Сянка по стъклото

проверявайте ги непрекъснато.

Вартила обаче бе подценила пленницата си. Двама уелми вече лежаха неподвижно, но това не помогна на Мейгрейт. Всеки опит да се опълчи само подклаждаше хладнокръвната им свирепост.

Вартила я разпитваше за самата нея.

— Коя си ти, че така разколеба нашия господар? Коя си ти, че така ни подбуждаш към непокорство? Ние сме уелми, изпълняваме заповедите на господаря си. — Гласът й изтъня, накъса се от страст, каквато Мейгрейт не бе чувала от нея досега. — Коя си ти, че така ни поквари?!

Изтезанията се подновиха, още по-мъчителни. Непрекъснато задаваха въпроси за Каран.

— Коя е тя, щом дори уелмите не могат да я заловят? — чегъртаха гласовете им. — Как е възможно нищожен човек като нея да осъществи връзка? Проверихме и тебе, лишена си от тази дарба.

Като в болезнено бълнуване, Мейгрейт си помисли, че няма нищо страшно, ако им каже.

— Това не е тайна. Тя е човек, но баба й е Мантил, от аакимите.

Неочакваната реакция на уелмите я стъписа.

— Мелез!? — възкликна Вартила. — О, вече знам какво да използваме срещу нея.

Свика другите и те притичаха. Изреди припряно заповедите и двама уелми излязоха на бегом.

Вартила се върна при пленницата засмяна, зъбите й лъснаха.

— Ти ни даде власт над приятелката си. Сега няма да ни избяга. Ще ни чака да отидем при нея, неспособна за съпротива, останала без сила и безчувствена, в душата й ще има само безмерен страх. Но ти не спирай — имаш още много за казване, щом вече започва.

Мейгрейт нямаше време да се озадачава от държането им или да се чуди на каква опасност е изложила Каран. Всичките й мисли отстъпиха пред собствения й кошмар.

Вартила я хвана за голото рамо. Отново сякаш я полазиха мравки — и по кожата, и в съзнанието: толкова гнусно и срамно преживяване, че единствено смъртта би могла да го заличи. Но смъртта не идваше. Мейгрейт се вкопчваше в спомена за болката, към който да закотви скимтящото си съзнание и отмаляващото си тяло. „Върнете ми болката — ридаеше безмълвно, — нека има само болка, но не и това. Игър, как можа да ме подложиш на тези мъки?“ Но се терзаеше и как ще пострада Каран заради нея.

— Ще ти кажа, ще ти кажа! — запищя тя, вече без да знае коя е и каква е.

Викаше неспирно и накрая всичко се превърна в хленч, в шепот. Чак когато не можеше и да шепти, изтезанието спря. И във влажната огромна стая са спусна тишина. Мейгрейт отвори уста, но не излезе никакъв звук. Напрегна се, щом се сети за стареца. Този път обаче той не се появи. Някой като че се задави на входа. Извъртя се в рамката, изви глава и отвори очи. Ту жумеше, ту се пулеше, но видението не изчезваше.

Там имаше жена с разпилян облак от светла блещукаща коса. На ръст бе колкото Каран, но крехка и с толкова плавни движения, че наглед се рееше. Измежду свитите й пръсти се процеждаше бледо сияние, плътта просветваше в розово и личаха тънките очертания на костите. Движеше ръката си насам-натам и светлината обливаше уелмите поред. Сащисани, те пристъпваха насила към нея, размахваха ръце, сякаш се вкопчваха във въздуха, и рухваха на пода. Мейгрейт видя как Вартила се преви, все едно се гмуркаше в плитка вода, и падна по лице.

Светлината за миг озари и Мейгрейт, която бе обгърната в тъмна кръжаща червенина. Една вълна я подхвана, отхвърли я, после мракът се сви навътре и тя си възвърна зрението. Видението се понесе към нея, мина отзад, оковите се разхлабиха и две ръце я задържаха през кръста, преди да се е свлякла, и я пуснаха внимателно на пода. Мейгрейт стисна очи. Тънки пръсти докоснаха рамото й. Тя настръхна. Хладен глас, който не можеше да принадлежи на уелм, каза:

— Изпий това.

Подкрепиха я да седне.

Искаше да вземе чашата, но не си усещаше ръцете. Чашата сякаш сама се спря до устните й. Тя преглътна гъстото ароматно питие и то я сгря. Бутна чашата настрана и поотвори очи.

— Фейеламор! — Усмихна се немощно. — Как се озова тук толкова бързо?

— Тръгнах от Сит да те пресрещна и чух, че са те пленили.

Ъгълчетата на устните й се изопнаха от усилие. Тихият глас звучеше дрезгаво — единственото у нея, което в момента не беше напълно овладяно. Явно беше на края на силите си, щом си позволяваше да наруши илюзията дори пред Мейгрейт.

— Но за това ще поговорим след малко — добави Фейеламор. — Трябва да тръгнем незабавно. Можеш ли да ходиш?

— Точно сега — едва ли.

Фейеламор почна да разтрива краката й, за да възстанови притока на кръв. Мейгрейт лежеше и я гледаше. Очите на господарката й бяха хлътнали, златисти и влажни като на котка. Кожата й бе гладка като лакиран палисандър и прозирна — придобиваше на места розовия оттенък на плътта, различаваха се сините шарки на вените. Това бе най-очевидната разлика между фейлемите и хората, заради които те обикновено се покриваха от главата до петите или боядисваха кожата си. Фейеламор имаше изящни, безупречно оформени черти на статуетка, но тази крехкост беше маска и Мейгрейт нямаше как да налучка за какво мисли господарката й. Само веднъж лицето й се промени, докато оглеждаше следите от изтезанията.

— Защо са те измъчвали така? Ако бях видяла раните, нямаше да използвам срещу тях само илюзии.

— Не знам — Мейгрейт плачеше от болка. — Просто май ме намразиха от пръв поглед.

Фейеламор плъзна поглед по застиналите на пода уелми, наведе се и започна да смъква дрехите от най-дребния. Върна се натоварена с ботуши, роба и долни дреха. Мейгрейт се вторачи в тях с отвращение.

— Няма да нося долните дрехи!

Позволи обаче на господарката си да й нахлузи робата и за пръв път забеляза, че ръцете на Фейеламор изглеждат стари и малко треперят. Ботушите се оказаха прекалено високи и тесни, стягаха й. Грубият плат на дрехата претриваше раните по гърба и бедрата й.

— Как успя? — промълви тя, щом отново огледа пръснатите из стаята уелми. — Какво държеше?

— Учила съм те, че всеки е уязвим. Нашите отслабващи съзнанието илюзии са предостатъчни срещу уелмите, но се преуморих, докато обуздая толкова много. Питаш носех ли устройство? Нямах нищо в ръката си, само създавах образ, за да подсиля илюзията. Допий това в чашата — ще облекчи болката. Нищо не мога да направя за раните ти, преди да се отдалечим на безопасно разстояние.

Фейеламор й протегна ръка.

Мейгрейт бе объркана. Не можеше да свикне с господарката си в ролята на закрилница, колкото и да се радваше, че има на кого да се опре, че има кого да следва, вместо да води, че има кой да решава вместо нея. Скоро обаче я видя в привичната й роля.

— Успа ли да влезеш в библиотеката? Огледалото там ли беше?

Мейгрейт се закова на място.

— Не знаеш ли?! Огледалото е далеч оттук. Каран избяга преди седмици, за да го отнесе в Сит. Как е възможно да не си научила?

— Каран?! Онази с усета? Ама че си глупачка! Предупредих те да тръгнеш сама. По-добре изобщо да не бе идвала.

Виж, с това бе свикнала. Студенината, внушението колко е безполезна. Каква неблагодарна работа — да е подопечна на Фейеламор и колко немислимо — да докаже, че е достойна. Но лошото тепърва предстоеше. Както говореше, Фейеламор зърна лицето на Мейгрейт в светлината на фенера до вратата и изсъска:

— Очите ти! Променили са се. Не си пила калаш, въпреки че ти наредих. Защо забравяш?

— Взеха ми всичко — оправда се Мейгрейт. — Какво е станало? Не съм си виждала лицето, откакто ме плениха.

— Цветът е друг. Сега очите ти са в най-тъмното индиговосиньо. О, това е невъобразимо! И да позволиш точно той да ги види…

Мейгрейт не откъсваше поглед от нея. Напрежението, изтощението, искрените терзания… Не познаваше господарката си такава. Тя винаги имаше власт над емоциите си, дори извличаше полза от тях.