Остана все така безучастна и когато Лиан опъна палатката в мрака. Той й поднесе горещ сладък чай и Каран запосръбва разсеяно от чашата. Сготви й вечеря и тя яде, без да продума. Лиан добави дърва в огъня и легна в своя спален чувал. Заслуша се в шума на реката, в пукота на пламъците и въздишките на вятъра. Затвори очи и се замъчи да заспи, но главата му се пълнеше с обратите от последните дни и сънят не идваше. Под ясното небе застудяваше. Чак сега си зададе въпроса какво все пак бе направила Каран по време на процеса. Наистина ли Огледалото бе у нея? Как го бе изнесла от Шазмак?
Събуди го дълъг треперлив вой и той изхвърча от палатката. Каран мяташе глава, пищеше и си късаше дрехите. Изведнъж се смръзна, притисна длани към слепоочията си, все едно се опитваше да изстиска нещо от черепа си. Изцъклените й очи изобщо не го забелязаха. Нима бе полудяла от скръб?
Той хвана ръката й и кошмарът на мига се изцеди от нея като въздух от пробит мях. Каран се отпусна на пясъка и заспа дълбоко. Той я взе на ръце, както беше увита в спалния чувал, и я отнесе на завет. После дълги часове лежа буден, отново преживяваше бягството и се чудеше не е ли имало шанс Раел да се спаси. И се боеше дали сутринта няма да се окаже, че Каран е обезумяла. Тогава не би могъл да спаси нито себе си, нито нея, защото изобщо не знаеше накъде да тръгне.
28. В пещерите на Банадор
Събуди се от пукота на дърва в огъня. Къде ли беше?… Видя накълцаната лодка на брега и паметта му се върна. Току-що изгряващото зимно слънце му подсказа колко малко е спал.
Каран вече беше на крак, вареше чай, закрепила чайничето върху жаравата. Очите й бяха зачервени, не му отговаряше. После отиде при лодката и започна да я сече ядно. Лиан изпъшка и пак затвори очи. Скоро пак бе изтръгнат от сънищата — Каран го разтърсваше неумолимо за рамото.
— Ставай, бездруго се успа. Вземи!
Тикна под носа му чаша с отвара от джинджифил. Острият аромат нахлу в ноздрите му, той се дръпна, неволно блъсна ръката й и няколко капки паднаха на голите му гърди. Изпсува. Каран тупна чашата на пясъка до него, прекрачи сърдито към палатката и почна да я сгъва. Въпреки пострадалата си ръка се справяше с неочаквана ловкост.
Когато привърши и натъпка всичко освен малкото негови вещи, подвикна сопнато:
— Още ли не си готов?
Лиан изля в гърлото си последните глътки от твърде горещата отвара, облече се припряно и приготви раницата си. Нахраниха се до насита — яйца, лук, месо, зарзават и счукано зърно, изпържени в тиган. Мажеха със сместа дебели филии черен хляб и допиваха отварата. Беше силна, вкусът на джинджифил пареше в гърлото му, но прогони мътилката от недоспиването и Лиан се ободри.
Каран взе една треска, приглади пясъка пред себе си и с натежал глас отговори на въпроса, който той тъй и не бе задал. Върхът на треската прокара криволичеща линия на югоизток.
— Река Гар. Ние сме тук. Планините са тук. Водопадите са тук. — При всяко „тук“ забиваше треската в някоя точка от грубата карта. — После реката навлиза между хълмовете на Банадор и Сейбъл. Южно от Сейбъл, ето тук, реката бележи границата с Плендур, завива в дъга и се разделя на две около остров Сит, свободния град. Трябва да отида там. Докато не влезем в Сит, сме изложени на опасност, а вероятно и в града също. Тук ще се спуснем по хълмовете и ще вървим покрай реката. По източния бряг има градове, вероятно ще можем да наемем лодка да ни откара до Сит. Така ще пътуваме четири-пет дни. Пеша ще се мъкнем седмици.
— Заблудих се, че си тръгнала към Банадор…
— От самото начало се стремя да отида в Сит, а ако се спуснем по реката, пътят е по-кратък, отколкото до дома ми.
— Досега не каза нищо за този път.
— И сега нямаше да ти кажа, ако имах друг избор. Това е спасителен изход за аакимите, но е възможно и оттук някой да се прокрадне в Шазмак, затова го крият.
— Ти… добре ли си днес?
— Добре съм, разбира се — троснато го увери Каран. — Да не мислиш, че съм се побъркала? — Той сведе очи. — Вчера шестима аакими се удавиха заради мен…
Тя млъкна и се загледа в реката.
— Ами уелмите? — попита Лиан след малко.
— Стражите около Шазмак не са ги открили.
— Значи поне те не ни заплашват?
Каран не каза нищо. Три пъти им се беше изплъзвала и те ненадейно я намираха след поредния сън. Добираха се до нощните й видения и протягаха нишка към нея. А по-лоши от снощните кошмари не бе имала. Потръпна. „Пак ще дойдат. Искат и мен не по-малко от Огледалото, но ти не означаваш нищо за тях. Просто ще те стъпчат, без да се замислят. Лиан, не мога да загубя и тебе…“
— Ще ме намерят — промърмори тя — Хайде, да вървим.
Говореше по-оживено — неотложните днешни грижи я отвличаха от вчерашната беда. Заравни схемата на пясъка и тръгнаха. Нямаше пътека и вървяха покрай брега.
— Не е ли по-добре да заличаваме следите си? — попита Лиан, когато от едрите камънаци стъпиха върху зърнест пясък, в който краката им потъваха дълбоко.
— Защо? — възрази тя. — Тенсор знае по кой път сме тръгнали, друг просто няма.
Отдалечиха се от брега, който остана вляво, и прекосиха поле с големи скални отломки, ниски могилки и застояли заледени локви. Спряха в подножието на едно хълмче. На двеста-триста обхвата пред тях имаше плавна дъга, зад която земята направо изчезваше и канарите се простираха далеч наляво и надясно. Недалеч реката се мяташе от ръба и се стоварваше оглушително долу, а руслото й по-нататък между стръмните възвишения се скриваше в ситни пръски мъгла, разнасяна от вятъра. Пред тях се извисяваха планините на Чолаз, непристъпна заснежена стена. Голямата клисура на Гар зееше в нея с черния си пролом.
— Не виждам как ще се спуснем.
Каран не отговори веднага. Накрая каза:
— Ето го пред тебе! Процепа…
В полето до тях започваше пукнатина, която продължаваше успоредно на скалния ръб, но завиваше към него след няколкостотин крачки. Отидоха до началото й и Лиан се взря в здрачните дълбини. Стените от ронещ се варовик бяха почти отвесни, дъното не се виждаше. Стомахът му се сви.
— Не мога да сляза оттук — измънка той. Лицето му бе посивяло. — Чак до подножието ли продължава?
— Не, разбира се. Канарите се издигат на повече от триста разтега, а този малък процеп е дълбок не повече от петдесет. От дъното му се влиза в пещерите. Защо ли не те пусна да слизаш пръв? Ако ще падаш, няма смисъл да събориш и мен.
— Не е смешно — озъби се Лиан. — Знаеш как мразя високото.
— Съжалявам. Аз пък мразя целия свят днес. Ще сляза първа. Този път няма да е толкова зле, джинджифилът помага да не ти се гади. Опирай ръце и крака точно където и аз. Пътеката е твърде стара и скалите може да са се изронили.
Каран нагласи раницата на гърба си, намести превръзката на ръката си и тромаво са вмъкна в процепа. Смъкна се по стръмна купчина натрошени камъни, поспря, напипа опора първо с единия крак, после с другия. Вдигна глава и се вторачи със съмнение в Лиан.
— Ей тук, където става отвесно, трябваше да има метални скоби.
— Може да са ръждясали и да са паднали… или пък да си сбъркала мястото.
— Никой не би изработил такива скоби от
— Откога не си била тук? Ами ако е паднала част от скалата?
— Никога на съм идвала. Казах ти вече, тази пътека е тайна. Откакто аакимите са се отделили от света, минават оттук само при крайна нужда, за да не я открие някой. За нея знаят обаче всички аакими и всички, на които се доверяват. Дори и аз — добави горчиво и се върна нагоре. — Първите скоби липсват. Може наистина да е имало свличане. В раницата имам въже. Извади го. — И се обърна с гръб към Лиан.
