Сянка по стъклото

ще е най-страшно за тях — Хенгист да вижда сълзите на любимата си, без да може да я утеши, а Дженулка да мълчи, докато го изтезават пред очите й.

Федил намислил още нещо и освен да бичуват Хенгист заповядал да му донесат инструментите и принадлежностите от работилницата на майстора — тигелите, чуковете и клещите, глината и пясъка за отливките и всичко необходимо. Въпреки че бил груб простак, тиранинът разпознал голямата му дарба и го заставил да извае от чисто сребро себе си и възлюбената си, за да напомни каква власт има над тях и за да ги уязви. Развеселявал се от мисълта, че последната им прегръдка ще е по негова воля.

За Хенгист най-голямата мъка била да сътвори от сребро образа на любимата си, но ако откажел, щели да я бият и тормозят. Затова всеки ден вземал инструментите си, отправял към нея поглед, пълен с копнеж, и се захващал с работата си. Познавал всяка извивка и очертание на тялото й, както е по силите само на велик творец, и би могъл да създаде статуята дори и ако ослепее.

Минали месеци. И накрая готовото изваяние било съвършено. Хенгист захвърлил инструментите си на пода и заридал. Дженулка приличала на сянка, бледа и изпита като изоставено дете с огромни тъмни очи. По прежулените й от оковите глезени неспирно кървели рани, а коремът й, на който той толкова обичал да слага глава, бил хлътнал от глад. И тя се взряла в Хенгист и видяла колко е съсипан. Преди бил строен и красив, плътта обаче сякаш се била смъкнала от костите и изопнатата кожа обгръщала черепа му подобно на маска. Но в отчаянието си се обичали по-силно от всякога.

И тогава като че ли се случило чудо, защото те протегнали ръце един към друг, както често се опитвали, но не успявали да се докоснат. Може би и костите й се били смалили от недояждане, но оковите се изсулили от тънкия й глезен и Дженулка се освободила, а нехайният пазач не бил наблизо да стовари бича си върху тях.

И най-сетне се прегърнали и за блаженството им няма измислени думи.

Федил влязъл, за да злорадства при вида на натрошената статуя, и когато зърнал слетите в обятията си влюбени, яростно ги пробол с меча си. Но Дженулка се усмихнала и погледнала изваянието, запазило каквото те двамата били имали преди и били намерили отново.

„Нашата обич ще пребъде, докато има хора на Сантенар, ето го нейния символ. А тебе и децата ти ще прокълнат и забравят“ — казала високо. И умряла, без да се откъсне от прегръдката на Хенгист.

Федил вече нямал никаква полза от статуята. Освирепелият тиранин заповядал да я претопят и сам хванал въжетата да я тегли към пещта. Сребърната статуя се килнала и го премазала. Народът възликувал от смъртта на тиранина и унищожил всичко, което било негово дело. После сложили статуята в голямата зала на кметството, където тя стои и до днес — символ на съвършената и безсмъртна любов.

— О, Лиан — промълви Каран и погали устните му, — отказвам се от всяка лоша мисъл, която ми е хрумвала за тебе.

— Казах ти, че историята е малко прекалено романтична. — Той се усмихна в мрака.

Млъкнаха, грижите им отлетяха и те просто се радваха да ги свързва топлината на телата им и общият ритъм на дишането им.

А после Каран ахна тихо и уплашено като от болка. Лиан я притисна към себе си.

— Какво стана?

Гласът й прозвуча някак далечно:

— Нищо. Мина ми. Ужасно ме заболя, стори ми се, че пробождат очите ми с нажежена тел. — Сгуши се за миг в него, стисна силно ръката му и са отдръпна. — Лиан, ще ми обещаеш ли нещо?

— Обещавам.

— Каквото и да се случи тази нощ, ако ти кажа да направиш нещо, изпълни желанието ми точно.

— Странна молба.

— Обещай… не, закълни се.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Обещавам и се заклевам. Кажеш ли ми да направя нещо, ще изпълня желанието ти точно.

— Дори ако смяташ, че е съвсем неправилно.

Той целият потръпна от лошо предчувствие. Усещаше колко е напрегнато и нейното тяло.

— А какво ще се случи тази нощ?

— Може би нищо. Може да е друга нощ. Или никога. Лиан! Трябва да се закълнеш. Трябва. Довери ми се.

— Заклевам се.

— Никога няма да те забравя.

— Говориш така, сякаш си тръгваш — каза той тихо и уплашено.

Каран обаче не отговори. Вече спеше. А той дълго не мигна неспокоен, но накрая умората победи страховете му и той също се унесе.

Сутринта, когато Каран и Лиан излязоха на пътеката, отвъд реката Тенсор ги усети и спря като закован.

Аакимите бяха загубили много време в пещерите за да разчистват рухнали скали, и оттогава не смееха да губят време за сън. Той раздели отряда си — нареди на половината да бързат към Нарн по източния бряг, останалите свика около себе си.

— Те не са далеч, от другата страна са, усещам ги. Не може да са на повече от три левги. И вече не са нащрек. Не биха и помислили, че ще успеем да прекосим реката тук.

— Бездруго не можем — възрази някой. — Прекалено дълбока е, а течението е силно и не можем да я преплуваме. А нямаме лодка.

— Значи трябва да си намерим. По брега все живеят някакви хора.

Разделиха се и цял ден търсиха. Наистина имаше селца заради ивицата плодородна земя и наносите на брега, но местните хора бяха земеделци, а не рибари. Късно вечерта все пак намериха две лодки. Едната беше голяма, много овехтяла, с направо изгнили дъски. Тенсор я огледа придирчиво и поклати глава.

— Не си струва риска. Вероятно мога да я задържа да не се разпадне, но ще е голямо изпитание за силите ми. Ако реката беше по-тясна… Не! Покажете ми другата.

Втората се оказа в по-добро състояние, но пък беше мъничка. Намериха собственика и я наеха, макар и на твърде висока цена.

— Ако издържа и петима ни, ще се прехвърлим наведнъж.

Качиха се, обаче щом четвъртият стъпи в лодката, водата плисна през борда и Тенсор ядосано тръсна глава.

— Дори аз не мога да я предпазя да не потъне. Ще се прехвърлим на два пъти. Побързайте или ще ги изтървем.

Накрая всички се озоваха на отсрещния бряг, но чак на другата сутрин, защото течението бе силно и отнасяше лодката надолу.

Тенсор беше озадачен и разколебан.

— Вчера долових, че тя е натам. — Посочи на запад. — Снощи обаче образът й се стопи в ума ми, сякаш вече я няма. Да тръгваме. Имаме да претърсим обширни гори.

Лиан дремеше, унесен в необичайни сънища — нито заспиваше дълбоко, нито се събуждаше. Каран се обърна и отметна ръка встрани, после притихна. В нощния мрак не се чуваше нито звук. Страх полази по тила му и той потръпна насън. А от гърлото на Каран се изтръгна нисък жален хленч. Лиан настръхна, посегна слепешком в тъмнината и хвана студената й ръка. Нещо го раздруса и в представите му се появи грамаден брадат мъж с пронизващи ярки очи. Същото лице бе видял и онази нощ в Тулия, когато посланието на Каран се вплете във виденията му. Демон, надигащ се да отхвърли оковите!

Мъжът говореше тихо, със смразяваща заплаха, думите не се различаваха. После погледът му се плъзна по Лиан като лъч на мощен фар. Сърцето на младежа заблъска лудо в гърдите му и той викна от ужас и горест — в тези очи съзря смърт.

„Махни се, иди където щеш!“ Сънят ставаше мъчително истински. Дали пък не беше буден? В тази