Кулата върху разлома

като грамадно препятствие… и заплаха. Не знаеше какво да стори.

— Кой си ти?

Сричките издраскаха гърлото й като торбичка с пясък.

— Твоят лечител. И пазител… за известно време.

— Искаш да кажеш надзирател!

Старецът сви рамене.

— Наричай ме както ти харесва. Но без мен щеше да си мъртва. Не съм приятел на Игър. Вървя по свой път. Името им е Шанд.

„И как аз се озовах на твоя път, Шанд?“ Май не чуваше името му за пръв път. Не го ли споменаваше Лиан? Лиан! Мигом обръч стегна гърдите й, задъха се. Какво го е сполетяло? Подскочи в леглото и сякаш назъбено острие се заби в слепоочието й. Образът на Шанд се избистри съвсем бавно пред очите й.

— Къде е Лиан? Да не е… Той нали не е…

Нямаше сили да произнесе думата.

Шанд се наведе да я чува по-добре.

— Лиан ли?

Гласът му прозвуча странно остър.

А колко ярки бяха зелените му очи, колко пронизващ погледът им… Вече не го смяташе за нищожно човече. Внезапно я обхвана страх от този непознат.

— Дойдох с него в Туркад — обясни тя. — Пътувахме заедно повече от месец. Той ми спаси живота. Трябва да зная къде е Лиан. Моля те!

Успя да напипа ръката му. Шанд като че се подразни.

— В Туркад цари хаос. Безполезно е да търся, защото не мога да го намеря.

Тя си отдръпна ръката. И в нейните зелени очи животът се завръщаше, пребледнелите й бузи почервеняха. Шанд се взря отблизо в нея и нещо в погледа й го разколеба.

— Почти е невъзможно — каза той по-добродушно. — Имаше големи кръвопролития и разрушения. Игър превзе по-голямата част от града. Половината жители на Туркад избягаха. Все пак ще се опитам.

Внимателно, но непреклонно я побутна да легне.

— Сега отдихът ти е по-необходим от всичко останало. Стой си в леглото.

— Все някой ще знае къде е Лиан. — Очите й плувнаха в сълзи и нямаше сили да ги избърше. — Но не казвай на онзи за мен.

— На кого?

„На Мендарк!“ — възкликна тя мислено и пак се изправи. Ненадейно си спомни името и то пробуди паниката.

— На Мендарк! Не му казвай нищо за мен, дори да те попита. Мендарк е мой враг.

Шанд въздъхна.

— Няма защо да се притесняваш от Мендарк. Под обсада е в Стария град.

— Моля те… — прошепна тя.

— Ще поразпитам.

Болката в слепоочията стана непоносима. Ръцете й се разтрепериха и тя се свлече на възглавницата. Едва сега осъзнаваше колко е изнемощяла.

— Къде… — С мъка успяваше да шепне. — Къде съм? Какво се случи? — Стаята се завъртя пред очите й. — Какво ще правиш с мен?

— Не знам какво ти се е случило — отвърна Шанд с кроткия си глас, който звучеше твърде жизнено за набръчканото му лице. — Когато те намерих, бе изпаднала в голяма беда. Бълнуваше и доближаваше прага на смъртта. Пренесох те тук, на сигурно място. Ще има време и за въпроси, и за отговори. — Той хвана отпуснатата й китка с едната си ръка, с другата закри очите й. — Спи!

Топлината и мракът бяха толкова приятни, че страховете й се разсеяха. С кротка въздишка Каран се унесе и дори не сънуваше.

Шанд постоя, колкото да се увери, че е заспала, безшумно отвори вратата, заключи я отвън и излезе на улицата.

Събуди се сутринта — бледа, сивкава светлина се процеждаше в стаята през процепите под и над вратата. Старецът бе излязъл. В огнището имаше само пепел и стаята се вледеняваше. Каран бавно се подпря да седне. Всичко се завъртя. Щом замайването отмина, тя полека спусна краката си от леглото и се изправи, хваната за рамката. Полазиха я тръпки, щом стъпи на студения каменен под. Единствената дреха на гърба й беше дълга захабена риза. Каран беше закръглена, но сега се потресе от тялото си — изглеждаше толкова мършаво, сякаш принадлежеше на друга жена. Костите на хълбоците й стърчаха, краката й бяха изтънели, ребрата се брояха. Откога ли лежеше в несвяст тук?

От паметта й се бяха заличили последните седмици от пътуването към Туркад. Изобщо не помнеше, че още в Сит престана да й се яде и тъпчеше в устата си храна, колкото да не грохне.

Не виждаше никъде дрехите си, затова се уви с одеяло. Стъпка по стъпка се доближи до огнището. Там се свлече на стола трепереща и се загледа в пепелта. След малко откри, че я измъчва зверски глад, и от самото усещане й прилоша. Не намери нищо за ядене, но на сандък до вратата поне имаше кана, пълна до половината с вода.

Счупи с пръст ледената коричка и изгълта всичко. От студената течност зъбите я заболяха, а щом водата нахлу в стомаха й, Каран се преви и тупна до огнището. Спазмите отслабнаха, но не можеше да шавне.

Ключалката щракна. Побелялата глава на Шанд се подаде първа. Влезе превит под тежестта на голям наръч дърва — нацепени дъски от вратата на параден вход, овъглени от едната страна. Останка от нечий дом. Завладя я копнежът по Готрайм.

Гледаше го вяло. По косата й бе полепнала пепел, на едната й буза чернееха сажди. Шанд пипна едната й ръка. Ледена.

— Ти защо не си в леглото, малка въглищарке?

— Нямах сили да се довлека. Прегладняла съм! Откога ме държиш затворена тук?

— Не те държа затворена, както благоволи да се изразиш — с лека досада възрази старецът. — Намерих те преди три дни в Голямата зала.

— В Голямата зала ли? Не разбирам…

Шанд вдигна капака на сандъка и порови вътре. Каквито и спомени да си бе възвърнала предишния ден, сега не ги откриваше.

— Не… Ами да, Нелиса! Тя беше арбитър, нали така? И Огледалото… И вестоносецът…

Гласът й заглъхна объркано. Все едно някой бе нарязал и разбъркал паметта й като късчета хартия. Не намираше връзка между парчетата.

Капакът се затвори шумно. Шанд бе извадил половин самун корав и зърнест хляб, наглед замесен от брашно, събрано по пода на мелницата. Виждаха се прекалено много люспи и власинки, песъчинки, а и миши барабонки. Имаше и малко изсъхнало сирене със следа от мухъл в цепнатините, две глави лук, а в очукана кафява паница — остатъци от туршия, омекнала и безцветна. Старецът наряза храната в метална чиния и я сложи в ръцете на Каран, после зави краката й с одеялото. Днес не изглеждаше опасен, а само угрижен.

— Съжалявам — промълви той. — Да го е гнус човек да си сложи това в устата, но друго не успях да намеря. Лошо време избрах да дойда в Туркад. Хапвай по малко, че ще ти призлее. Стомахът ти е отвикнал от храна.

— Стомахът ми е отвикнал дори от вода — горестно промърмори Каран и откъсна залък от тъмния хляб. Огледа го, изчопли най-подозрителните парченца и заръфа останалото. — Как съм се подредила така?

Шанд сподели с нея малкото, което бе научил за края на Големия събор. Каран напрягаше паметта си, но нямаше нищо, освен броени имена, същински островчета в безкрая на незнайното.

Старецът подреди съчки в огнището, след няма и минута огънят пламна, насищайки въздуха с мириса на горяща смола.

— Как попаднах тук?