Сянка по стъклото

надушат, затова не го вадех от джоба си.

— Може ли да го разгледам?

Каран му даде светлика и в мъждивото му сияние тръгнаха по прохода.

Щом изскочиха с бързеите от клисурата, погледът на Тенсор се спря на накълцаната лодка. Той посочи натам и кормчията насочи тяхната лодка към брега. Аакимите наскачаха веднага. Огледаха внимателно брега и тръгнаха по следите към бивака. Тенсор са качи на един камък, откъдето виждаше всичко, другите се събраха под него и наблюдаваха мълчаливо. Накрая той им даде знак и те се пръснаха из околността, а той пак стъпи на пясъка. Едно заравнено място прикова вниманието му. До него имаше дълбоки следи от два чифта ботуши.

— Клечали са тук. Защо ли?…

Обърна длан с разперени пръсти над загладения пясък и промърмори нещо. Песъчинките сякаш неохотно се разместиха, после застинаха отново. Тенсор отдръпна ръката си.

— Естествено — карта, но как да я разгадаем? — промърмори по-скоро на себе си. — Аха! Виждам… Тази линия сигурно е река Гар. Разбира се — ето го и остров Сит, където Гар се раздвоява. Тази линия пък изобразява планините на Шазмак зад нас. Тази точка е мястото, където сме сега… — гласът му набра сила, — а другата до Сит трябва да е целта им. Така… Поне тези нейни думи са били истина. Най-близкият сал надолу по течението е в Нарн, на два дни пеша от водопадите. Нощували са тук, пепелта още е топла. Няма начин да са ни изпреварили с повече от половин ден.

— Може картата да е хитрина — обади се друг ааким. — Тази Каран е същинска ждорни — и умна, и лукава. По-добре да се съмняваме във всяка нейна постъпка.

— Така е! — съгласи се начумереният Тенсор. Много тежко бе понесъл смъртта на Раел. — Ако не ги хванем в тунелите, ще се разделим на две групи — половината ще тръгнат напряко към Нарн, другата половина ще вървят по следите на бегълците.

Тръгнаха към ръба на канарите, но скоро след като нагазиха в локвите, Тенсор неочаквано спря.

— Твърде любопитно… Единият от тях, май онзи порочен зейн… да, точно той, се в върнал да взема нещо от лодката. И то съвсем неотдавна, защото в тази следа още се просмуква вода, а другите наблизо са се напълнили.

— Тенсор, липсваше котвата на лодката — обади се някой, — а също и въжето. Можа да са се затруднили при слизането.

— Значи вече ги настигаме. Ще ги догоним в тунелите. Тя не познава пътя. След тях!

Втурнаха се настървено, Тенсор водеше с пъргави скокове, сякаш не знаеше що е умора. С него бяха двайсетина аакими, навъсени и въоръжени до зъби — и мъжете, и жените.

Пещерата се превърна в лабиринт, но отначало Каран налучкваше пътя и напредваха бързо. Постепенно увереността я напускаше, но след всеки избор тя тръгваше толкова припряно, почти подтичваше, че Лиан трудно насмогваше. Светликът огряваше само на няколко крачки пред тях. Камъните под краката им ставаха все по-неравни, пукнатините можеха да приклещят краката им при нехайна стъпка. Начесто джапаха или нагазваха дълбоко в мразовити локви. Отгоре неспирно падаха капки. Веднъж се промъкнаха през леден фонтан, бликаш от дупка в пода на тунела, измокриха се до кости и премръзнаха.

Поддържаха тази скорост около час. Накрая Лиан се примоли за почивка: хвана Каран за рамото и изпъшка:

— Не мога повече. Капнах!

Тя отблъсна ръката му и се извъртя към него.

— Искаш да си почиваш?! — попита с глас като стъргане на чакъл. — Те не са далеч и ни настигат. Може би знаят и по-пряк път. Не можеш ли да проумееш какво ще ти направи Тенсор? Върви!

Прониза го още веднъж с поглед, дишаше тежко. Косата й лепнеше по главата, по челото й се стичаше вода. В синкавата светлина имаше неземен вид — твърде свиреп, за да спори Лиан с нея. Той смънка нещо, тя се обърна и закрачи с удвоен устрем. Олекна му, че се е избавил от изпепеляващите й очи, и се втурна да я догони.

Скоро се озоваха пред разклонение. Каран се поколеба и избра десния тунел, който се спускаше едва забележимо. Той обаче се стесняваше до пукнатина, през която не можеха да се промушат, и по неволя се върнаха.

— Вече са при процепа — въздъхна тъжно Каран. — Нямаме време, а аз вече се лутам. Лиан, боя се, че натиках и двама ни в капан.

И той се зарази от безпокойството й: все се озърташе няма ли светлина отзад. Не биваше да продължават така. Разколебаеше ли се Каран, нямаха никакъв шанс.

— Имаме време все пак… — каза натъртено. — Ще им се наложи доста да потичат, преди да ни настигнат.

Тя го изгледа питащо, макар че Лиан не разбра какво търси в очите му, после се обърна и тръгна напред. „Това да ми е за урок — рече си, — колкото и да съм убедена, че се заблуждаваш. Ще минат оттук много по-бързо и ако сбъркам още веднъж, свършено е с нас“.

Левият тунел беше равен, след това слизаше стръмно. По склона под краката им шуртеше вода. Пързаляха се по гладката скала, накрая се крепяха взаимно, за да не загубят опора.

— Май ще е по-добре да си помогнем с въжето — предложи Лиан, след като поредното подхлъзване почти ги запрати презглава надолу.

Стръмнината се точеше наглед безкрайно. Скоро обаче попаднаха в място с изсечени стъпала — но нямаше перила. Насреща им духаше силно въздушно течение и подсказваше, че проходът е с внушителна дължина.

Покритите с дебели утайки стъпала бяха гладки и хлъзгави. Струваше им се, че предпазливото спускане се точи цяла вечност. Все пак накрая стъпиха на площадката долу. Каран седна и се зае да псува на глас.

— Казвали са ми, че от пещерите се излиза след четири-пет часа. Ние вървим над три. Може и да им избягаме, но ми е трудно да си спомня пътя оттук нататък. Нека поровя в паметта си на спокойствие. Мина време оттогава, а и никога не съм подозирала, че ще се напъхам тук. Май съм запомнила нещо само защото пътят ми се е сторил романтичен.

Внезапно зад тях се появи блед отблясък от далечни светлини.

— Тенсор! — смая се Каран. — Те са горе, пред стълбата. Някакъв си половин час! Няма спасение…

Скочи и се заоглежда. Лиан се вкопчи в ръката й и изсъска настойчиво:

— По-бързо! Не бива да знаят колко са близо до нас. — Издърпа я зад първия завой. — Дали са видели светлика?

— Не знам. Слабичък е и го държах пред себе си. Сетивата им обаче са чувствителни. — Тя се замисли. — Вече нямаме надежда да ги изпреварим, защото не съм сигурна за пътя, а той го знае.

— Щом бързината не помага, да прибегнем до хитрост — напомни Лиан — Можем ли да се скрием от тях?

— Не. Толкова отблизо ще ни усетят. Нищо чудно дори да ни надушат.

— Не можем да се бием с тях, да ги увещаваме, да се скрием или да им избягаме — бавно изреди той. — Значи няма друг изход освен да се заврем там, където те не са способна да проникнат.

— Намерим ли пещера, в която да пропълзим, но да е прекалено тясна за тях, ще ни свърши работа. От пътеката се отклоняват десетки пукнатини и пещерички, но как да познаем дали водят нанякъде, или са задънени? Все пак трябва да се вкопчим във всеки нищожен шанс.

Тичаха покрай отворите на още много тунели и всеки път Каран предпочиташе онзи, който се спуска. Проходите пак бяха стръмни и криволичещи, двамата вече не виждаха светлина зад себе си. След половин час нахълтаха в голяма кухина с дълбоко езерце. По диагонал я пресичаше цепнатина на равнището на водата, а отвън езерцето имаше входове на пещери.

— Пътят е оттук — посочи Каран най-широкия отвор право пред тях. — Нека опитаме в другите.

Навсякъде се натъкваха на стени или проходите се стесняваха прекалено. Каран се тръшна на пода в