небето — се мяркаше между дърветата. Бяха се насочили почти точно на север.
— Добро утро! — каза тя на господарката си, която тласкаше с пръта от кърмата.
Фейеламор, явно прекарала нощта в размисъл за провалите на Мейгрейт, я изгледа, сви устни и извърна глава, без да отвърне.
Цяла сутрин продължиха в същата посока. След всяко принудително отклонение Фейеламор отново завиваше на север. По пладне Мейгрейт опита пак:
— Къде отиваме? Защо на север?
— Млъкни! — развика се господарката й. — Вече няма да те посвещавам в делата си. Не питай. Ти ме подведе — след всичко, на което те научих!
И продължи още по-ядно да избутва лодката напред.
Мейгрейт затвори очи, опря глава в извитите дъски и се опита да поспи. Точно в сън прекара повечето време и този, и следващия ден, а лодката се поклащаше под нея. Изненадващо, сънищата й бяха хубави. Само веднъж сънува уелмите и се събуди с писък. Фейеламор веднага се озова до нея, погали мокрото й от пот чело и промълви няколко успокояващи думи на фейлемската реч. Преди да се унесе, Мейгрейт като че ли за пръв път зърна съжаление в очите на господарката си. Съжаление… или печал. А Фейеламор никога не си ги позволяваше.
На четвъртия ден се размърда късно след полунощ. Сърпът на изгряващата луна висеше накриво зад тънките листи, белите стволове бяха навсякъде като колони в храм. Лодката бе спряла, Фейеламор отдъхваше за малко на кърмата. Мейгрейт пристъпи към нея и нерешително отпусна ръка на рамото й.
— Съжалявам. Много те разочаровах. Но не всичко е изгубено. Огледалото още е у Каран. Тя ще ти го донесе. Даде ненарушима клетва.
Господарката рязко отблъсна ръката й. Недокоснатото й от времето лице се набръчка.
— Жалка глупачка… Не ми се умилквай. Никога няма да ти простя. Казах ти да отидеш сама.
Фейеламор се взираше в нея с неприязън, подхранвана от вековния безсилен гняв на фейлемите.
— Непременно трябваше да си осигуря помощта й. Нямаше да успея сама.
— Пфу! Този самонадеян наглец Игър не може да се мери с тебе, след като аз те подготвих.
— Може и така да е. Понякога дори аз осъзнавам силата си. Но ти си пренебрегнала нещо в подготовката ми, и то жизненоважно. Стремежа да налагам волята си. Аз изпълних дълга си към тебе, отпратих Каран да избяга с вещта, за която ти толкова копнееше. Дори надделях за кратко над Игър. Но не извлякох никакво удоволствие от това и скоро волята ми измени. А по-късно го опознах, научих за несгодите му и започнах да го съжалявам. Ето какво научих във Физ Горго.
— Да го съжаляваш?! — слиса се Фейеламор и за пръв път си даде сметка, че сътвореното от нея оръжие има недостатък, за който сама си е виновна. — След като ти е сторил това? А би трябвало за цял живот да го намразиш, да пламтиш от желание да го унищожиш. Той не те е пожалил.
— Не вярвам, че той изпрати уелмите. Вече няма такава власт над тях, служат му само докато е изгодно за тях. А и Игър не е единственият отнесъл се зле с мен. Колко пъти съм питала що за гнусно престъпление са извършили майка ми и баща ми
Фейеламор за миг се смути от нападките и непривичния поток от емоции. Обърка я и откритието, че има страни в характера на Мейгрейт, която не е опознала и не може да овладее. Какво във Физ Горго я бе променило толкова?
— Мисли каквото си щеш, но и за мен не беше леко. За да наложиш илюзията, по-трудната работа се върши предварително.
— Искала си да подложиш на изпитание и мен, и подготовката ми! И после към каква цел щеше да ме насъскаш? Фейлемите са знаели, защото още в детството ми ме прогониха в изгнание заедно с тебе. Защо не ми се доверяваш? Винаги съм ти била предана. Не мисля за нищо освен за дълга си към тебе.
Фейеламор се взря в очите й, наведе се и я пипна по челото.
— Треската е силна и въображението ти щурее. Трябва да си почиваш.
Почти в същия миг Мейгрейт почувства как я обзема безметежност, мъчителните преживявания се отцедиха от душата й. Възпротиви се за малко, но усилието вече беше прекомерно за нея и тя се остави Фейеламор да я настани да седне. Господарката загърна раменете й с одеяло и Мейгрейт се уви плътно с него, защото изведнъж премръзна. Трепереше и зяпаше разсеяно блатото. Фейеламор й подаде малка паница.
— Изпий това. Ще намали болката и треската и ще ти помогне да заспиш.
„Само че нито усещам болка, нито имам треска“ — помисли Мейгрейт замаяно.
Надникна в паницата — на дъното й се клатушкаше гъста, наглед метална течност; в слабата светлина на луната приличаше на живак.
— Пий — подкани я господарката й и тя се подчини.
Фейеламор проследи зорко дали е глътнала всичко и прибра паницата.
А Мейгрейт отпусна чело на ръцете си и скрита зад тях, остави последната глътка да изтече от ъгълчето на устата й — тя тутакси се смеси с мръсотията по дъното. После умората победи Мейгрейт и тя заспа на секундата.
Фейеламор се взираше в отпуснатата Мейгрейт. С тази роба приличаше на безформена буца, но едната й чудесно оформена ръка се подаваше изпод нея. „Жалостта не ми е непозната, но с нищо не допринася за стремежите ми. Няма да се откажа нито от тях, нито от тебе, но… вече ще съм по-предпазлива“.
Прекрачи леко от лодката на едно обрасло с тръстики островче и намери полянка. Седна и плъзна пръсти през ароматните листа.
„Как стигнах дотук? Да поведа фейлемите към Сантенар… о, как копнеех за тази чест на Талалейм в незапомнената древност. Колко разпалено мечтаех за нея. Как жадно посегнах към славата… и колко нехайно се обремених с този дълг. Тогава можех ли да прозра, че от дълга ще ме избави само смъртта? Не помня. Колко им е хубаво на фейлемите, че могат да стоварят грижите върху плещите на предводителката си.
А колко неохотно ни изпрати съборът тук! Подтикваха ни и дългът, и страхът. Щом кароните излязоха извън Аакан, как да не ги последваме? Трите свята са взаимно зависими. Трябваше да им се противопоставим, за да запазим равновесието, защото всичко е свързано с всичко останало. Но как намразихме Сантенар… О, да, не му липсва красота, но по нищо не напомня за Талалейм. Толкова сме самотни тук. Толкова съм самотна аз. Как ми се иска да съм сред своя народ. Останалите от онези, които доведох, са покварени също като мен.
Аз предвождах фейлемите към този свят и аз трябва да ги върна. Но никой не подхожда за такава непосилна задача. Възбраната беше непробиваема. Дългът ме принуждаваше да открия проход, а проход нямаше. Това противоречие едва не ме лиши от разум, самотата стана непоносима. И тогава невъобразимо находчивата Ялкара, с която враждуваха, намери чрез Лъжовното огледало изкривяване във Възбраната, но го затвори зад себе си, когато избяга. Кратка надежда… и безпросветно отчаяние. Тогава се поддадох на покварата. Тънех в мрак, търсех, проследявах и накрая ме споходи надеждата — заедно с шанса.
Ако ни познаваше по-добре, Мейгрейт, щеше да разбереш как можех да извърша тази ужасна злина, за да проправя пътя към дома. Не е чудно, че те мразя толкова. Аз те създадох и когато си пред очите ми, виждам само своето падение“.
Размишленията се превърнаха в бдение, Фейеламор седеше безмълвно на тревата, отметнала глава към звездите, докато утрото не ги угаси.
Мейгрейт се събуди късно, с пресъхнала уста и смътен натиск в слепоочията. Случките от предната вечер бяха странно далечни, макар и да съзнаваше ужасната неотложност на възстановяването им в паметта си. Насили затъпелия си ум да се върне към тях. Едновременно вдигна глава и срещна особено изпитателния поглед на Фейеламор.
— Как ме боли главата тази сутрин — измънка Мейгрейт, сбърчи чело и се извърна, за да не забележи господарката й внезапното пробуждане на спомена.
