Сянка по стъклото

Отначало главата му бе пълна с мътната поредица от щуротии, заради която бе попаднал тук, сам в яркото утро. Спомените от нощта първо се върнаха крадешком, после се изляха като потоп.

Каран! Що за лудост бе го тласнала насам? И защо да не я назове с истинското й име — що за страхливост? Как бе могъл да я изостави, да спази толкова нелепото си обещание?!

Нарами раницата и погледна към слънцето. Минаваше седем часът. Трябваше да я намери. Сигурно бе отишла на брега да чака сала. Хукна надолу към пътеката и се загледа към реката. Отсреща бяха скупчените постройки и пристани на Нарн. А салът вече пълзеше по водата. От тази страна имаше малък кей на дървени подпори, отчасти скрит сред горичка, и навес, където беше огромното колело с въжето. Дотам имаше половин левга. На бегом щеше да отиде за двайсетина минути. Салът нямаше да е отплавал дотогава.

Понесе се с големи крачки, само че пътеката не беше нищо повече от каменист улей, раницата подскачаше, удряше го по гърба и той залиташе. Два пъти се строполи, отърва се на косъм, без да си счупи глезена, и по принуда забави до бърз ход, докато не слезе в подножието на рида. Пак се втурна, но чак след половин час, с омекнали крака и плувнал в пот, се затътри по кея край рехава тълпа местни хора, които му хвърляха равнодушни погледи.

А салът вече беше на стотина разтега в реката, потеглил към отсрещния бряг. И въпреки дивите му подскоци и умолителните му вопли си продължаваше нататък по въжето. На палубата се виждаха десетина души, но никой не приличаше на Каран с бледото й лице и червената й коса.

Лиан се хвърли след групичката селяни, които вече се катереха по склона, и подвикна на вървящия последен — висок грубоват тип с торбеста зелена риза и широк кафяв панталон; носеше мотика на рамо. Никой не спря и Лиан тръгна с групата. Високият изви глава към него; беше небръснат от дни, дебелият му нос стърчеше.

— Не видяхте ли жена с червена коса, зелени очи, ей толкова висока, да се качва на сала? — попита Лиан. Подтичваше заднешком и показа с ръка докъде му е Каран.

— Ъ? — тъпо изсумтя селянинът.

Лиан повтори въпроса бавно и високо.

Месестите устни на мъжа се разделиха в гадна усмивка и се вида истински кратер, пълен с почернели остатъци от зъби.

— Жена? С червена коса? Хубавица?

Говореше, сякаш устата му е пълна с петмез. Ухили се до ушите. Гледката беше толкова противна, че Лиан неволно се извърна.

— Не съм казвал, че е хубавица… — подхвани той, но проумя, че онзи мърмори на себе си. — Е, видяхте ли я? — попита настойчиво; все още вървеше до другия с гърба напред.

Стъпи в някаква дупка и се просна по гръб.

— Не, никаква хубавица нямаше, никаква червена коса…

Селянинът забърза да догони останалите.

Лиан се зае да пресмята. През нощта бе вървял поне два часа. Каран би трябвало да е тръгнала много преди зазоряване, за да се качи на сала. Пак се върна тичешком на кея, не знаеше какво да направи. Свали раницата и седна на нея до едно дърво; взираше се ту към Нарн, ту към пътеката. Никой не се мяркаше, времето напредваше и безпокойството му растеше. Той скочи и закрачи нервно по кея.

Но къде беше тя? Защо не идваше? Внезапно реши — ще остави раницата си тук и ще се върне по пътеката до билото, за да види тръгнала ли е Каран. Натика раницата в един бодлив храст близо до кея и тръгна.

Изкачи се почти до билото и погледна назад. Малко оставаше салът да спре в Нарн. По каменистата земя не личаха стъпки, дори неговите. Нататък пътеката се скриваше в гъсти шубраци.

Налегна го покруса. Нещо я бе сполетяло — Тенсор бе измислил как да мине през реката и я бе подчинил с някоя от достъпните му сили. Затова го беше отпратила. А беше длъжен да остане, за да й помогне. Ама че глупак, ама че страхливец…

Без да се замисля, той заподтичва обратно към бивака; тревогата го завладяваше. След малко бягаше с все сила, после хукна презглава, не биваше да спира нито заради пламналите от друсането ребра, нито заради тежестта в главата — надолу в падина, през поток, нагоре по хълм, по поляна. Тичаше и гърдите му хриптяха при всяко вдишване. Най-сетне стигна до потока, пресичащ тяхната поляна, излезе на нея и спря.

Нямаше друг звук освен хъхренето в гърдите му. Затревената могилка беше сенчеста, студена и влажна, дърветата сякаш се дърпаха от нея. Палатката беше на мястото си. Внезапното спокойствие го заля като вълна. Знача бе решила да остане още един ден.

— Каран!

Нямаше отговор.

Изстина. Тръгна към палатката и видя, че платнището е разпорено. Раницата на Каран лежеше на входа. И тя беше разкъсана. Вещите бяха пръснати и натрошени. Вътре зърна безразборна размятаната постеля. Вдигна едното одеяло. Нарязано и окървавено. И с другите беше същото. Извлече ги навън. Пръстта отдолу беше напоена с кръв. Много кръв. Човек не можеше да изгуби толкова кръв и да остане жив. Лиан се хвърли на земята и заплака.

ТРЕТА ЧАСТ

30. Свързването

Когато Фейеламор най-сетне избута с пръта лодката по протока към гъстите тръстики, слънцето клонеше към залез. Десет часа се бяха изнизали, откакто отвлече от Физ Горго Мейгрейт — сега тя изгаряше от треска и бе почти в несвяст. Носът на лодката се заби в едно кално островче и Мейгрейт изпъшка и отвори очи — хлътнали и пожълтели.

Фейеламор нагази в кафеникавата вода и издърпа лодката по полегатия бряг, въпреки че при толкова тръстики наоколо нямаше опасност да я отнесе течение. След това се върна да изправи огънатите стръкове, за да не остане и следа, че някой се е провирал оттук. Излезе от водата и огледа островчето. Колкото и мека да беше калта отгоре, по-надолу не поддаваше, лепнеше на дебели пластове по ботушите й, натрапваше усилие за всяка крачка напред. Трудно стигна до тръстиките от другата страна. Никъде нямаше суха земя, само студена сива кал и едно-единствено тънко дърво, отдавна изсъхнало. По залез мъглата вече се сгъстяваше.

Върна се при лодката. Мейгрейт лежеше провесена през борда и се напъваше да повърне. Вдигна глава, когато лодката се разклати, поредният пристъп я преви и тя пак се вкопчи в дъските. Фейеламор я наблюдаваше безизразно.

— Ще останем в лодката — каза тя, щом Мейгрейт се посъвзе. — Тук няма друго освен кал. Дай сега да се погрижа за тебе, докато е още светло.

Дръпна полека вкоравения плат от гърба й и внимателно огледа раните.

— Има и някакво възпаление. — Намръщи се. — Предполагам, че е от мръсотията по инструментите. Нося мехлем, който ще помогне.

С три крачки стигна до кърмата и порови в раницата си. Вятърът дразнеше кожата по гърба на Мейгрейт. Грубата й дреха вече се просмукваше с влага. Фейеламор намаза раните. Допирът на пръстите й беше болезнен, но от мехлема кожата изтръпна приятно.

— Нямам с какво да те превържа, раните ти са прекалено много. Но пък ще зараснат бързо. Облечи това.

Фейеламор извади от раницата си дълга широка риза. Дрехата се плъзна като коприна по раменете и гърба на Мейгрейт и тя пак я вдигна, за да се заеме господарката й с останалите рани.

На сутринта Мейгрейт се събуди и видя, че лодката се плъзга през безкрайна мочурлива гора. Тъмната вода имаше цвят на чай и бе осеяна с жълтеещи листа на сардови дървета. На височина тези дървета достигаха поне двайсет разтега, множество стволове се разделяха от един корен. Меката кора, подобна на пергамент, висеше на ивици или се носеше на мънички салчета по водата. Слънцето — още беше ниско в