заедно с нея да хвърлят тежкия камък по Идлис посред нощ. Извървяваха всяка крачка в глада и студа на това пътешествие — докато Каран не стигна Шазмак. И когато разказът завърши, се просълзиха заедно с нея от срам и позор, защото прозряха, че тя не е подозирала какво върши. И Лиан заплака.
Но не и Тенсор. Зяпаше я с дълбоко недоумение, защото бе очаквал лъжи, увъртане, отричане на свидетелските показания, накрая заклеймяване и разчитане на съзнанието й. Всичко друго, но не и тази история.
Синдиците се събраха за обсъждане. Тенсор обаче ги прекъсна:
— Има нещо нередно в разказа й! Искам съзнанието на обвинената да бъде разчетено. Аз ще извърша това, ако ми позволите.
— Замълчи! — прокънтя гласът на Селиал. — На Синдиците се пада да отсъдят, знаеш го много добре.
Тенсор наведе глава и седна. Синдиците подновиха обсъждането, постигнаха съгласие и Селиал се изправи.
— Каран Елиенор Мелуселда Фърн…
Каран, която се подпираше напълно изцедена, се отблъсна от парапета и изопна рамене. Вторачи се право в очите на Селиал. Лиан й съчувстваше с цялата си душа.
— Ти бе обвинена в измяна. Знаеш наказанието — смърт. Готова ли си да чуеш нашата присъда?
— Готова съм — долетя като ехо гласът й до Лиан.
— Преценихме и твоите думи, както думите на всички свидетели. — Селиал сведе поглед към ръцете си. Лиан не можеше да си поеме дъх. — Отсъждаме, че думите ти са правдиви. Обвинението се отхвърля. Ти си свободна.
Каран въздъхна шумно и се прегърби върху парапета, главата й се наведе. Изглежда, плачеше.
— Не! — кресна Тенсор. — Тя лъже. Съзнанието й трябва да бъде разчетено.
— Не долових нищо нередно — обади се друг от Синдиците и се взря състрадателно в Каран, още един последва примера му. — Немислимо е да разчитаме съзнанието й. Ще навлечем позор и на себе си, и на нея. Не си ли спомняш как тя дойде при нас, каква радост ни донесе и колко тежък е дългът ни към нея заради постъпките на Емант, когато тя живя с нас? Няма престъпление. Държала се е почтено и трябва да бъде освободена.
— Аз пък не желая — начумери се Тенсор. — Тя лъже. Знае къде е Огледалото. Може би презрението й към нас е толкова избуяло, че дори е донесла Огледалото тук. Тя застава между нас и великото ни предопределение. Няма ли да ми позволите да ви поведа към целта?
— Цената е прекалено висока — промълви един от Синдиците.
— Копнежът влияе на разума ти — допълни втори.
— Вече нямаме предопределение — вметна трети. — Задоволяваме се просто да съществуваме.
— Тоест да вехнем — отсече Тенсор. — Аз не се задоволявам с това. Може би претърсването не е било достатъчно усърдно.
— Постарахме се, Тенсор — възрази някой. — Проверихме по няколко пъти всичко, с което дойде Каран.
— А превръзката?
— Ръката й бе гипсирана тук — намеси се Раел. — Аз я превързах.
Аакимът, който му бе помагал, потвърди.
— Може ли да е скрила Огледалото в града?
— Според нас — не. Наблюдавахме и двамата, когато излизаха от покоите си.
— Трябва да претърсим пак. Няма да се съглася с освобождаването й. Нека я задържим тук още един ден, защото има някаква измяна, ако ще и да не я съзирате. По-добре да преглътнем срама. Какво ще кажат Синдиците?
Те се посъветваха помежду си.
— Така да бъде — обяви Селиал. — Ние не доловихме лъжа, но ще ти дадем още един ден. И ако не намериш неопровержими доказателства, тя трябва да бъде освободена. Каран, вече не си под попечителството на Раел.
Тенсор склони глава.
— Както желаете. Ще поговорим по-късно тази вечер.
Понечи да тръгне към изхода, но Селиал го спря.
— Предстои ни да се занимаваме с още нещо — постъпката на Емант. Да ги дебне е непристойно, но да си послужи с Тайното изкуство срещу този безпомощен зейн е непростимо. Ние сме аакими, по-благородни от останалите, но само докато потвърждаваме това с делата си. Не се нуждаем от долно коварство.
— Грешката е моя — отвърна Тенсор с наведена глава. — Прекалих с копнежа си по величието на аакимите.
— Честта ни е твърде скъпа, за да платим с нея бъдещо величие — натърти Селиал. — Повече няма да паднем дотам. Но грешката на Емант е по-голяма. Прекомерна за онзи, който се стреми да бъде един от аакимите, но вече е бил предупреждаван.
Тя изви глава към Емант, но той бе скочил и се разкрещя.
— Огледалото е у нея! Знам, че е у нея! — Протегна ръка към Синдиците. — Дайте я в моите ръце, оставете ме да върша каквото аз реша. И ще намеря Огледалото, изобщо не се съмнявайте. Моите похвати са сигурни. Ще я дера късче по късче, ще смъкна от нея и маската на измамата. И когато кървящата плът се оголи, ще бръкна в още биещото й сърце и ще изкопча истината за вас. Тогава ще ме оцените…
По доскоро безстрастните лица на Синдиците се изписаха ужас и презрение. Видя ги дори Емант. Селиал се обърна към него със студена строгост и думите й прорязаха илюзиите му като рехав воал.
— Нито звук повече! Отнемаме ти всички задължения и отговорности на ааким. Остани или напусни по свое желание, но отсега нататък не означаваш нищо за нас.
Емант нададе изтерзан вопъл. Надяваше се да го възхваляват и наградят, а не да го лишат от всичко, за което жадуваше. Беше смазан и се разтрепери така, че се наложи да го изведат от залата. При вратата се обърна към Каран, в очите му светеше злобата, вкоренила се в душата му. Лиан откри у себе си някак извратено съжаление към него, смесено с безграничен страх от този маниак. Емант обаче отвори уста и избълва такъв поток гнусни оскърбления, че и Лиан който не беше чужд на сквернословието, почти повърна. Със същата внезапност Емант млъкна и се остави да го отведат.
— Почакай — отново каза Селиал на обърналия гръб Тенсор. — Имаме да решим още един въпрос. Все още ли искаш да обвиниш летописеца?
Тенсор умува дълго и накрая каза:
— Ще отложа отговора си, докато не приключим с другия проблем.
— Щом е така… Лиан от Чантед, свободен си да правиш каквото пожелаеш, но без да напускаш Шазмак.
През това време Каран се тътреше надолу по спиралната стълба. На последните стъпала се подхлъзна, залитна и блъсна гипсираната си ръка в железата. Стисна очи и застина като статуя. После изопна рамене и с вирната глава отиде при Лиан, но не издържа и се тръшна изнемощяло на седалката.
Лиан се изпълни с непозната до този ден ненавист към Тенсор. Надделя жаждата да го уязви на свой ред, колкото и да беше дръзко.
— Тогава и аз имам въпрос, стига Синдиците да разрешат.
Аакимите замърмориха.
— Същински самонадеян летописец — промълви Селиал. — Нямаш право да разпитваш никого от нас.
— Казахте, че съм свободен да правя каквото искам. А аз искам да получа отговор на един въпрос, зададен в присъствието на Синдиците.
— Така да бъде. По-добре да прекалим с любезността, а не обратното — отвърна Селиал. — Какъв е въпросът ти и на кого искаш да го зададеш?
— Въпросът ми е към Тенсор…
Каран вдигна глава и се облещи. Нима беше способен на такова нахалство?
Оказа се, че е способен.
— Кажи ми какво се е случило в Кулата на Хулинг, след като Шутдар е унищожил златната флейта и е
