раздразнителност. Терзаеха я угризения, че е довела Лиан, само за да бъде погубен, но нямаше какво да направи. Невъзможно беше да напуснат Шазмак, дори тя да дадеше Огледалото. Бе пропуснала момента. Когато не излизаше, си стоеше в стаята — или се взираше в реката далеч долу, или пишеше в дневника си.
Аакимите още проявяваха отчуждена любезност към Лиан. Сага той можеше да посещава библиотеката и макар да разбираше, че и разрешението за това вероятно е скрита клопка, не успяваше да се сдържи и ходеше там въпреки цупенето на Каран. Отначало само обикаляше рафтовете, вадеше наслуки книги и свитъци и се озърташе през рамо да не би библиотекарят да се промъкне зад гърба му. Емант обаче не се мяркаше.
Скоро това занимание му омръзна — както го бе предупредил Раел, всички книги бяха на аакимската писменост, а той не я бе изучавал. Често разгръщаше „Предания на аакимите“, зяпаше непознатите думи или се отнасяше във видения за Огледалото. Примири се, че участта му е никога да не излезе от Шазмак, дори да умре тук. Нищо не зависеше от него: както и да постъпеше, краят щеше да е все същият. Защо тогава да не се отдаде на призванието си?
Настъпи следобедът на седмия ден от пристигането им в града. Лиан седеше сам до масата, грееше си ръцете с непрекъснато допълваната купичка чай и се радваше на топлината, разливаща се по тялото му в студената стая. Мислите му все се връщаха към книгата. Много месеци би загубил, докато преведе нещо от нея. „Но ако мога да чета тези писмена — напомни си развълнуван, — ще я прочета, ще я запазя в паметта си, а по-късно ще я препиша и ще я преведа. Какво допълнение към нашите Предания!“ Успя са отпъдя мисълта, че за него няма „по-късно“.
Закрачи припряно към библиотеката. Колкото и да разчиташе на неизтощимата си памет, задължителна за всеки летописец, не подценяваше и работата. За да запомни толкова обемист текст на език, който едва разбираше, се налагаше да вложи неимоверни усилия. Може би най-голямото изпитание за него досега.
Отначало му беше тежко, но после очите му свикнаха с нечетливия почерк и с ритъма на словото и той започна да чете по-бързо. Разбираше значението на много малко думи, но схващаше общия смисъл. Увлече се в древната мелодична реч и образите, които будеше тя. В ума му се разгръщаше историята на аакимите, идването им на Сантенар, техните премеждия и победи. Различаваше се от Преданията, които бе изучавал, противоречията бяха безброй. Вече си представяше аакимите по-добре: силен и горд народ, но не и уверен в себе си. Благородни и верни съюзници, които твърде често са били предавани. Творци и строители с ненадминато майсторство, но винаги обърнати към миналото и накрая потърсили самотата. И през цялото време не ги напускаше стремежът да си отмъстят на Рулке, който ги довел на Сантенар, на виновника за всичките им беди.
Времето минаваше незабелязано, навън притъмня, а той четеше в забрава. Мъглявината се носеше мудно в небето, светлината й проникна през високия прозорец толкова силна, че хвърляше по пода сенки, очертани в червено. Вятърът стенеше и пищеше. Лиан седеше до масата, книгата беше в кръга на сиянието от малък светилник на стената. Мъглявината се издигаше. Блясъкът й се измести към източния прозорец и постепенно се процеди навън, залата потъна в мрак. Появи се луната — в последна четвърт, бледите й лъчи се просмукаха вътре. Той най-после довърши книгата и осъзна отново кой е и къде е.
Тресеше се от студ и изтощение, беше прегладнял.
Докато се прибере, дойде и утрото. Вратата към стаята на Каран зееше. Бе спала в леглото си, но сега я нямаше. Лиан поспря, колкото да смъкне дрехите си, и се отпусна на на нара.
Доста по-късно го събуди спор в голямата стая. Каран крещеше сърдито. Раел отговаряше спокойно и разумно. Треснаха врати, пак се възцари тишина и той се унесе. Каран влезе в стаята му и се тръшна до него. Лиан я погледна с мътни очи, прегърна я през раменете и пак потъна в сънищата си. Тя поседя, отмести ръката му и излезе.
Лиан се събуди чак следобед. Хапна набързо и веднага се върна в библиотеката: завари я безлюдна както винаги. „Предания за аакимите“ не беше където я бе оставил и за миг той се уплаши, че я е взел Емант, но скоро я намери на друг рафт. Сега я виждаше другояче. Откриваше смисъл в страниците, смисъл, сякаш независим от думите, които четеше, но поспреше ли да умува над него, всичко пак се сливаше в куп нищо незначещи срички.
Още щом отгърна на първа страница, библиотеката около него избледня и Лиан се почувства погълнат от света на аакимите. Вървеше с тях, когато следваха Рулке през портала. Изскачаше гол на тревата и за пръв път вдишваше топлия, плътен, благоуханен въздух на Сантенар. Заглеждаше се в стръмните зелени хълмове в далечните синкави обрасли с гори планини. Съпреживяваше радостта и свободата на аакимите в техния нов свят, тяхната жизненост и младежка мощ, с която се отърсваха от оковите на Аакан и започваха друг, различен живот. Столетията отлитаха и той почувства щастието им, че градят и набират сила.
Виждаше и отклика у кароните, враждебността им, постепенно задълбочила се в страх, непрестанните им опити да попречат на аакимите, да разрушат съюзите им и да унищожат създаденото от тях. Аакимите се опълчваха и ужасът на Прочистването плъзваше като зараза по всички земи. Стигна и до позната история — аакимите бяха коварно надхитрени от Рулке. Отчаяни, с рухнали надежди, те намериха подслон в планините и миналото си.
Върна се в настоящето. Бузите му бяха мокри от сълзи. Внезапно усети нечие присъствие в тъмнината. Скочи от стола и го събори, огледа се уплашено и видя застаналия в сенките Емант. Библиотекарят пристъпи към Лиан и той се дръпна назад.
— Къде го е дянала?! — изръмжа Емант. — Трябва да го притежавам!
Очите му искриха, говореше разгорещено.
— Защо? — изтръгна се вопъл от Лиан. — Ти не си ааким. Какво означава то за тебе?
Емант го стисна за гърлото и залата се люшна в червена мътилка. Раздруса го така, че зъбите му затракаха. През мътилката виждаше втренчените очи на библиотекаря.
— Аз съм ааким! — разкрещя се Емант. — По-истински ааким и от тях! Никой никога не се е грижил за книгите им като мен. Никой не познава по-добре от мен техните Предания. Преструват се, че търсят възмездие. Ронят сълзи и хленчат за изгубения Аакан, но не си мърдат и пръста, за да стане отново техен, само търсят утеха в миналото и тънат в забрава. И когато им дам Огледалото, няма да чувам повече „някакъв си мелез“. Ще ме умоляват да ги поведа и ще го направя! Ще си получат отмъщението,
Отново разтърси Лиан и навря лицето си в неговото.
Лиан изхърка немощно и пръстите на Емант се преместиха от шията на раменете му. Лиан вдиша на пресекулки, гръклянът го болеше. Волята за съпротива се изцеждаше от душата му. И тогава си представи как Каран му помагаше в планините, вкопчи се в спомена… но той се разпадна на късчета и изчезна. Вцепеняващите очи на Емант го приковаваха.
— Кажи ми! — виеше Емант, по устните му лепнеше пяна.
— Аз… — изграчи Лиан.
Хватката се разхлаби; очите обаче още го изгаряха.
Нещо щракна в отсрещния край на залата и библиотекарят изви глава. Лиан не можеше да шавне. Емант отвори уста, очите му угаснаха, ръцете му пуснаха раменете на жертвата и той се обърна към влезлия. Лиан също погледна натам. Каран бавно крачеше към тях с такова кръвожадно изражение, че Емант заотстъпва.
Тя хвана Лиан за ръката и рязко го дръпна към себе си.
— Права съм била да се отнеса така с тебе — каза на Емант с вледеняваща свирепост. Макар че беше двойно по-лека от него и с цяла глава по-ниска, той се стъписа от яростта й. — Ти си един безчестен
Думите й го стъписаха. Лицето му първо побеля, после се зачерви, той пристъпи към нея и дори вдигна грамадния си юмрук, като че ли се канеше да я удари, но не му стигна смелост. Каран се изплю в краката му, подчертано го загърби и тръгна, като дърпаше Лиан. Смахнатия, преливащ от злоба поглед на Емант ги изпрати до вратата.
