— Ти държиш на честта, Раел, но си толкова близък с Каран, че не виждаш обратната страна на положението. Трябва да направим този избор, без да се поддаваме на чувствата.
— Или на гордостта — натякна му Раел. — Тогава ми позволете да напусна това събрание на Синдиците. Няма да дам своя принос за окончателната ни гибел.
— Съгласни сме да напуснеш. Но не погазвай доверието ни.
Раел постоя неуверено, поклони се и загърби другите аакими. Още преда да е излязъл от стаята, Тенсор подхвана изложението на доводите си.
Минаваше полунощ и Лиан дремеше. Чу тропане по вратата. Раел носеше издута торба в едната си ръка и раница в другата.
— Налага се веднага да говоря с Каран — настоя и пусна раницата на пода. — Решимостта на Синдиците е разколебана. Да отидем при нея.
— Тя е изтощена и спи. Трябва ли да я будим сега?
— Трябва — натърти Раел. — Изборът вече е бягство или смърт.
— Махнете се! — сопна им се Каран. — Оставете ме да спя.
— Я ставай! — отсече Раел и я вдигна насила. — Тенсор наложи волята си на Синдиците. Скоро ще му позволят да разчете съзнанието ти. И тогава е свършено с тебе.
— Чудовищно! Гавра със закона! — кипна тя. — Никой не може да излъже Синдиците.
— Тенсор обаче твърди, че си излъгала чрез някаква магия или лукавство.
— Всеизвестно е, че нямам никакви способности в Тайното изкуство.
— Това оправдание ще е безполезно, колкото и да е вярно. Познавам те по-добре от всеки друг.
— Значи трябва да ми помогнеш.
— Не мога, но пък съм длъжен. — Раел усукваше края на торбата. — Помогна ли ти, ще изменя на аакимите, и то още по-зле от тебе. Но иначе ще изменя на семейството, приятелството и…
— Няма как, избирай. Прояви мъдрост. Предадеш ли мен, ще предадеш аакимите във възмездието им, но щом дадеш Огледалото на Тенсор, аакимите ще рухнат безвъзвратно. Помогнеш ли на мен, ще предадеш народа си, но ще му оставиш някаква надежда.
— Ще се закълнеш ли в честта на рода си и в нашата отдавнашна… дружба, че не се опитваш да ни предадеш?
Каран стисна ръката му и го погледна в очите.
— Кълна се, Раел, във всичко, което ни свързва.
— Щом е така, ще помогна на тебе. Опасявах се, че ще се стигне до това, откакто Лиан спомена за Огледалото. Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която криеш. За мен връщане назад няма. — Раел за миг опря чело в стената. — Отговори ми искрено — излъга ли Синдиците?
— Да.
— А какво стана с Огледалото?
— У мен е. Искаш ли да го видиш?
— Нито сега, нито някога.
— Още по-добре. Да тръгваме тогава.
27. Бягство
Още докато Каран и Раел разговаряха, Лиан прибра малкото си вещи и взе от кухнята толкова храна, колкото имаше сила да носи. Скоро стоеше до вратата. Каран огледа набързо стаята, нарами непохватно раницата си и тримата излязоха. Но на прага той се озърна. „Предания на аакимите“ още си беше под стола, където бе паднала предишния ден.
— Остави я — каза Каран и го дръпна за ръката. — Достатъчно злодеяния извършихме. А и ти все още си аакимнинг.
— Казваше ми, че нямало път за бягство — укори я Лиан.
— Временно лиших от сила Стражите — отговоря му Раел. — Каквото и да решат, Синдиците няма да дойдат при Каран преди сутринта. И ще мине време, докато открият къде сме из лабиринтите на Шазмак. Ако имаме късмет, ще успеем да се спуснем в тях. Но първо трябва да извървим тези коридори и всяка случайна среща означава нашия край.
— Щом от и до Шазмак водят само два пътя — мислеше Лиан на глас — и по всеки трябва да вървим много дни, как ще се спасим? Каран е болна. Не може да върви дълго…
Тя го прекъсна вяло:
— Лиан, има и трети начин да напуснеш Шазмак. Не по мостовете, а по река Гар. За нас това е единственият изход.
Отначало Каран вървеше отпред, но когато се спуснаха далеч надолу, пролича колко е уморена и неуверена и отстъпи водачеството на Раел. Остатъкът от нощта изтече сред безкраен лабиринт от коридори, стълби и дълги тъмни тунели. Лиан се спъваше и залиташе, но продължаваше, стиснал слаб кръгъл светилник в протегнатата си ръка. Различаваше само силуета отпред и движението на падащата от него сянка. Накрая поиска да спрат.
— Няма смисъл. Трябва да си поемем дъх. Каран няма сили, аз също съм изтощен.
Тя бе ходила като насън. Направи още крачка-две и изведнъж се свлече на пода. Отдъхнаха кратки десетина минути, после Раел настоя, че е време да продължат. Вдигна изтърваната от Каран раница и я метна на другото си рамо. Тя спеше, но щом докосна ръката й, се вдигна, без да мрънка, и продължи подир него със стъпките на лунатик.
След около два часа слязоха в по-стара, явно изоставена част на града. Стените бяха изсечени в самата скала и излъскани до мазен блясък. Тук нямаше унили пейзажи от Аакан, а изящни, малко похабени от древността релефни изображения на растения и животни, присъщи за Сантенар. Лиан ровеше в запомнените Предания, за да провери кой е живял тук преди аакимите, но не откри факти. Въздухът се затопляше, насити се с влага. Тук-там по стените се стичаха струйки и се събираха на локвички във вдлъбнатини по пода. Навлязоха в стария град, преди Раел да разреши нова почивка.
— Навън скоро ще съмне — натърти той. — И не след дълго ще открият, че сме избягали. Не проточвайте отдиха. Ще хукнат по следите ни веднага щом разберат какво сме направили.
Миг след това коридорът около тях се разтърси. Минута по-късно до ушите им стигна кух отглас.
— Стражите вдигат тревога — отрони Каран. — Знаят накъде сме тръгнали.
Забързаха отново по нескончаемите коридори, надолу по стръмни каменни стълби и в края на тесен, миришещ на мухъл тунел се спуснаха по спирална стълба до шахта, покрита с широк метален капак. Отваряше се само с лост, свързан чрез верига с халката върху капака. Слязоха в шахтата. Под капака висеше друга къса верига. Раел я дръпна и металната плоча се стовари гръмовно.
— Няма ли как да заклиним отдолу, за да спечелим малко време? — попита Лиан.
— Няма — отвърна кратко Раел. — Да вървим.
Стигнаха до огромен шлюз, затварящ тунела.
— Тази порта се залоства и от двете страни — обясни Раел.
Тъкмо я затвориха и чуха далечен трясък.
— Тичайте! — кресна аакимът. — Ще залостя портата и ще ви настигна. Близо са.
Лиан дръпна Каран за ръката. Тя беше почти безчувствена, падна два пъти. Накрая той я вдигна, нарами отпуснатото й тяло и закрета напред. Скоро стигнаха до друга порта. Раел залости и нея.
— Трябва да си поема дъх… — изхърка Лиан. — Не мога да продължа, ако ще да са ни подгонили всички аакимски орди.
— Ами да, подгонили са ни! — с вик го отрезви Раел, лицето му се беше сковало като маска. — Продължавай, малко остава. След завоя има трета врата, а зад нея — площадка. Там ще намериш лодка. Ако това не е ден на най-черна несполука за нас, лодката ще е там… Иначе е по-добре да скочим в реката. Тя ще се отнесе с нас по-милостиво от Шазмак.
Хукнаха напред. Скоро видяха проникващата иззад завоя дневна светлина. Каран се поопомни и за
