Щом стигнаха до стаите си, тя блъсна Лиан вътре и затвори вратата с ритник. Той продължи напред замаян. Каран го спря, преди да е забил чело в стената, и го обърна към себе си.
— Какво му каза
Струваше му се, че е избягал от един жесток мъчител, само за да попадне в ръцете на друг. Виждаше не лицето на Каран, а следващия чифт вцепеняващи очи.
— Няма… да… кажа нищо… — изхърка нещастно.
Тя замахна с бинтованата си ръка, опомни се и го зашлеви със здравата. Лиан се свлече на колене. Още стискаше книгата. Впусна се в дълга реч на незнаен език, прекъсвана от стенания и хленчове и Каран се опули слисана. Изведнъж май проумя нещо, защото излезе и грижливо заключи.
Върна се с Раел, който застана над Лиан и се вторачи в него, после и в книгата. Издърпа я от пръстите му, каза две срички на аакимски, хвана ръката на Лиан и ги повтори. Лиан се разтресе, стисна клепачи, после бавно отвори очи и зяпна недоумяващо Каран.
— Какво стана? — изломоти накрая. — Бях в библиотеката, четох… Тъмно е. — Озърна се. — Къде е книгата?
Раел му показа „Предания на аакимите“, която бе скрил зад гърба си.
— В нея имаше насочено срещу тебе заклинание, макар и доста слабичко.
Лиан едва успя да се съсредоточи.
— Зачетох се в библиотеката — подхвана с мъчителен шепот. — Отначало почти не разбирах, езикът е толкова необичаен… Днес обаче ми се разкри и въпреки че не знам думите, някак научавах историята. Аз бях там! Превърнах се в един от аакимите, опознах надеждите и страховете им, отдавнашните им тайни замисли. После дойде Емант. Опитах да му се съпротивявам, но не можах. Не ми остана воля. — Внезапно се опомни и впи поглед в Каран. — Вече чезне. Ох, главата ми! Адски ме боли. Гърлото също. Той щеше да ме удуши!
Тя седна пред него и плъзна пръсти по шията му.
— Лиан, прости ми…
Той затвори очи — и отново изплува лицето на Емант: невиждана досега омраза.
— Имаш смъртен враг — промърмори и стисна малката й ръка. — Обещай да не излизаш сама.
Тя за малко не се разсмя при мисълта, че Лиан ще я брани, но долавяше колко се бои за нея и не можеше да остане равнодушна. Махна обаче небрежно с ръка, за да прикрие безпокойството си.
— Той е най-обикновен мерзавец, но ще внимавам. — Обърна се към Раел. — Това е тежко безчестие. Да използва заклинания срещу Лиан, който не подозира за тези неща, а няма и дарбата, е постъпка на долен страхливец.
— Заклинанието беше същинска дреболия, никой от аакимите не би се поддал. И все пак е злонамереност, каквато не ни е присъща. Знаеш, че вече сме предупреждавали Емант. Моля те да ни простиш за неговото провинение.
— Не е само негово. Изпълнявал е нареждания на Тенсор.
Каран бе толкова вбесена, че чак заекваше.
— Писмото за Емант беше запечатано — отвърна Раел малко засрамено. — Не знаехме какво пише в него. Каран, все пак ни е известно, че по някое време си носила Огледалото. Моля те, кажи ни къде е сега. Знаеш какво ще е наказанието и за тебе, и за Лиан, ако ни попречиш да си го върнем.
— Не мога да ви кажа какво е станало с Огледалото. Повече няма да говоря! Само ще добавя, че не се опитвам да навредя на аакимите. И вашата чест е подложена на изпитание. Няма ли поне ти да ме подкрепиш?
— Подкрепих те, макар че сигурно ще ми струва скъпо. Повече от това не мога да сторя. Очакваме Тенсор да пристигне утре сутринта.
И Раел излезе.
Каран крачеше из стаята. Седна, загриза си ноктите, изправи се рязко и пак почна да обикаля.
— Какво да направя? Не ми е по силите да се опълча на Тенсор.
— Ами тогава му го дай. Може би няма да стане нищо лошо. Току-виж Огледалото е неизползваемо. Спомни си, че аакимите не са злоупотребявали с него в древността.
— Само че по онова време не е било толкова ценно. След всяка употреба Огледалото е все по-важно, защото запазва отпечатък на извършените с него действия. Знаят, че Ялкара си е послужила с него, за да избяга от Сантенар. Тайна, криеща могъщество. И ти си спомни нещо — тъкмо аакимите са сътворили Огледалото. Ако изобщо е възможно тайната да бъде извлечена от него, точно те ще успеят.
— Защо не го хвърлиш в Гар, та водата и камъните да го стрият на прах?
Каран го погледна.
— Не си ли се питал защо сред малкото ми вещи никога не си виждал Огледалото?
— Не. Мисля, че е малко и че лесно може да се скрие.
— Мейгрейт бе намислила нещо — че ако ни подгонят, тя ще вземе Огледалото, а аз ще подмамя уелмите, като се преструвам, че е у мен. — Не го гледаше. Седна и скри лицето си в ръце, все едно щеше да се разплаче. — Аз… Аз не…
Подаващото се от рошавите къдрици малко ухо се зачерви почти с оттенъка на косата й.
Не се ли опитваше да му каже, че в края на краищата не носи Огледалото? Възбледа сянка на съмнение помрачи ума му, свикнал да претегля и най-дребните отклонения от истината, към която той се стремеше на всяка цена. Бе стигнал обаче до повратна точка в живота си и летописецът у него влезе в раздор с човека. Каран бе проявила такава доброта и вярност — как да не й отвърне със същото? Реши да не задълбава. Нямаше да задава въпроси, нямаше да си позволи и капка недоверие. Не искаше да я принуждава да прибегне до лъжи.
Отпусна се на колене пред нея и докосна устните й с пръсти.
— Не ми казвай нищо. Не те и питам.
Тя обви с ръце врата му и намокри рамото му със сълзи.
— Не заслужавам… — След малко вдигна глава и се усмихна печално. Махна сплетените кичури от челото си. — Въвлякох те в голямо премеждие. Ще ни убият и двамата.
Той се мъчеше да не мисли за това.
— Значи трябва да измислим как да ги надхитрим.
Изправи се, отиде в кухнята и скоро донесе кана, над която се виеше пара, и две купички. Наля чая. Каран стисна купичката си с две ръце и отпи глътка. Лиан забоде поглед в своята купичка — гледаше мимолетните шарки на изпаренията, но не му се пиеше. Думите му бяха прозвучали кухо, чувстваше се безпомощен.
По-късно, докато лежеше на нара в тъмната си стая и отхвърляше плановете един след друг, потъна в неспокоен сън.
25. Нечовешка връзка
„Този път няма да викам — заповяда си Мейгрейт, когато старецът се върна с инструментите си. — Няма да ме чуят как пищя“. Наблюдаваше с крайчеца на окото как пристъпва към нея. Инструментите подрънкваха в ръката му. Тя впи пръсти в металната рамка толкова яростно, че изпод ноктите й изби кръв. „Този път не!“ Той се захвана с работата си. И Мейгрейт запищя.
Много по-късно осъзна, че виковете й са секнали. „О, вече не пищя“ — рече си безстрастно, за миг сякаш отделена от тялото си. Отвори подпухналите си очи. И болката я връхлетя отново, но беше стара, позната болка от поне стотина ранички. Старецът най-накрая се махна и тя увисна в рамката: крепеше се само на окованите си ръце. Някой плисна върху нея кофа вода. Облиза я, облекчена от хладната течност — но тя беше солена и не утоли жаждата. Някой, може и същия човек, стегна отново оковите на китките и глезените й. Костеливите ръце с редки жълти косми между удебелените стави на пръстите. После се върна Вартила.
Мейгрейт си спомни заръката й, когато уелмите я донесоха тук вързана и със запушена уста.
— Не й давайте отдих. Тялото, съзнанието, пак тялото. Тя е твърде силна, а болката ще съсредоточи волята й. Ще пострадате, ако й позволите да я насочи срещу вас. Оковите да са стегнати постоянно,
