Сянка по стъклото

вървя. Искам да седна до огнището в някоя странноприемница с голяма чаша вино пред мен, а наоколо стотина души да правят същото.

— Ще се наложи да почакаш до Сит! — сряза го тя. — Нарн е на другия бряг и ако упорстваме да стигнем там толкова късно вечерта, трябва да минем със сала. А знаем, че и Тенсор ще отиде в града, ще държи под око всички подстъпи към него. Нарн е твърде малък, за да се скрием там. А и хората там не са много приветливи.

Пътеката пресичаше поток, леещ се тихо в каменистото си русло, и Каран тръгна срещу течението. Скоро се натъкнаха на затревена могилка, където гората се отдръпваше от брега, и спряха. Меката зелена трева сякаш ги примамваше. Стената от високи дървета около могилката създаваше илюзията, че са на сигурно място. Във влажната почва край водата избуяваха ароматни билки. Всичко внушаваше такъв покой, че Лиан, седнал уж за миг до купчината съчки за огъня, отпусна глава на ръцете си и тутакси заспа.

Събуди го Каран, която бе влязла в шубраците със сатърчето и се върна с голям наръч сухи клони. Той гузно понечи да се надигне, но тя го бутна да си седне.

— Достатъчно жилав се показа — каза му нежно.

Лиан се радваше на тишината в бавното сгъстяване на мрака. А Каран шеташе с пъргави стъпки — изряза в кръг чимове, обгради дупката с камъни от потока и нареди малка колибка от дървесна кора и съчки. Ловко я подпали с първата искра от огнивото, раздуха червените пламъчета и ги подхрани с по-големи клони. После долови погледа му и вдигна глава.

— Какво има?

— Просто се чудех, че счупената китка почти не ти пречи. Май няма нищо, което не можеш да правиш.

— Първия път, когато я счупих, бягах да си спася живота. И бях принудена сама да върша всичко, тъй че свикнах. Мина ми скоро, но пречеше и след като се срещнахме с тебе, защото я наместих зле. Вие с Раел свършихте по-добра работа, сега костите зарастват. И вече няма болки, освен ако не си блъсна ръката в нещо. Но пък и няма сила в нея. Иди да се изкъпеш, ако искаш, тази вечер аз ще готвя. На, дръж сапуна ми. — Тя му го подхвърли.

Лиан го хвана и се отдалечи по течението. Съблече се и нагази във водата. Поточето беше тясно и стигаше само до глезените му. Той приклекна на грапавия чакъл и смъкна мръсотията от себе си със сапуна и шепи пясък. Водата бе студена, но не и ледена като на Гар. Изтърканата му до червено кожа пареше.

Каран го погледна веднъж-дваж, докато се занимаваше с вечерята — от дългото бродена бе отслабнал и раменете му изглеждаха прекалено широки над изпъкващите ребра. И въпреки всичко бе запазил нехайния си момчешки чар. Личеше обаче, че е придобил още нещо — беше по-уверен, а не съвсем непохватен като преди.

Лиан вдигна глава, както се бършеше с ризата си, видя, че го гледа, и притеснен я изтърва в потока. Ахна и се втурна да я догони. Каран се извърна с усмивка.

— Единствено на тебе би хрумнало да стоиш във водата, докато се бършеш — подкачи го, когато той дойде при огъня.

— А ти къде щеше да стоиш? — уж се сопна Лиан.

— До огъня, разбира се. Къде другаде?

Хапнаха гозбата със зърнест аакимски хляб и стръкчета с вкус на мента, които растяха по брега. Мълчаха, заслушани в пращенето на клоните и кроткото бълбукане на потока. Лиан отиде да измие съдовете и ги подпря да изсъхнат. Каран извади шепа кафеени зърна от една торбичка и ги стри с два плоски камъка. Докато кафето завираше, тя също отиде да се наслади на хладната вода. Твърде рядко бе успявала да се изкъпе преди Шазмак, а толкова мразеше мръсотията…

— Кафето е готово — извика Лиан.

Каран изстиска водата от косата си и побърза да дойде при огъня. Въртеше се бавно под топлината му, отблясъците превръщаха капките по кожата й в мънички рубинчета, а къдравата й коса — в медни нишки. Лиан я гледаше безизразно, но тя забеляза как трепери ръката му, докато сипваше кафето — разля малко и на крака си. Каран се изсуши набързо с чистата си риза и се загърна в куртката си. Среса се, колкото можа.

— Дори не помня откога не съм пила такова кафе — въздъхна, когато вдиша аромата му. — Не знам откъде го е намерил… Раел. Вече не вирее в Банадор, заради сланите. Жалко, че нямаме и вино.

— Вярно, но имаме нещо, с което да го заместим. — Лиан си спомни за малката сребърна манерка, останала недокосната на дъното на раницата му през всички седмици, откакто бе напуснал Чантед. — Пием тази настойка зиме. С нея вдигаме наздравица за неочаквана сполука или за завръщането на любим човек.

Отвинти капачката на сребърна верижка и подаде манерката на Каран. Тя помириса предпазливо и отпи малка глътка. Гъстото сладко питие оставаше вкус на лютиви диви билки и опари устните и гърлото й. Тя глътна още малко и засмяна му върна манерката.

Седяха безмълвно от двете страни на огъня, доволни от кафето и унесени в мислите си. Каран имаше безметежен вид в играещата светлина, но Лиан все се връщаше към процеса и Огледалото… и омагьосващия го шанс то да крие сведенията, които търсеше. Твърде нахално ли щеше да е пак да попита не може ли да го види? Отказа се.

— Сега сме в моя роден край — промълви тя. — Колко го обичам…

— Не знаех, че и Нарн е в пределите на Банадор.

— Нарн — не. Гадно грозно свърталище на неприятни хора. Реката бележи границата. Банадор е дълга ивица земя при самите планини.

Каран въздъхна.

— Днес си с ведър дух. Вече не се ли боиш от Тенсор?

— Боя се. Той не се примирява. До сутринта може дори да са прекосили реката.

— А когато предадеш Огледалото?

— Ще насочи усилията си към връщането му, няма да гони мен. Сдобие ли се с него, може би ще ми простят, а може би не. Кой знае?

— А дали не са се качили на сала?

Лиан внезапно се уплаши, че аакимите може би дори вече се прокрадват към тях. Заозърта се. Светлината от пламъците трепкаше, мяташе дълги сенки по тревата и преобразяваше гората в плътна тъмна преграда.

— Не ми се вярва. Цял ден мислих. Как ще отидат навреме в Нарн? Може и да наемат някой да ги превози през нощта, но тогава как ще ни намерят в тези гъсталаци? Не, ще чакат.

— Добре де, какво ще направиш с Огледалото?

Каран се взря в очите му.

— Толкова планове кроях и всичко отиде на вятъра. Ясно е, че всички възможности се провалиха освен най-първата. В края на краищата ще спазя обещанието си пред Мейгрейт и ще отнеса Огледалото на господарката й в Сит. И ще се моля да не причиня зло. Ще станем рано, ще отидем в Нарн с първия сал, там ще наемем лодка и ще сме в Сит след четири дни.

— А после?

— Щом се отърва от Огледалото, се прибирам у дома в Готрайм. Няма ме много по-дълго, отколкото казах на хората си.

— Колко е дълъг пътят оттук до дома ти?

— Намира се в другия край на Банадор. Седмица-две. Ти какво ще правиш? Към Туркад ли ще продължиш?

И тя, и той затаиха дъх. Само от месец бяха заедно, а все едно се бяха изнизали години — толкова силен бе потресът от мисълта, че скоро ще се разделят и може би никога вече няма да се срещнат.

— Ами натам бях тръгнал поначало. Де да знам. Сигурно ще отида.

Кокалчетата на юмруците й побеляха от стискане.

— Но пък никога не съм бил в Банадор — добави Лиан и я стрелна с поглед изпод вежди. — Какъв е Готрайм по това време? Как мислиш, ще ми е скучно ли, ако се застоя ден-два?

— Най-прекрасното кътче в цял Сантенар през всички сезони — засмя се тя. — Е, стига човек да е убеден в това. Виж какво се сетих — защо не дойдеш с мен дотам и ще ти покажа някои по-хубави места, а