прекрасната от трите му жени.
— Естествено — самодоволно прошепна Каран в ухото му.
— Не се знаело защо избрал тъкмо нея за съпруга, защото вече имал достатъчно синове и дъщери, които да продължат рода му, и всички те били наследили зверщината на баща си. А на Дженулка била противна дори мисълта да споделя постелята с него, защото той никога не се къпел, краката му били черни от мръсотия, имал вонящ дъх и огромен търбух. Тъй и не легнал със съпругата си, защото се бил отдал на извратени забавления. Но и това й навличало несгоди — всички придворни, синовете и дъщерите на другите две съпруги и другите две съпруги дори, й се подигравали колко е крехка, та дори Федил не я искал. И тя живеела в горест и била по-нещастна дори от най-презряната свинарка в цял Алмадин.
Лиан спря, защото дишането на Каран се успокои и притихна; той си помисли, че е заспала в ръцете му. Косата й лъхаше на зелен лимон. Докато беше жив, щеше да свързва с нея това ухание.
— Свинарка значи — шавнаха устните й до ухото му. — Продължавай.
— Дженулка свикнала да броди край река Алм в ранната утрин, когато нейната придружителка още спяла. В онези години по брега растяла гъста гора, а по поляните пасели стадата на тиранина. Сядала на тревата или на някой камък или дънер и се забравяла в копнежи за млад, хубав и изкусителен любим. Макар и тиха и свенлива, тя била страстна жена, жадувала да дарява и да получава удоволствие.
Каран се засмя гърлено.
— Така се случило, че един младеж също идвал понякога на поляните, сядал да гледа водата и гмуркането на речните птици и да размишлява. Наричал се Хенгист. Сред чираците на майстора на сребърни изделия годините му били най-малко, но талантът — най-голям. Той се отличавал с дълбочина на чувствата, обичал музиката и четенето, както и всичко красиво, но странял от компанията на другите чираци и от пошлите им забавления. Често се измъквал, за да се уединява. И ако зърнел нещо особено прекрасно, връщал се в работилницата на своя майстор и го пресъздавал от сребро. Той бил тъмнокос хубавец, не много висок, но с чудесно телосложение, пък и чист.
— Както и глупав, без съмнение — вметна Каран.
— Шт!
— Хенгист слязъл при реката в едно ранно утро и там седяла на камък най-прекрасната жена на света. Изгряващото слънце сякаш палело огън в косата й, заслепявало го и той не я познал. Иначе тутакси щял да си плюе на петите — дори да заприказваш жената на тиранина означавало да си просиш смъртта. Но понеже слънцето светело в очите му, Хенгист се промъкнал по-наблизо. Тя се обърнала към него и той бил поразен.
Трудно е да се отсъди кой от двамата бил по-срамежлив, изобщо не биха дръзнали да заговорят на непознат, но погледите им се срещнали и те прозрели, че са открили безсмъртната любов, че са родени един за друг. Хенгист пристъпил към нея като зашеметен, макар че няколкото крачки между тях му изглеждали като бездните, делящи звездите. И тя се надигнала с протегнати към него ръце.
Хенгист ги поел, целунал пръстите й и сладка тръпка пробягала по тялото й. Той се взирал в лицето й — толкова кротко, мило и красиво, че щяло да му се скъса сърцето. Но наблизо една чапла изпляскала с криле във водата, разпръснала магията и той видял пред себе си съпругата на тиранина. За това, че държал ръката й, го чакала гибел. Отскочил с вик и побягнал, без дори да се огледа.
Върнал се в работилницата. Работил с чукчето ден след ден и нощ след нощ, без да чува закачките на другите чираци, и сътворените от него чапли, горски цветя и сребристи речни риби били най- хубавото, създадено от ръцете му. Как изгарял от желание да се върне на брега и да я прегърне, но нито веднъж не се осмелил.
А Дженулка все така слизала при реката сутрин на същото място, където се били срещнали, но той не идвал и в душата й се спуснала покруса. Но тя била своенравна жена. Знаела, че той се бои, значи трябвало тя да отиде при него. Бродела из града в търсене на своя любим, оглеждала лицата на хората по улиците толкова напрегнато, че всички взели да я одумват. Много дни обикаляла града с придружителката си и накрая изчерпила поводите за тези разходки и се отчаяла, че някога ще го намери.
Един ден се запътила обратно към замъка на звяра — само така наричала мислено съпруга си — и случайно минала край дюкянчето на майстора. Зад стъклото било сложено сребърно изваяние — чапла с разперени криле. В птицата имало толкова живот и красота, че Дженулка веднага я познала. Точно нейното пляскане с криле й било отнело любимия. Тя се досетила, че единствен Хенгист е способен да създаде това чудо, макар дотогава да не знаела какво е занятието му. Влязла в дюкянчето и купила изваянието с такива щедри хвалби за прелестта му, че майсторът извел чирака си да го представи на жената на тиранина. Защото и най-незачитаната му съпруга все имала някакво влияние.
В утрото на другия ден Дженулка отново била при реката още преди придружителката й да се събуди. Знаела, че и Хенгист ще е там. Преди да се опомнят, вече се прегръщали. Там до бълбукащата вода и крачещите из плитчините чапли, те слели телата си. Оттогава всяка сутрин намирали мимолетно щастие в минутите заедно.
Това щастие не можело да трае дълго, разбира се, но може би нямало да е толкова кратко, ако не била глупостта на Хенгист. Нощем, след като довършел възложената му от майстора работа, а останалите чираци се потели и пръхтели в домове из квартала на порока, той се захващал с тайното си начинание. Сребърна статуя на гола млада жена, седнала на камък до водата и замечтана за любимия. Много похвален замисъл и тогава, и сега, стига Хенгист да не бил изобразил толкова правдиво лика и тялото на своята възлюбена.
— И ти би проронила сълзи, ако можеше да я зърнеш — с кожа мека като коприна, с кремав оттенък и гладкостта на полиран мрамор. Очи, зелени като нефрит, големи и влажни като очите на крава… Уф! — изпъшка Лиан, когато Каран го сръга в ребрата с юмрук. — Извинявай. Нежни и мили като очите на гълъбица. А косата й червенеела като облачен залез. — Той се разпали. — По- прекрасни форми от нейните и фантазията не би могла да създаде, защото тя била тъничка там, където подобава на жената, но и пищна и закръглена. С източена бяла шия, с изящни рамене, с високи заоблени гърди и с перлен блясък на кожата, който…
— Стига де — скастри го Каран и по гласа й той позна, че се усмихва. — Откъде ти дойде това вдъхновение? Не забравяй, че описваш статуя.
— О, да! Превъзходно творение, с което той се занимавал потайно и винаги скривал преди зазоряване. Майсторът обаче бил подъл и алчен човек, който знаел с точност до зрънце колко сребро имал, и се разтревожил от намаляването му. Ето и сгоден случай да заслужи благосклонност, защото било всеизвестно, че най-младата жена на Федил е студена и ялова…
— Студена ли? — студено попита Каран.
— Шт, казах! Не забравяй, че това е сказание. И без повече накъсвания, моля. Та значи, майсторът не се съмнявал, че Федил ще се зарадва на шанса да се отърве от нея, а пък той имал дъщеря, която можела да заеме мястото й. Помолил тиранина да го приеме и му показал статуята, обаче не получил награда, каквато очаквал. Федил му отсякъл главата с един удар на меча си. Отприщеният му гняв обаче скоро угаснал и той решил да следи Дженулка. И преди да съмне на другия ден, я видял да се измъква от леглото си. Тръгнал подире й, предвкусвайки насладата от предстоящите й мъки.
Без нищо да подозират, влюбените се събрали на своята поляна при реката и изгрялото слънце ги заварило да лежат голи, сплетени в прегръдка. Дженулка се поддала на необяснима печал, сякаш любовта й била само сянка на отлетял сън, и обляла със сълзи шията на Хенгист. Плачела безутешно. И тогава дошъл Федил.
Всеки виждал в него близката гибел и заридал за другия, но не напразно Федил си бил спечелил прозвището Жестокия. Затворил ги голи в голяма килия, вързани с окови на глезените за срещуположни стени. И те се гледали, но не можели нито да се докоснат, нито да заговорят, защото ако някой отворел уста, биели другия с камшик. Поквареното сърце на тиранина веднага познало кое изтезание
