Сянка по стъклото

върху ръцете си.

Церемонията завърши, мълчанието се проточи. Лиан знаеше, че тя го търси, че й е необходим за нещо. Изправи се. Погледите им се срещнаха. За миг съзнанието му се замъгли като от заклинанието на Емант, после някой го побутна да седне. Каран наведе глава.

Тенсор заговори. Гласът му, иначе толкова дълбок и звучен, сега беше лишен от всякакво чувство — задължение на всеки явил се пред Синдиците, с изключение на обвиняемия.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор, потомка на Елиенор, най-древния род на Аакан. На Елиенор, най-славната ни героиня! Единствената, възпротивила се на Рулке, когато нахлули кароните и започнал гнетът над Аакан! Твоят род открай време е съюзник на Старейшините на Шазмак. Каран Елиенор, внучка на любимата ни Мантил, в тебе виждаме отново нейния облик, почитаема братовчедка. Призована си на съд по обвинение в измяна. Аз — Тенсор, твоят обвинител, твърдя, че ти, която получаваше даровете и научаваше тайните на аакимите, предаде свещения дълг на доверието и великата ни цел. Твърдя, че ти си откраднала Огледалото на Аакан от чародея Игър. Твърдя, че си взела Огледалото, за да го дадеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет на Ягадор, който би си послужил с него за замисли, враждебни на великата ни цел. Ще призова свидетелите срещу тебе. След това ти ще изложиш доводите си пред Синдиците, за да могат те да отсъдят.

„Мелуселда… — повтори наум Лиан. — Ама че особено, древно име. Коя ли го е носила преди векове и как ли се е предало на Каран?“ Другото име беше още по-древно и славно, той обаче не знаеше нищо за най-старата история на аакимите. Но нямаше време да умува над това.

Свидетелите заставаха отпред и говореха равно, просто и безстрастно като Тенсор. Словата на всеки бяха справедливи и премерени.

Тенсор пръв разказа за вестоносеца, настигнал го на другия бряг на Туркадско море с новината, че Огледалото е намерено. Върнал се незабавно и в Туркад научил от Мендарк, че Огледалото било отнето от Игър, че Каран знае повече за това и че Магистърът е изпратил Лиан да я съпроводи от Тулин до Туркад. Добави, че Мендарк говорил уклончиво и въпреки отдавнашното им приятелство не споделил всичко. Тенсор предположил, че Каран ще стигне до Шазмак през планините, и изпратил вест да не я пускат да си отиде.

Синдиците обсъдиха помежду си думите му прекалено тихо, нищо не се чуваше. Разпитаха го за съобщението му до Емант и пролича, че постъпката му им е противна, ако не и нещо повече. Пак се посъветваха и Селиал, старша сред Синдиците, стана — хладнокръвна и достолепна, с падаща на вълни сребриста коса. Лиан малко се успокои от несъмнената й безпристрастност.

— Никой не може да излъже Синдиците — започна тя. — Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Тенсор се поклони на Синдиците, на слушателите и дори на Каран. Върна се и седна при останалите.

Призоваха Раел и той излезе от полукръга. Разказа за идването на Каран и Лиан, за разногласията относно чужденеца и обявяването му за аакимнинг, за странното държане на Каран, след като чула вестта за връщането на Тенсор. Повтори казаното от Лиан пред Емант в библиотеката и разговорите си с Каран. Стоеше вдървено и гласът му беше безжизнен от усилието да не прояви чувствата си.

Синдиците поговориха и Селиал се изправи.

— Нямаме въпроси. Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Идваше ред и на другите свидетели: двамата аакими, които заедно с Раел посрещнаха Каран и Лиан пред портата на Шазмак, мъжа, с когото тя се бе скарала посред нощ, още аакими, които Лиан виждаше за пръв път. Призоваха и онези, които претърсили нея, покоите й и всяко кътче, където би могла да скрие Огледалото. Нямаха какво да съобщят. Понякога Синдиците задаваха въпроси, по-често се въздържаха, но приемаха думите на всеки свидетел.

Последен пред тях застана Емант. Повтори безстрастно посланието от Тенсор: „Каран от Банадор се връща в Шазмак. Наблюдавай я прикрито. Научи какво знае за Огледалото на Аакан и ще бъдеш възнаграден щедро“.

Разказа как е следил Каран, но не научил нищо. Описа сцената в библиотеката, когато Лиан бе издал за Огледалото, и как по-късно отново го разпитал, малко оставало летописецът да признае още нещо, но Каран се намесила.

Този път Синдиците се съвещаваха дълго. Селиал стана.

— Този свидетел каза истината, но не и цялата истина. Ще ни обясниш как се е стигнало до това признание на Лиан.

— Използвах срещу него заклинание. — В гласа на Емант се промъкна нотка на гордост. — Вмъкнах го в книгата, за да отнема от волята му всеки път, когато я докосне, и за да изтръгна насила истината от него.

Синдиците се размърдаха на столовете си.

— А втория път?

— Същото заклинание, но не подейства толкова добре. Наложи се да прибягна до други средства.

— За малко не си го удушил.

— Пфу! — Емант се ухили пренебрежително на Лиан. — Вижте го само това жалко създание, толкова е немощно. На заклинанието не би се поддало и най-малкото от нашите деца. Все пак е невредим.

Синдиците се впуснаха в обсъждане, което се проточи. Селиал отново се надигна от стола.

— Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Показанията му обаче са опорочени. Не ги приемаме.

Емант не скри потреса и изумлението си, обаче не каза нищо и отиде да седне.

Призоваха и Лиан. Той започна от разговора си с Уистан и продължи с всички премеждия по пътя към Шазмак. Синдиците го разпитаха придирчиво за всичко, което е чул от Каран за Огледалото, но той всъщност не бе научил нищо от нея. Селиал стана и обяви, че приемат думите му за истина.

— Каран от Банадор — изрече Тенсор, — ти чу показанията срещу тебе. Сега се защити и нека Синдиците отсъдят.

Върху подиума Каран бледнееше на фона на огромната нарисувана луна. Изглеждаше самотна и уплашена. Мълча толкова дълго, че Синдиците взеха да се споглеждат.

„Няма какво да им каже — мислеше си Лиан. — Ще я осъдят, без да я изслушат“.

Помръкналото лице на Раел издаваше, че се опасява от същото.

Накрая тя започна с несвързани приказки, дори неясни, не й хрумваше какво и как да говори. Помнеше единствено, че е длъжна да се защити и че не бива да лъже. Отначало обясни как Мейгрейт бе дошла в Готрайм да поиска помощта й и я бе принудила да положи свещена клетва в паметта на баща си. Аакимите се сепнаха — такава клетва би опетнила паметта му и ако бъде спазена, и ако бъде нарушена.

Каран пак изгуби нишката, прескачаше от случка на случка във Физ Горго, Готрайм, блатата на Орист, запъваше се, мънкаше или гръмко повтаряше откъси от разговори.

Все по-трудно се разбираше какво казва. Синдиците си шепнеха. Тенсор се наведе към седналата срещу него жена и се зае да я убеждава в нещо. Каран знаеше, че я мислят за луда. Нямаше време, ей сега щяха да решат, че трябва да разчетат съзнанието й. По неволя трябваше да рискува.

Каран млъкна, вирна глава и се вторачи право в Лиан. Сякаш искра прескочи помежду им. Той усети сърбеж в тила си. Налегна го безпокойство, побрало в себе си всички негови грижи. Развихряше се в сляп безразсъден ужас — страх от аакимите и за собствената му участ. Внезапно се освободи, обзе го покой и преди да мигне, видя Каран и Мейгрейт, които се промъкваха във Физ Горго, крепостта на чародея Игър.

Сънуваше с отворени очи.

Каран застина на подиума и най-сетне заговори смислено.

Внушеното от нея видение избуя в ума на Лиан като неподправена истина и тя го възприемаше и преразказваше на Синдиците със същата правдивост. Звучеше толкова убедително, че всички заедно с нея се потресоха от мощта на Игър, силата на Мейгрейт, злобата на уелмите. Нагазиха заедно с нея в смрадливата тиня под кея на езерото Нийд, където тя даваше Огледалото на своя съучастник. Напъваха се