— Глупости! Сега работиш за мен, мила ми водачке, а заради рисковете на войната заслужаваш десет пъти повече от обичайното. Поръчай си каквото искаш, защото не се знае кога пак ще хапнем до насита.
Талия умуваше дали да спомене още сега за парите от седмината, които Лилис спаси, но реши да остави тази новина за по-добри времена. Нахраниха се, обаче не научиха нищо обнадеждаващо и пак излязоха на студа.
Щом свърнаха зад ъгъла, светна фенер в къща срещу кръчмата. Вратата долу се отвори и дебнещ мъж се прокрадна след тях като призрак.
Продължиха да обикалят всички свърталища, известни на Лилис, но никой не искаше да им намери кораб. Повечето места бяха заключени и със заковани врати и прозорци или пък направо опожарени. Хората се спотайваха, а може би по улиците бе плъзнала мълвата, че Лилис се е събрала с друга компания и не бива да й се доверяват. Талия са поддаваше на отчаянието. Така нямаше да намерят кораб. Какво ще каже на Мендарк?
Лилис пак започна да са озърта. Ускори крачка, дърпаше Талия за ръката. Жената не забелязваше нищо, обаче се напрегна също като водачката си.
— Това какво беше? — прошепна Лилис.
Пристъпяха в занемарена уличка недалеч от пристанищния град. Момичето наостри слух.
— Аз нищо не чух.
— Има някой зад онзи свод с изкъртените камъни.
Талия стисна дръжката на ножа си.
— Бъди готова да побегнеш. — Лилис мълчеше. — Чуй ме — кажа ли ти, бягай и се скрий.
— Аз съм ти
Талия реши да не упорства.
— Така да бъде. Преструвай се, че нищо не виждаш, но внимавай.
След малко Лилис се обади:
— Има някой и зад нас. — Няколко минути по-късно добави: — май се махнаха… де да знам.
— Това може и да е още по-лошо — отвърна Талия и погледна през рамо.
Заради стелещата се мъгла нямаше как да разбере дали някой ги следи. Уличката сякаш продължаваше в безкрая. Тук нямаше фенери, а прозорците бяха със затворени кепенци, през чиито пролуки едва се процеждаше светлина.
Пред тях се мярна сянка, после още една.
— Пак има някой зад нас — прошепна Лилис.
— И отпред има — промърмори Талия. — Нищо чудно да не ги интересуваме, но… Лилис, ако ме хванат, тичай оттук право при Мендарк. На никой друг не му е по силите да ме измъкне.
Момичето не отговори, но за Талия не бе трудно да си представи изражението й. По улиците вече се бяха настроили враждебно към Лилис и попаднеше ли отново там, краят й щеше да настъпи бързо и безмилостно.
Вървяха към края на уличката, откроен от мъждивия фенер на по-широката улица. Там им се изпречиха двама стражници и се вторачиха в тях.
— Скрий се! — тихо заповяда Талия.
Лилис се притаи зад купчинка миризливи боклуци. И Талия се присви в мрака, молеше се стражниците да се махнат, преди да се появя и онзи, който дебнеше отзад.
Патрулът навлезе в уличката. Мъжете разговаряха полугласно и мушкаха в сенките с копията си. Претърсваха упорито, не й оставаше нищо друго, освен да нападне първа. Рискува, защото имаше само двама противници. Изскочи със свиреп вид. Единият мъж тъкмо поглеждаше има ли нещо зад бъчва с дъждовна вода, когато тя се приземи на калдъръма зад него, подложи му крак и с яростен напън го натика с главата надолу в бъчвата.
Грабна падналото копие и се извъртя в мига, когато вторият страж чевръсто се опита да я намушка със своето оръжие. Талия се отдръпна навреме и заби тъпия край на копието в корема му. Мъжът изхърка глухо и се присви… с което я подлъга. Преди тя да се усети, войникът разпори мускулите на бедрото й с върха на копието си. Талия отново замахна и го цапардоса в гърлото. Този път копието се изплъзна от отмалелите му пръсти, той залитна назад. От раната на крака й се стичаше широка струя кръв. Талия се прокле за нехайството. „Ето колко струват хвалбите ми… Мога да си умра тук, както ми шурти кръвта.“ Опита се да затисне раната с длан.
Зад нея първият страж още се мяташе диво. Случайно се отблъсна с крак от стената и бъчвата се катурна. Вторият се опомняше и тършуваше в мрака за копието си. Талия го гледаше безпомощно, после нещо изсвистя, халоса го по слепоочието и той се свлече в несвяст.
Лилис дотича при нея.
— Какво му направи?
— Ами улучих го с тухла. Ти добре ли си?
— Не съм.
Сряза крачола на панталона и притисна сгънато парче плат към раната, а Лилис сграбчи копието, готова да я зашити от стражниците. Онзи в бъчвата обаче беше почти удавен и не ги застрашаваше.
— Хайде да тръгваме — помоли Лилис и предложи рамо на приятелката си. — Някой идва и от другата страна.
Платът върху раната вече подгизваше.
— Трябва да се превържа — изпъшка Талия.
— Няма време! По-бързо, подпирай се на мен.
Момичето й помогна да излязат на улицата, оттам се натикаха в проход между къщи, не по-широк от раменете на Талия. Тя се озърна — мършав плъх бе притичал веднага да ближе кръвта й от калдъръма.
Лилис я мъкнеше упорито, минаха и през втора уличка, тясна като първата, прекосиха двор, прескочиха срутена тухлена ограда и се добраха до обрасъл жив плет, поръсил ги с леденостудени капки.
Главата на Талия се замая.
— Спри! Не мога повече.
— Че аз спрях — сговорчиво откликна Лилис.
Тук нищо не се виждаше. Тя наряза на ивици разпрания крачол и опипом превърза стегнато крака на Талия, която лежеше на мократа пръст и се чудеше как ще се върнат в убежището си. Ендре напълно оправдаваше лошата си слава.
Краткото тътрене до пристанищния град остана в паметта й като една от най-мъчителните нощи, които бе изтърпяла. Клатушкаше се, Лилис я придържаше, но рамото й едва стигаше до кръста на жената. Пропълзяха обратно по тунела и най-сетне, малко преди зазоряване, се довлякоха до кейовете. Пребледнялата Лилис, цялата на червени петна, приличаше на призрак.
Щом навлязоха в пристанищния град, Талия се стовари на дъските. От тъмата изникнаха мълчалива тълпа хлуни. Момичето ловко извади дългия нож на Талия и го размаха към всеки, осмелил се да пристъпи към тях.
— Извикайте Магистъра! — крещеше неспирно и накрая някой отиде да го доведе.
Мендарк огледа раната, после дошлият с него Осейон вдигна Талия на ръце и отнесе до стаичката.
Когато тя се събуди, на крака й имаше шевове и тъкмо я превързваха.
— Къде е Лилис? — прошепна, оглеждайки се сепнато.
— Спи — успокои я Осейон и затегна бинта, докато Мендарк нагласи по-добре тампона върху раната. — Ах, каква храбра и вярна приятелка си имаш. Никой не е успял да припари до тебе.
— Ти обаче се провали! — натърти Мендарк. — И какво ще правим сега? Няма мърдане оттук!
Средзимната седмица се точеше мудно — окаяни дни и отвратително време. Талия лежеше в хамака си и чакаше раната да заздравее достатъчно, за да ходи отново. И Беренет се бе промъкнал в Туркад на следващата нощ, без да постигне нищо. Оттогава никой не можеше да проникне в града — имаше постове и на тайните пътеки. Хлуните се настройваха все по-враждебно. Мендарк очакваше да бъде прогонен всеки момент.
