Съвет.
Талия притихна. Мендарк я опари с поглед и се помъчи да замаже положението.
— Съветът е нещо повече от празни думи. За няколко дни се лишихме от толкова натрупан опит, че няма да възстановим загубата и за пет столетия…
Беренет се обърна към жена от хлуните, която спря пред тях. Тя изслуша мълчаливо обясненията на Мендарк, устните й се кривяха при всяка дума.
— И какво искаш? — попита неприязнено.
— Отново моля да дадете убежище на мен и спътниците ми.
Жената посочи стаята, от която току-що излязоха.
— Това е вашето убежище.
— Невъзможно — поклати глава той. — Те вече са мои врагове.
— Ти ни се примоли да ги приемем. Ще останеш с тях.
— Не мога!
Кафявите й очи сякаш мятаха искри към него. Тя тропна с плоското си стъпало по дъските.
— Връщайте се вътре!
Мендарк не отстъпваше. В полумрака край тях се навъртаха мърляви дечица. Лилис все едно съзираше себе си в тях и побърза да хване Талия за ръката.
— Ще ни изпъдят ли? — прошепна на приятелката си.
— Не знам.
Жената се опитваше да наложи волята си на Мендарк, но той беше непоколебим. Накрая тя свирна с уста и се появя още един хлун. Двамата задърдориха с изобилие от цъкане, мляскане и носово сумтене. Вторият хлун поклати глава, жената дръпна Мендарк за ръкава и го отведе, а другите останаха да чакат.
Мина половин час в тревожна неизвестност, преди жената да се върне сама.
— Идвайте! — изсъска им тя.
Вървяха дълго, ту слизаха, ту се катереха. Умората се натрупваше от тежестта на сандъците и раниците. По новия им подслон пролича, че са още по-нежелани гости — празна стая малко над равнището на прилива, под която водата смърдеше. Мендарк влезе вътре.
— Не са доволни — подхвърли Талия.
— Като Магистър съм имал и спречквания с хлуните — призна той. — Налагало се е и да ги заплашвам. Вече трябва да бъдем особено бдителни. Те се боят до полуда от опасността Игър да подпали кейовете им. Лесно биха се отметнали от уговорката с нас. Тилан пък знае, че без хазна плановете му са празни приказки. Талия, ела с мен.
Тя го последва навън. Застанаха встрани, за да не ги чуват пазещите наблизо хлуни.
— Мендарк, какво ще правиш?
— Не знам — посърна той. — Първо ти си свърши работата — намери начин да се измъкнем. Имаш ли злато?
— Имам малко — отвърна тя. Знаеше, че за наемането на кораб може да им поискат и стотина пъти повече от обичайното, и добави: — Вероятно няма да стигне.
— Поне от липса на злато засега не можем да се оплачем. — Извади кесия изпод наметалото си и я пусна в ръката й. — Вземи кльощавото момиченце и гледай да го зарежеш някъде на улиците.
Талия пусна кесията в джоба си. Тежеше поне колкото половин тухла.
— Щедър си само когато раздаваш златото на Туркад — промърмори тя и се извърна.
Не успя да направи и десетина крачки, когато един от пазачите опря длани в лицето й.
— Къде отиваш?
— В Туркад — учтиво обясни Талия.
— Връщай се!
Хлунът хвана дръжката на ножа си. Тя отстъпи заднешком.
— Чу ли? — обърна се към Мендарк.
— Ще си поприказвам с тях — въздъхна той.
Чак след дълги спорове хлуните се примириха, че единственият начин да се избавят от натрапниците е Талия да намери кораб. Следобедът почти се изниза.
Талия и малката й спътница чакаха до една от основните опори на кея. Не им позволяваха да отидат никъде без придружител, но никой от хлуните не идваше.
— Била ли си тук преди? — попита Талия.
Лилис потрепери.
— Това е забранено място. Веднъж ме пратиха със съобщение, ама хлуните ме спряха пред стъпалата.
— Страхуваш ли се?
— На улиците винаги ни е страх. Но сега съм с тебе и не се боя.
— Е, аз пък се страхувам.
— Ти ли? — В очите на Лилис приятелката й беше самото всемогъщество. — Всички разправят, че умът ти сече като бръснач.
— Брей… И още какво говорят за мен?
— Че си най-пъргавият боец на света. Можеш да пребиеш с голи ръце всеки мъж, дето ти се изпречи с оръжие.
Талия се подхилваше.
— Кръчмарски дрънканици. Мога да победя един-двама, най-много трима, ако имам късмет, ако са непохватни дръвници или са пияни. Съберат ли се повече от трима, ще бъда безпомощна като тебе. — Лилис мълчеше, само стисна още по-силно ръката й. — Предпочитам изобщо да не се бия, когато е възможно. А друго разправят ли?
— Говори се, че си по-веща в магиите и от Магистъра.
Талия се разсмя от душа.
— Хайде на бас, че никой няма да каже това пред Мендарк. Изобщо не е вярно.
—
— Ами, мога, Лилис. Когато стане напечено, току-виж по неволя се убедиш в уменията ми. Ние обаче отбягваме да си служим с Тайното изкуство освен в крайна нужда. И никога не говорим за това.
— Аа… — отрони Лилис.
— Сега трябва да намерим кораб и някой корав моряк.
— Не познавам никакви моряци — промълви момичето и разсеяно плъзна длан по грапавата повърхност на опората. — Гледах да не припарвам до кейовете. Плаша се от моряци. — Тя млъкна и огледа кафявия прах по пръстите си. — Но някои хора ще ти намерят каквото поискаш, стига да имаш пари.
— Имам с какво да им платя, но може ли да се разчита на тях?
Лилис сви рамене.
— Кой знае…
— А ти чувала ли си някога за лодкаря Пендер?
Момичето завъртя глава.
„Ами да, как ли да чуеш за него…“ — помисли си Талия. Пендер бе дошъл от далечния град Нарн. Ако можеше да се вярва на Лиан, беше ненадминат в занаята си. Чужд в Туркад човек, изгнаник също като тях. Точно такъв им беше необходим.
Техният придружител дойде, макар и много наежен.
— Хайде, Лилис — рече Талия, — заведи ме при онези твои хора.
Светлината избледняваше, дъждът не спираше. Двете се криеха в края на пристанищния град до стар каменен кей. Талия носеше сива роба и бе изсветлила с боя лицето и ръцете си. Чакаха да се стъмни. Брегът беше под зорко наблюдение, а името на Талия несъмнено беше в списъците на Игър. Реши да не се забулва, както постъпваха жените от някои народи във Фаранда — те поначало рядко идваха в Туркад, а и така би подканила всеки срещнат войник да огледа лицето, скрито зад воала. Изобщо не помисляше да си послужи с
