присви и тя повърна в кишата пред краката си. Войникът отскочи и им махна с погнуса да продължат по пътя си. Шанд пак я прегърна през кръста и я повлече нататък.
— Едва ни се размина — промълви той с чудата бодрост. — Явно те търсят. Разбира се, издирват жена с червена коса.
Каран се опули насреща му, хвана един кичур и го изви пред очите си. Имаше цвета на сажди. Хубавите й червени къдрици — единственото, с което си позволяваше да угажда на суетата си, сега провисваха черни. Сълзи опариха очите й.
Още няколко пъти ги спираха за разпит, но старецът успяваше да се измъкне с красноречие. Често спираха да си починат, докато не попаднаха в толкова долен квартал, че вонята не се издържаше дори за минута. Шанд я измъкна оттам по дълга тясна улица, завършваща със стръмни стъпала. В подножието им се виждаше вода. Без да продума, старецът тръгна надолу. Ако не беше той, Каран отдавна щеше да се е проснала в мръсотията без никакво намерение да стане. Палецът й нито кървеше, нито болеше — стъпалата й премръзнаха.
— Къде отиваме? — попита тя задъхана на горното стъпало.
— Идвай! После ще приказваме.
Зад тях отекна вик. Каран се озърна — в края на улицата се показаха войници.
— Спрете!
Войниците се втурнаха към тях.
Вдясно от Каран имаше плътна стена, вляво — проход между занемарени складове. Тя се застави да направи няколко крачки натам, разколеба се и побягна обратно с плач. Преди вярното решение щеше да я осени на мига, но сега не намираше нищо в главата си.
— Не може оттам! — кресна й Шанд. — Слизай по стълбата!
Тя замръзна на място уплашено. Старецът я метна на рамо и буквално препусна по стъпалата. Долу залитна и я изтърва във водата. Каран се вцепени от студ, но подаде ръка и Шанд я подпря на каменния парапет. Гърдите му свиреха.
Сега бяха сред огромните гниещи подпори на пристанищния град, прострял се на всички страни. Стъпалата продължаваха дори под водата. Само на десет разтега се намираше отчасти потопената долна площадка на кея, но точно пред тях тя бе потънала или пропаднала. Шанд ровичкаше в тъмната вода с пръчка.
— Ела! — подвикна й той. — Можем да минем оттук.
Пристъпяше полека и напипваше пътя с пръчката като слепец. Водата стигаше до бедрата му. Някой кресна зад тях и Каран се сепна. Горе стоеше войник и ги сочеше. Старецът стисна китката й и я издърпа да се скрие, а в гредите се забиха стрели.
— Къде ме водиш? — вяло попита Каран, когато седнаха да съберат сили на паднало парче дърво.
Тя трепереше неудържимо. Стъпалата й кървяха от острите ръбове на мидите, залепнали по всяка повърхност, до която стигаше вода по време на прилива. В сумрака лицето й зеленееше призрачно.
— В пристанищния град има места, където дори хората на Игър не биха посмяли да ни търсят. Обитателите на кейовете — хлуните, ще ни изтърпят за малко, ако ги помоля.
— Дано — уморено отрони тя, — защото и крачка повече не мога да направя, ако ще животът ми да зависи от това.
— Само че се налага. Все още сме във външния край, където се свират най-пропадналите — тук водата е вмирисана от отпадъците на Туркад. Остани тук. Ще ти намеря скривалище, докато аз се пазаря с хлуните. Няма да се бавя.
Шанд смъкна раницата от гърба си и се отдалечи. Наистина се върна след малко.
— Има място за тебе наблизо, колкото да прекараш нощта.
Каран куцаше след него и оставяше кървави следи по гредите. След минута стигнаха до малък празен склад с дъсчени стени. До него се редяха подобни помещения. В пристанищния град се намираха половината складове на Туркад, но тези отдавна бяха хлътнали под линията на прилива и вече не се използваха.
Влязоха и Каран се отпусна на мокрия дъсчен под. Тук беше тъмно и виждаше стареца само като шареща насам-натам сянка. Задрямваше, но той хвана рамото й и я разтърси.
— Още не бива да спиш, а и в никакъв случай на пода — приливът ще го покрие след няколко часа. Трябва да се пазиш от водата заради туркадските мръсотии.
Шанд опипа стените. Имаше широки рафтове от неодялано дърво с някакви кафяви израстъци по тях, които обаче се разпаднаха на прах под пръстите му. Разстла одеяла на един по-висок, вдигна Каран и я сложи да легне. Тя се загърна с одеялата, изпаднала в пълна безчувственост, с празен стомах, с премръзнали стъпала. Прилошаваше й от глад. Старецът пак сложа на гърба си раницата и пристъпи към вратата.
— Шанд! — изписука тя в паника. — Не си отивай!
Той не дръпна ръката си от вратата.
— Трябва да изляза. Няма да се бавя.
— Моля те, струва ми се, че умирам. Толкова ми е студено…
Зъбите й тракаха. Тя се смъкна от рафта, опря крака в пода и се сви на топка.
Той притича, уверен, че пак я надмогва безумието. Ръката й беше ледена, премръзналото й тяло се гърчеше.
— Ама че съм глупак — укори се старецът. — Гледай какво й сторих…
Смъкна подгизналите дрехи от нея и се зае да разтрива ръцете и краката й, накрая я уви във всички одеяла. Каран въздъхна и отвори очи.
С дълъг нож в ръка Шанд кълцаше трески от греда в едно котле. После надроби храна в по-малко котле, сипа вода и го закрепи над по-голямото.
— Още… — помоли с шепот Каран. Както беше увита в одеялата, се виждаха само очите й. — Умирам от глад.
Той наряза още една глава лук, изрони още един комат хляб, ловко изчатка искри с огнивото и само след минута от голямото котле се източиха пламъчета.
— А сега да видим какво става с краката ти. — Шанд почисти раната на палеца, намаза го с мехлем и го превърза. — Как можах да забравя, че нямаш ботуши? — сгълча се, взрян в подутите й стъпала. — Накарах те да газиш боса в снега. Колко ми е отслабнал умът!…
Постара се да не пренебрегне и най-дребната драскотина. Каран си мълчеше — беше благодарна за грижите, но почти не усещаше докосванията му.
Шанд напълни още два пъти голямото котле с трески, но не успя да кипне водата. Все пак яденето се сгря достатъчно. Старецът й помогна да седне и сложи в ръцете й малкото котле и лъжица.
— Изяж всичко, ако можеш.
Изхвърли жаравата във водата, изми голямото котле и го прибра.
Гозбата беше редичка и не особено вкусна, но тя не се мръщеше. Преглъщаше, докато коремът й се изду и чак я заболя. По тялото й плъзна великолепна топлина. Шанд се вглеждаше в нея. Увери се, че може да я остави сама.
— Сега трябва да отида при хлуните, иначе ще загазим. Вмъквахме се на чужда територия, Каран, а господарите й ревниво я бранят от натрапници. Дано не се забавя до утре, но за всеки случай ти оставям цялата храна. Войниците засега няма да се престрашат да тършуват тук. Не мърдай никъде! Поспи.
Той излезе и затвори вратата.
Скоро котлето, побрало достатъчно супа за двама гладници, се опразни, а на Каран й се ядеше още. Но от топлата храна дори стъпалата й вече се сгряваха. Легна на хълбок и се помъчи да заспи. Твърде много неща й пречеха. Боеше се от странния безжалостен народ, обитаващ пристанищния град. Грапавините по дървото се впиваха в кожата й, под която сякаш не бе останала плът. Тук беше сумрачно, само няколко зеленикави лъча проникваха през цепнатините. Накрая и те избледняха. Шумовете обаче не секваха.
Лежеше със затворени очи и се опитваше да ги разпознае. Под нея неспирно плискаха вълнички, кеят скрибуцаше с десетина различни звуци — от ниски, едва доловими за ухото вибрации до по-слаби трептения и подрусване. Час по час водата се надигаше с прилива и накрая покри дъските на пода в стаичката.
