последния и сграбчи главата си от безсилен гняв и отчаяние.
— Дотук бяхме — прошепна тя. — Съжалявам, Лиан, опитах се, но нищо не направих. Толкова съжалявам…
За пръв път след процеса той осъзна каква опасност е надвиснала над него.
— Какво ще ни направят?
— Де да знам. Защо да не ни одерат живи за начало?
— Но…
— Но аакимите са толкова учтиви и изтънчени, иска ти се да кажеш. Не и когато някой ги предаде. Хванат ли ни, това е краят, и то гнусен.
Чак в този момент Лиан прозря очевидното.
— Не! Нали видяхме! Водата се стичаше от езерцето в цепнатината. Все нанякъде води, иначе пещерата отдавна да се е препълнила. По-бързо!
Скочиха и хукнаха обратно към широката пещера, нагазиха с плисък във водата и застанаха до дългия процеп. Каран свали раницата от гърба си и се напъха вътре, после завлече и раницата. Откъм тунела зад гърбовете им се чу тракането на съборено камъче. Лиан също се навря в цепнатината, упорстваше да не изостане от Каран. Трудно се промъкваха, той начесто трябваше да заобикаля стърчащи ръбове, скоро хълбоците му се изподраха и макар че внимаваше със зарастващите си ребра, те го заболяха жестоко. Проломът в скалите се кривеше насам-натам и накрая двамата повярваха, че мъждукащият им светлик не се вижда отгоре. Продължиха надолу.
Само след няколко минути чуха отекващи гласове и джапането на множество крака. Лиан потупа Кара по рамото, тя веднага пъхна светлика в джоба си и замря. „Нека ни подминат“ — молеше се Лиан и стискаше ръката й. Врявата стихна до далечно шумолене.
— Сигурно претърсват всички тунели — прошепна Лиан на ухото й.
Продължиха напред, стараеха се да не издават нито звук.
Цепнатината се свиваше, накрая се промени в нисък проход, по който се оттичаше водата.
Те пълзяха упорито и дърпаха раниците си. Ненадейно им се причу, че в тунела закънтя рев с безмерна мощ, който сякаш изригваше и от самите тях. За миг всякакви мисли се изпариха от главата на Лиан и той уплашено се обърна към Каран. Тя посегна към бузата му, погали го с върховете на пръстите си и направи опит да се усмихне.
— Не се плаши. Тенсор се е върнал в пещерата и е открил как сме му избягали. Сега иска да ни обърка и потисне, а после да ни придърпа обратно. — Този път усмивката беше истинска, макар и бледа. — Само показва раздразнението си. Запазим ли хладнокръвие, може и да се изплъзнем. Или не знае докъде води проломът, или му е ясно, че е немислимо и той да се напъха вътре. Принудата не действа на такова разстояние. Ако се инати, просто ще се изтощи и ще помъти разсъдъка си. Да се надяваме, че точно това го чака.
Ревът продължи още малко, после всичко стихна. Дори струящата вода не бълбукаше. Каран и Лиан пак запълзяха напред.
Надолнището вече не беше толкова стръмно. Водата се надигна, започна да ги залива. После се раздели на каналчета, накрая се събираше във вир, широк четири-пет стъпки, проточил се в тъмата, докъдето светликът не огряваше. Водата беше дълбока до кръста и студена.
— Сега можем и да отдъхнем малко — реши Каран.
Лиан не каза нищо, но отново хвана ръката й. Седнаха на скалата с увиснали над вира крака и хапнаха хляб и сушени плодове от неговата раница.
— Какво ще измислят? — попита по някое време Лиан.
— Няма да се откажат. Някои ще обиколят всички извори и изходи от пещери в подножието. Други ще дебнат по главния път към Нарн, в случай че успеем да излезем на него. Спечелихме време, колкото да си поемем дъх, но излезем ли от пещерите, опасностите пак ще се струпат около нас.
Нагазиха във вира. След трийсетина крачки таванът се сниши, вече вървяха приведени. Нататък водата запълваше целия тунел. Лиан изви глава към Каран.
— Ами сега?
— Може и да не е много дълъг. Ще проверя.
Тя се съблече по долна риза и грижливо прибра дрехите си в торба от промазан плат. Със светлика в едната ръка се промуши край Лиан, гмурка се и изчезна. Той чакаше неспокойно, но съвсем скоро повърхността пред него се разлюля и Каран се появи. От главата й се стичаше вода, лицето й бе посиняло от студ.
— Ако беше изчакала секунда, аз щях да вляза пръв… — каза той неубедително.
— Точно затова не изчаках — каза тя. Зъбите й тракаха. — Не исках после да те търся. А и не го правя за пръв път… Плуването под вода е дълго, почти минута — продължи Каран, след като изцеди косата си. — А с раниците — още повече. Ще издържиш ли?
Лиан кимна. В Чантед се бе научил да плува добре. Студът обаче го притесняваше.
Гмурнаха се в тунела. Наистина се наложи да плуват дълго. От другата страна подът са издигаше плавно, а таванът рязко са извиси и отново можеха да вървят изправени. Само след десет минути с изненада зърнаха дневна светлина. Прокраднаха се към изхода.
— Ама че странно — озадачено каза Каран. — Изобщо не ги усещам. Наоколо като че ли няма никой.
Излязоха предпазливо и примижаха срещу залязващото слънце. Изведнъж Каран се разсмя и се метна на врата на Лиан. Вдясно от тях бяха водопадите и Гар продължаваше на югоизток.
— Не разбирам — промърмори Лиан и я притисна към себе си.
— Някъде сме минали под реката и излязохме на другия бряг. Пътят на аакимите е по източния, а ние сме на западния. Отървахме се! Преди Нарн е невъзможно да прекосиш Гар, а дотам има два дни неуморно ходене. Ако Тенсор е знаел, не е чудно, че толкова се вбеси. Не заслужаваме такава сполука. Може би късметът ми най-сетне се обръща.
— Няма ли да ни причакват в Нарн? Ти сама го каза.
— Няма съмнение, но градът не е близо и може да се случи какво ли не. А и ние вече сме в Банадор. Хайде да се отдалечим от водопадите, после ще се нахраним, ще съберем сили и ще решим какво да правим.
Излязоха в самото подножие на отвесните канари, където се трупаха огромни купчини разцепени и натрошени отломъци. Преди да се насочат на юг, трябваше да се проврат някак през тях. Най-сетне се измъкнаха и по здрач се озоваха в хълмиста местност, обрасла с гъсти гори и обгърната от стелещите се мъгли на водопада. Все още бяха на високо, но тук го нямаше острия студ на планините. Вдишваха свежия благоуханен въздух сред дърветата.
— Гора… — отрони Лиан. — След Шазмак не вярвах, че някога пак ще видя дървета.
Седна на един покрит с мъх дънер и се отдаде на съзерцание.
Още два дни прекараха в тази област — вървяха бавно през гъсталаците и не им беше леко. Пътя им пресичаха долини със стръмни склонове, издълбани от притоци на Гар. Скоро попаднаха в толкова пресечена местност, че по принуда се изкатериха към подножието на планината, за да продължат без толкова препятствия. Най-после намериха тясна пътека, водеща приблизително към Нарн. Земята беше силно нагъната и непрекъснато се налагаше да изкатерват поредния склон, горе оглеждаха унило следващите ридове, слизаха в падината и джапаха в неизбежните ручеи.
Към края на втория следобед Лиан едва се тътреше: следваше Каран, неспособен да се съсредоточи, и се надяваше от поредното било да зърнат град Нарн. Ходенето се превръщаше в тягостно изпитание. Предчувстваше, че ще намрази завинаги пътешествията, ако се състояха само в това. И защо изобщо му бе щукнало, че в подобни истории може да открие някаква романтика? Но поне се избавиха от преследвачите си — те изобщо не се мяркаха след пещерите.
Каран спря.
— Доближихме. Да намерим място за нощувка. Скоро ще притъмнее.
— Не може ли да продължим към Нарн? — примоли се Лиан. — Сигурно не е далеч. До гуша ми дойде да
