Сянка по стъклото

била наложена Възбраната.

Тенсор отметна глава. Очите му грейнаха в златисто, цялото му тяло се напрегна от срам и бяс.

— Нагъл зейнски пес, ще те съсипя за това! Ще бъдеш съден незабавно. Предявете му обвинението!

Селиал като че се преви под яростта на Тенсор, но се стегна и каза твърдо:

— Не! Ще опетниш ли доброто име на Синдиците, за да прикриеш собствената си слабост? — Огледа поред всички и кимна. — В тези обстоятелства признаваме правото на зейна. Не виждаме основанието за този въпрос, но щом задава само него, даваме съгласието си. Трябва да отговориш на Лиан и не се съмнявай, че ще преценим казваш ли истината. На подиума, моля.

Тенсор гневно изкачи стъпалата и застана на желязната площадка. Така впи пръсти в парапета, че Лиан очакваше мраморът да се изрони.

Усети как Каран хвана ръката му. Трепереше.

Тенсор тръсна глава и се помъчи да се успокои. Щом го принуждаваха да признае позора си, поне в това щеше да прояви достойнство.

Взря се в Лиан.

— Унищожаването на флейтата… Защо ни отне смелостта?… Не защото самия въздух светеше в червено, жълто, синьо и виолетово, блъскаше ни като втвърдена небесна дъга, като шарена буря. Не защото земята се гънеше на вълни колкото човешки ръст и подмяташе нависоко мъже, жени, коне и дори каруци. Не защото невидима сила сплеска в пръстта всяко дърво на цяла левга околовръст, нито защото светкавиците се виеха от мечове, ризници и шлемове, нито защото птиците падаха мъртви и мозъците им изскачаха врящи през човките. Не заради всичко това или още стотината невиждани дотогава и по-късно чудатости…

— Какво ме накара да побягна като презрян страхливец ли? — продължа той. — Ще ти кажа, летописецо. Ще ти кажа, а ти се моли никога да не видиш същото, иначе вътрешностите ти ще изтекат отзад.

Селиал настръхна от грубостта му, но с неприязнен жест го подкани да продължи. Тенсор кимна на Синдиците вместо извинение.

— Флейтата повали всичко и всички освен нас — аакимите. И смъртта или забравата им спести гледките, които ние съзряхме, летописецо! Флейтата отвори Пътя между световете и за миг надникнахме право в пустотата. Известно ли ти е, летописецо, кой я обитава? Дори въображението на разказвач като тебе е безсилно да си представи това.

— В пустотата животът е по-безнадежден, жесток и преходен от където и да било другаде — продължи Тенсор. — Всяка раса, всяко същество притежава броня, зъби, нокти… и смъртоносна хитрост. Всяко оръжие, защита, неземна сила или способност трябва да се подобряват с всеки ден, защото в безизходицата на оцеляването там останалите раси и същества вършат същото неуморно. При първия неуспех ги изтребват. Останат ли едни и същи — пак ги изтребват. В пустотата не оцелява никой освен най-приспособените, и то като се пресътворяват непрестанно. Когато кароните били прогонени в пустотата, те наброявали милиони, летописецо, но избягали оттам на оскъдни стотици, на ръба на пълната гибел. Пустотата изисквала свирепост, неумолимост и изобретателност, непосилни дори за кароните. Ето какво видяхме и ето защо побягнахме, но после се спусна Възбраната и нищо не можеше да я премахне. Е, удовлетворих ли твоята любознателност?

Лиан се вледени. Този отговор пораждаше поне десетина нови въпроса, но тук нямаше да чуе отговорите.

— Не. Аз попитах какво се случи в кулата след налагането на Възбраната.

— Не те разбирам.

— В кулата имало сакато момиче. Било убито скоро след смърт на Шутдар. Искам да знам кой и защо е убил момичето.

— Предполагаш, че някой е проникнал там незабелязано ли?

Нещо просветна в златистите очи, като че ли Тенсор съзираше нова надежда… или заплаха.

— Да — потвърди Лиан.

— Не мога да ти кажа. Не бях там.

— Но кого да питам? Къде да търся? — възкликна Лиан отчаяно.

— Отговорих на въпроса ти. И само това ще добавя — кой влезе пръв в кулата? Открай време съм убеден, че е някой от кароните, вероятно Рулке, но всички факти от онези дни са преплетени със заблуди. Само трима карони стъпиха на Сантенар. Ако е бил Рулке — иди в Алсифър. Ако е била Ялкара — тръгни към Хависард в далечния изток. Ако пък е бил Кандор, основал някога легендарната Перионска империя, още преди да пресъхне морето, търси изгубения град Катаза насред Сухото море. Това издирване ще те съсухри докрай, каквато си жалка торба кости. Ако имах Огледалото, току-виж, щях да намеря по-добър отговор. Без него нищо друго не мога да ти кажа. Не видях. — Волята му отстъпи за миг, изместена от срама. — Не бях там!

Селиал стана.

— Летописецо, ти чу какъв е ключът към разгадаването на тайната. Не се знае кой е влязъл или какво е намерил там, нямаме друго за казване. Чухме и преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Заседанието свърши.

Въпреки туловището си Тенсор се спусне по стъпалата като пантера. Жълтите му очи приковаваха Лиан.

— Ще си платиш стократно — изръмжа, врътна се и излезе.

— Благодаря ти, че се изправи срещу него заради мен. — Каран го хвана под ръка. — Ще ми се обаче да не го бе направил. Сега имаш враг, който нито забравя, нито прощава.

Раел ги придружи до покоите им. След като бе употребила дарбата си, на Каран й беше по-зле от всякога. На нищо не беше способна, освен да легне и да затвори очи. Лиан не го свърташе на едно място, вълнуваше се въпреки опасността и незадоволителния отговор на Тенсор.

— Какво ли правят сега? — подхвърли, както крачеше напред-назад.

— Спорят за мен — отвърна тя отпаднало. — Постигнахме победа, но не е достатъчно. Тенсор никога няма да се примири. Ако разправията се проточи, ще ги склони. Синдиците обаче отсъдиха, а те не променят лесно решенията си. Сега излез.

Лиан отиде в другата стая и седна в мрака да обмисли наученото. Първият влязъл в кулата можеше да е бил карон. Огледалото може би съдържаше отговора. И ако е бил карон, отговорът може би беше скрит в някой от величествените им градове, изоставени отдавна и отдалечени на огромни разстояния.

Ако знаеше къде е Огледалото, щеше да го блазни идеята да се споразумее с Тенсор. Да му даде Огледалото срещу тайната за Възбраната, която то съхранява. И вероятно би се изкушил преда няколко седмици, но не и сега. Дори заради Велико предание.

Ту едни от спорещите надделяваха, ту други, но мина много време, Тенсор също се умори, обаче най- сетне беше на път да ги убеди.

— Не искам от вас да погазите аакимската чест — каза тихо, — а да смекчите строгостта на нашите правила само веднъж. Навлязохме във време, когато или ще продължим напред и ще се възвисим, или ще изчезнем. Падна ни се шанс, за който не сме и мечтали, няма ли да се възползваме?

Смълчаха се, той се взираше настойчиво във всеки от Синдиците. Отговори му Селиал, тъжно и прозорливо.

— Следвахме те, Тенсор, през всички години на покруса след Прочистването. Ти се труди всеотдайно и честно за нас в тези наглед нескончаеми времена, мислеше единствено за величието на аакимите, но не и за своето. Ако не беше ти, може би щяхме да угаснем безследно. Дължим ти този шанс и няма да ти го откажем… но много сме разтревожени. И те предупреждаваме — пази се от гордостта си. Не позволявай да ти отнема разума. Разрешава ти се да представиш всичките си доводи още веднъж.

Единствен Раел сред Синдиците възрази:

— Цяла вечер мълчах, но няма повече да седя тук. Не правете това, умолявам ви. Спомнете си за Питлис. Безразсъдството е нашето проклятие, този път обаче не ще има спасение.

Тенсор му отвърна кротко: