Сянка по стъклото

— Но треската я няма, както виждам. Значи моят лек ти е помогна.

— Сигурно. Не го помня. Кой ден сме?

— Утрото на четвъртия, откакто те изведох от Физ Горго. Какво си спомняш?

— Килията на уелмите. Това не бих могла да забравя никога. Ти дойде да ме вземеш — изреждаше унесено Мейгрейт. — Каменни коридори. Болка в стъпалата, гърба… навсякъде. Тази лодка… — Тя се огледа. — Май дълго се провирахме през гора от големи бели дървета, а може и да е било сън. Не, освен ако още не сънувам, защото същите дървета са навсякъде. Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш — усмихна се тя на Фейеламор.

Господарката също се усмихна и докосна рамото й — но в очите й се таеше съмнение.

По-късно разпита Мейгрейт надълго и нашироко за кражбата на Огледалото, за уелмите и Игър, но особено настойчиво за Каран. Мейгрейт не знаеше какво да й каже, разкъсвана между приятелството и дълга. Уелмите също искаха да знаят повече за Каран. Какво будеше интереса им? Че има усета ли? Защо възликуваха така, когато тя издаде потеклото на Каран? Вартила каза нещо… „Сега знам какво да използвам срещу нея“.

„Предупредих я да крие произхода си, а по-добре беше да я предупреди за себе си. Никога да не споделя с мен. На какво я обрекох с предателството си? Смърт или робство?“

— Любопитно — промълви Фейеламор. — Тази Каран има скрити заложби, каквито не съм си и представяла. Дарбата да се свързва… откъде ли я има? Непременно ще науча повече за нея. Веднъж ти спомена, че родът й живее недалеч от Толрайм. И един от фейлемите се засели там преди много време, носеше се слух, че е заченал дъщеря, но тя не дойде при нас, разбира се. Може нещо да се е предало по наследство.

Мейгрейт обаче не я слушаше, погълната от угризенията и срама… и от непоносимия страх за Каран. Не каза нищо повече за нея.

Към обяд навлязоха през ивица тръстики в малко езеро. На другия бряг изоставиха лодката. До вечерта вървяха през гора и стигнаха до село край някаква река. Фейеламор купи кану с няколко дребни сребърни монети, после обясни:

— Това е приток на река Хиндирин.

Плаваха денонощно с цялата възможна бързина, въпреки че нощем луната не се показваше. Фейеламор неистово се стремеше да открие Каран, макар да съзнаваше, че след толкова време шансът тя още да носи Огледалото е нищожен.

Един ден спряха, та Мейгрейт да се покатери по високия откос на брега и да установи къде са. След тесния пояс дървета покрай реката гората свършваше. Докъдето погледът й стигаше, се простираха тревисти равнини.

— Добре напредваме — отбеляза Фейеламор, щом чу новината.

— Надолу по реката има град — напомни Мейгрейт. — Предъл. Ако ще отидем открито в него, ми трябват други дрехи, пък и ботуши.

— Виждам само две възможности — започна господарката й, — и то при условие, че Каран все още има намерение да отиде в Сит. Да се насочим на югоизток, да прекосим Хиндирин при Галардил, да минем през пролома Зарка и да влезем в Ягадор от юг. Или да тръгнем на североизток и да се доберем до Ягадор през планините. Южният път е по-дълъг, но ако е валяло много, снегът може да е затрупал всички проходи.

— Два може и да са отворени — отвърна Мейгрейт. — Единият е от Хачет към Банадор през Тулин. Ние обаче сме твърде далече от него. Другият е на стария планински път от Предъл към Нарн и Сит. Минах по него само преди година. По него се стига най-пряко, ако ще и да сме на цял месец от Ягадор. От Нарн бихме могли да се спуснем по реката до Сит или да тръгнем на север към Банадор и Туркад. Това са местата който Каран би избрала.

— Ще вляза в Предъл сама, за да ти купя необходимото, а и храна. Ще се опитам да събера сведения и тогава ще реша.

Недалеч от колибите, с които започваха покрайнините, Фейеламор си придаде друга външност, за да отиде в града. Мейгрейт загреба обратно срещу течението, скри кануто между дърветата и щом господарка й се отдалечи, се замисли — имаше за какво.

Какво бе направил Игър? Заповядал ли бе да ги преследват? Във Физ Горго изглеждаше, че каквото и да научеше от нея, нямаше особено значение за плановете му за настъплението, за борбата за надмощие с уелмите и за собствените му кошмари. Струваше й се, че той не знае какво да прави с нея. Не, нямаше да се опитва да я върне — тя само го разсейваше, дразнеше любопитството му, а сега той можеше да продължи осъществяването на замислите си. Какво предстоеше? И каква щеше да е ролята на уелмите?

Мейгрейт вече проумяваше и същината на собствените си затруднения. Излизаше извън сянката на Фейеламор. За нея сигурно имаше и друго в живота освен изпълнението на дълга. Непременно имаше.

Фейеламор се върна късно следобед и докато Мейгрейт захвърляше робата и обличаше новите си дрехи, каза:

— Налага се да тръгнем през планините. Не говорят за нищо друго освен за настъплението на Игъровите армии от Орист и от юг. Напредват към Ягадор през пролома Зарка и всички мостове се охраняват. Оттам не можем да минем.

Мейгрейт попиваше жадно вестите за Игър и вероятно прекали, защото господарката й я изгледа особено. „Трябва да внимавам“. Позволи на мускулите по лицето си да се отпуснат, а усмивката да избледнее. „Тази тайна тя не бива да научи“. Оттогава чуеха ли новини, се стараеше да не прекалява с интереса или равнодушието си към делата на Игър.

Щом се отърва от уелмските парцали, Мейгрейт сякаш отхвърли голяма тежест и продължи по пътя бодро и усърдно. Стигнаха с кануто до Хиндирин след седмица упорито гребане и го зарязаха в едно градче, казваше се Гесоу. Там купиха коне и още седмица бързаха на север под ярката луна. Накрая излязоха на път за прохода към Нарн и след още четири дни доближиха планините, без нищо да им попречи.

Изкачваха се неспирно, излязоха на хребета, откъдето можеха да огледат ширналите се равнини. Отряд конници яздеше по техния път. Фейеламор засенчи очите си с длан и се взря в далечните точици.

— Уелми… Почти няма съмнение. Голям отряд, препускат усилено. Изобщо не се прикриват, а и защо да го правят? Ние сме само две, макар че може да се окажем твърде страшни за тях. Конете ни са уморени. Трябва да сме готови да се защитим.

Уелми! Мейгрейт не успя да скрие уплахата си.

— Овладей се, страхливке! Всичко научено ли забрави? — презрително подхвърли Фейеламор. — Познаваш тези места… Какъв избор имаме?

— По-нагоре — започна колебливо Мейгрейт — има отклонение на пътеката. Сред скалите е разположена малка падина с камънаци от всички страни. Веднъж нощувах там. Лесно ще се отбраняваме, макар че ще си отрежем пътя за бягство. Но не е ли безполезна съпротивата срещу такова множество?

— Волята ти наистина едва мъждука — отврати се господарката й. — Ще се браним, защото не бива да се покоряваме, защото смъртта е по-добра от плен и защото докато сме на свобода, има надежда. — Тя сякаш израсна пред очите на Мейгрейт, гласът й зазвуча гръмко. — Браня се, защото съм надеждата на фейлемите, а Талалейм ме зове. Никакви уелми не ще ме сломят, и десет да са, и петдесет, защото волята им е на слуги — окаяни, нищожни слабаци. Аз съм се опълчвала на самия Рулке. Не си ти, която ще ми говори за воля.

Ездачите напредваха толкова стремително, че докато Фейеламор и Мейгрейт се изкатерят до избраното убежище, оставаше само около час да ги застигнат.

— Погледни — промълви Фейеламор. — Сега разпознаваш ли ги?

— Ясно е, че са уелми.

Подготвиха се за отбрана, доколкото можеха. Притъмня, лек снежец покриваше следите им, но излезе вятър и разкъса облаците. Те се свиха в примитивното си скривалище, но макар да чакаха нащрек цяла нощ, уелмите не се появиха.

В студеното утро двете отново се промъкнаха към пътеката. Следите им от вечерта личаха. Още по-