори очи, седна и се хвана здраво за рамото му, докато той наместваше костите и превързваше китката й. Не издаде нито звук.

Щом направи шината, Лиан пренесе Каран на нара.

— Доведи Раел — каза тя и затвори очи.

Той веднага излезе и затвори тихо вратата.

След дълго дирене срещна Раел, който незабавно си намери помощник и гипс. Понечи да махне измишльотината от тръбички и връв, но Каран му се развика. Устните на аакима се свиха в тънка черта, но все пак той само гипсира шината и излезе.

Каран заспиваше, събуждаше се и пак се унасяше. Лиан седеше на пода гузен и объркан. Накрая Каран се размърда, огледа се, видя го и се надигна. Още беше ядосана.