Сянка по стъклото

чернилка не можеше де е сигурен.

„Тръгни сега — подсказваше един гласец в главата му, — докато тя още спи. Винаги си й бил в тежест. Тя вече не се нуждае от тебе. Утре ще е в Нарн.“

Гласът млъкна, пак изскочи лицето, почнаха да се редуват. И някаква част от съзнанието му се разбунтува. Нямаше да търпи безропотно. „Махни ми се от главата!“ — кресна безмълвно, сякаш предизвикваше лицето.

„Ама че си глупак!“ — отекна гласът, когато лицето пак се обърна към него. Очите олющваха слой след слой душата му и съпротивата не означаваше нищо.

— Тръгни веднага! Просто си върви, глупако!

Той искаше да се махне, но не можеше да я изостави. И прозрението се стовари като удар с чук. Гласът беше на Каран — тя го увещаваше.

— Тръгвай! Махни се още сега! Обеща ми!

Юмруците й го налагаха по раменете, по гърдите, по главата.

И сякаш се скъса бент. Лиан се надигна трескаво, навлече припряно дрехите си, грабна ботушите си с едната ръка и раницата с другата.

— Каран, няма да тръгна без тебе.

— Тръгвай! — изкрещя тя в лицето му толкова силно, че дори усети дъха й. — Ще погубиш и двама ни!

— Но къде да отида?

— Където щеш, само да си по далеч! Отиди в Нарн.

Той се измъкна заднешком от палатката, после се врътна и затича покрай поточето към пътеката в гората.

Каран седеше на постелята, вторачена подир него. Щом се скри от погледа й, пак се просна на одеялото и започна да вие от скръб и отчаяние.

В безоблачната нощ искреше само поясът от ярки звезди, наричан Веригата на Тайчид; светеше и мъглявината, но нямаше луна. За броени минути Лиан стигна до пътеката и свърна наляво към Нарн. По земята се стелеше рехава мъгла и преобразуваше околността в безплътно видение. Заразен от паниката на Каран, той тичаше презглава, налиташе на шубраци, падаше, въргаляше се, скачаше, без да забелязва калта по лицето си, драскотините, бодливите клонки и лепкавата трева.

Вече вървеше през по-рядка гора, излезе на поляната, заобиколена от клонати дървета. Спря и се облегна на сгърчената кора на прастар ствол, за да си обуе ботушите. Още му се струваше, че сънува, че е упоен или омагьосан и няма воля дори да се диви или съмнява.

Нагласи раницата на гърба си и побърза да пресече поляната; сухата трева шумолеше около глезените му. Звездната ивица сияеше. За миг му се привидя, че го следва някой — беше сянката му; после се шмугна между дърветата и отново потъна в мрак.

Вървя още час-два, вдишваше плътната влага, джапаше в поточета и се пързаляше по склоновете. Ужасът избледняваше в паметта му, надмогна го меко униние, чувството за безвъзвратна загуба.

Накрая видя, че е излязъл на билото на стръмен гол рид. Вдясно тъмнееше реката, а по-нататък блещукаха жълтите светлинки на Нарн. Надолу по течението хълмовете бяха ниски и заоблени, а гората — изсечена чак до планините. Тук-там бяха пръснати още светли точици, може би стопанства.

Студен повей го блъсна в лицето и го отрезви достатъчно, за да прецени, че няма как да се добере до Нарн преди утрото. Намери завет между два големи камъка под някакви дървета и сънят, от който тъй и не се бе избавил, го повлече мигновено в унеса.

Най-после Лиан го нямаше. Каран се свлече на земята. И болката зад очите започна отново, подуваше се като цирей, цялата й глава затуптя. Върнаха се и кошмарните видения. Очите… Къде бе виждала тези пламтящи черно-алени очи? Изчезнаха и не остана нищо, а тя се вцепени. За пръв път изпадаше в такъв ужас, за пръв път й отнемаха всички сили. А над дърветата мъглявината-скорпион сияеше по-голяма и по- ярка от всякога.

Ето го пак отдавнашното усещане за мъртва твар, чийто изгнил език я лиже студено и слузесто по гърба. Толкова осквернена не се бе чувствала никога, но поне се опомни от магията и си спомни, че е гола. Побърза да нахлузи панталона, закопча ризата си и хвърли дърва в огъня. Пламъците заподскачаха. Тя извади малкия си нож и зачака. Би побягнала, но нямаше къде да отиде, щяха да я намерят навсякъде. Как да се откъсне от онези, които се промъкваха към нея, които я познаваха?

Очите. Лицето. Неогледно, непоносимо хубаво, лукаво и жестоко. Много пъти бе сънувала това лице и всеки път то изглеждаше по-могъщо и непреклонно. Но и лице на затворник, обзет от терзания. Жадуваше, а не успяваше. Пак кучето. Очите. Натискът. Болката. Очите. Вцепенението. Кучето…

Трудно дишаше, задъхваше се. Очите й шареха лудешки. Светът притъмня, пламна в черно и червено, отново се смрачи. Сякаш отнякъде задуха вятър и клоните се затъркаха един в друг като мазолести длани. После всичко притихна.

Тръпка започна от главата й, спусна се по шията и към кръста. Пот изби под мишниците й, тялото й се скова пак и тя изведнъж прозря, че е обкръжена от тях. Тъмни очертания се прокрадваха между дърветата. Сандалите им стържеха по тревата. Уелмите бяха дошли. А тя не можеше да вдигне и пръст, защото я познаваха, знаеха какво да използват срещу нея.

В пролуката на платнището се подаде ръка. Сърцето й прескочи. Нищо не можеше да се направи!

Но в една мъничка точица на съзнанието й надеждата надделя. Имаше скрита част от нея, за която те не се досещаха, която не бе известна никому. Там се коренеше свирепа решимост, която й заговори. Никой не беше непобедим, дори уелмите, а кой да знае това по-добре от нея? Не се ли бе убедила с очите си в страданията на Идлис? Вцепенението се разкъса, обзе я ярост и когато ръката с изпъкнали кокалчета посегна, тя замахна. Ръката се отдръпна и се разнесе вопъл.

Но това не беше групата на Идлис — подчиняваха се на по-хладнокръвен ум. Болката се разгоря, главата й щеше да се пръсне. И макар че беше съвсем будна, безмилостното хубаво лице от сънищата се върна. Щеше ли да й наложи волята си? Палатката се разпори, уелмите протягаха ръце, в главата й пулсираше огън, ножът й сечеше плът, уелмът падна, но зад него имаше друг, избиха ножа от ръката й. После — кошмар, водовъртеж, бясна стихия, изстрадалото й съзнание потърси утеха, излъчваше. И я намери изумително близо. Но каква цена плати…

„Мейгрейт!“ — нададе безмълвен вик; златна светлина обливаше очите й и ги свързваше.

Сякаш дълбините на бездната въздъхна от безмерно облекчение, на каквото не се бе и надявала. Но звездите зарониха кристални сълзи, които се разпадаха на просветващи късчета и обгориха очите й. Отнеха й грубо връзката, усукаха я и я вмъкнаха в отвъдни измерения. Избухнаха пламъци и болка, пак досегът на уелмите, мъртвото куче, после нямаше болка, нямаше натиск, съзнанието гаснеше в тъмния кладенец на забравата и последното, което долови, беше неимоверното чувство на свобода, пречистващото вълнение у уелмите.

— О, съвършени господарю! — нададоха вик те. — Най-после! Най-после!

— О, верни служители — избумтя гласът, всевластен и заплашителен. — Наближава решителният миг, а престои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?

— Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.

— Гашади, имам враг!

— Сега знаем и врага ти.

— Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте всички гашади и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!

Сутринта Лиан се събуди още по уморен: натрапваше му се илюзията, че цяла нощ е бил беглец в страна на сенките. Все тичаше и все го гонеха. Великанският му враг трупаше мощ и злоба при всяка крачка, с която скъсяваше разстоянието, а Лиан не можеше да направи нищо, защото и друго присъствие в ума му го терзаеше и затваряше всеки път към спасението.

Едва успя да отвори подутите си клепачи. Слънцето му светеше в очите. Изправи се и си разтърка гърба.