— Отидох в Голямата зала… де да знам какво ме подтикна… и те намерих на косъм от края. Пренесох те тук.
Каран се загледа в чинията и избра някакво мариновано коренче.
— А другите, които бяха на Събора?
— Нито знам, нито има как да науча. Игър скоро ще покори Туркад. Мендарк още брани цитаделата, но и тя ще бъде превзета.
И тези имена не означаваха нищо за нея, пак ги бе забравила.
— Ама… Мейгрейт?
— Не съм я срещал никога. Може да е била сред мъртвите, които не са разпознали.
Каран поклати глава и пак усети слаба болка.
— Щях да науча, ако е умряла.
Съжали на мига, че се издаде. Шанд би могъл да се досети, че тя притежава дарбата на усета, и да я продаде на онзи, който би платил най-много за способностите й — такава участ често сполетяваше хора като нея, особено по време на война.
— Може да е избягала, за да се спаси от клането — предположи старецът.
— Може би… — Тя се запъна. — Чу ли нещо за Лиан?
— Говорих с един, който е помагал в изнасянето на труповете. Лиан не е сред изгорените мъртъвци.
Шанд разрови огъня с пръчка, разхвърча се облаче искри.
— Ти защо си губиш времето с мен? Питам те, а не отговаряш. Къде си ме довел?
— Сега сме в стар квартал. Толкова западнал и беден, че тук не идва никой освен онези, които нямат друг подслон. Дори войниците на Игър странят от тези места, но ще дойдат, щом превземат цитаделата. Не си в безопасност тук — нали му открадна Огледалото!
— Колко време имам?
— Няма начин да позная. Може би броени часове.
Тя отпусна натежалата си глава върху скръстените ръце. Шанд говореше нещо, но Каран не различи нито дума. Затвори очи. Старецът без никакво усилие я пренесе на леглото, както си беше увита в одеялото. И тя заспа.
Шанд остави картата настрана и по навик посегна към виното. Спря се, но само след минута отпиваше от шишето. Питието му носеше утеха, но не стигаше да му даде каквото той искаше — забравата на размътения ум, временно опрощение на греховете му.
„Ама че си глупак… Да си беше седял в Тулин, където никому с нищо не вредеше.“
Някога се бе наредил сред великите в света, равен по могъщество и находчивост на водачи, покорили цели народи. Сполетя го обаче лична злочестина, заради която заряза всичко. Много отдавна се приюти в планинското село Тулин, колкото се може по-далеч от средищата на властта. Година след година цепеше дърва и прислужваше в странноприемницата. Но един ден светът го връхлетя отново и в Тулин.
И ето го сега — навличаше си сам беди, а беше безпомощен и уплашен. Внушаваше си, че стряскащата мощ, с която миналата есен отпъди уелмите, нападнали Лиан, беше само показност като на гущер, разперил гребена си, за да уплаши противника. Ако неговите неприятели успееха да прозрат хитрините му, щеше да е безсилен пред тях като болната Каран. Пак се пресегна за картата. Открай време му бяха увлечение, през свободното си време ги изучаваше и чертаеше. Не успя да се съсредоточи и предпочете виното.
Отпиваше и зяпаше разсеяно в пламъците. Познаваше добре Галиад, бащата на Каран. „Наглеждай детето, ако нещо ме сполети“ — помоли го Галиад преди толкова години.
Тогава Шанд се засмя — та нали приятелят му беше способен и прозорлив мъж.
„Че какво би могло да те сполети?“
„Врагове имам, но приятелите ми са малко. Това не ме гнети заради самия мен. Живях дълго. Но като Каран няма друга.“
И двамата се усмихнаха, а Галиад добави:
„Вярно, това може да се каже за всяко дете, но наистина няма друга като нея. Знам какво си мислиш, но не е просто защото тя има дарбата на усета или защото е мелез между хора и аакими. Някой път ще ти разкажа всичко. Ако нещо ме сполети, наглеждай Каран. Само за това те моля.“
Не след дълго убиха Галиад в планината, а Шанд тъй и не научи още какво искаше да му каже неговият приятел за дъщеря си. После майка й посегна на живота си и детето бе приютено от нейния род. След време Каран изчезна, Шанд дълго разпитва, докато получи неохотния отговор, че е отишла в Шазмак. Той реши с облекчение, че това вече не го засяга.
А преди два месеца порасналата и превърнала се в самостоятелна жена Каран се появи недалеч от Тулин, преследвана от уелми. Шанд не стори всичко, което му повеляваше дългът, за да й помогне. Затова се срамуваше и смяташе, че той също е виновен за последвалите злощастия. Трябваше да поправи стореното, каквото и да му струва.
Все пак сегашната Каран не се различаваше чак толкова от детето, което бе виждал преди години. По външност изобщо не напомняше за своя едър, тъмнокос, мургав баща, нито пък за русокосата си майка, дребничка и крехка като птичка. Е, да, Каран също беше хубава, и то поразително — наследство от един немногоброен род сред аакимите. Нисичка, с бледа кожа, зелени очи с оттенъка на малахит, високи скули и изящно очертано лице.
Сгрян от огъня и бутилката, Шанд си припомняше какво видя в Голямата зала. Последствията от извършеното там злодеяние го стъписаха, колкото и да бе обръгнал в младостта си на ужасите на войната. Обиколи лежащите в несвяст хора и намери неколцина, които можеше да пробуди с докосване и глътка от манерката си. Помогна им да се махнат оттам, макар че се препъваха с размътени глави под дъжда. Канеше се да ги последва, защото наоколо се разгаряха схватки и се боеше да не го сварят войници вътре. И тогава зърна от нещо като захвърлен вързоп да стърчи толкова познатата му коса.
Каран! Защо и тя беше тук? Сблъска се с болезнения спомен за плодовете от нехайството си в Тулин — не само Каран, но и целият свят щеше да опита горчилката им. Още беше жива, но докога ли щеше да издържи? Какво да прави? Отдавна не бе идвал в Туркад. Повечето му стари познати вече бяха в гроба. А как да издири живите в тази бъркотия?
Метна Каран на рамо и се измъкна в дъждовните струи. Часове наред обикаляше уличките и търсеше скривалище. Навсякъде беше заключено, не искаха да го подслонят, колкото и щедра отплата да предлагаше. Накрая победи страхът, че Каран ще умре. Разби с тоягата си вратата на западнала къща, намери свободна стая, плати на втрещената хазяйка за една седмица предварително и се зае със задачата да опази живота на Каран.
Наблизо се затръшна врата и шумът го върна в настоящето. Навън бушуваше смъртоносна война. Твърде дълго се бе спотайвал. Вече беше стар и нямаше с какво да се опълчи на врага освен със заспалия си от бездействие ум. Докато носеше Каран из града, се убеди окончателно, че силите го напускат.
Шанд пак посегна към шишето.
Каран се събуди насила, сякаш изплуваше нагоре в езеро от кал. След миг разбра, че не се тресе цялата стая, а само нейното рамо.
— Ставай! Търсят те. Трябва да тръгваме веднага!
Тя се вторачи в Шанд, който вършеше нещо в отсрещния ъгъл. Какво ли искаше от нея? Неприятният опит й подсказваше, че почти всички искат нещо. Да не са обявили награда за нея или той иска да се възползва от дарбата й?
Шанд вдигна глава.
— Хайде де! — подкани я грубо. — Няма време да витаеш в облаците.
— Къде са ми дрехите? — сопна се и тя. — Не мога да изляза увита в одеяло.
Той се наведе, бръкна под леглото и измъкна вързопче.
— Само това имаше. Побързай!
Докато Каран опипваше възела с омекналите си пръсти, вратата щракна. Шанд изчезна. Изведнъж тя се уплаши.
Чу викове в края на коридора, заблъскаха с юмрук по някаква врата. Косата й настръхна. За нейна
