Той не угаси лампата до леглото. Постоя малко с наведена глава, после отметна завивката.
Игър лежа неподвижно толкова дълго, че Мейгрейт се притесни да не е заспал. Но когато накрая го докосна, той се обърна към нея и я прегърна непохватно.
Светлината се отрази тъмно-червена в нейните очи. Неговите пък тъмнееха от потрес и смут. Той я притисна силно към себе си, за да не я гледа в лицето.
Знаеше за произхода й повече от самата нея. Като негова пленница във Физ Горго тя бе лишена от отварата на Фейеламор, с която прикриваше цвета на очите си. И те бавно си възвърнаха променливите оттенъци — ту наситено-червени, ту индигово-сини. Нямаше нужда Игър да тъне в догадки. Единствено кароните или мелезите с много каронска кръв имаха такива очи.
Тогава не се безпокоеше излишно, но сега… Огледалото му бе отнето, гашадите се пробуждаха, завладените от него земи се разбунтуваха. Сега цветът на очите й имаше твърде голямо значение. Взреше ли се в тях, все едно виждаше своя враг, най-великия сред кароните. Помнеше обаче как след победата над Рулке мелезите с каронска кръв бяха изтребени безпощадно. Коя е тази жена?
Тя лежеше в прегръдката му и се чудеше защо е толкова неестествено скован. Доближи устни към ухото му.
— Игър…
Горещият й дъх го възбуди.
Мейгрейт се почувства твърде странно, докато се любеха, защото Игър все я обръщаше с гръб към лампата. Свършиха скоро, без да са особено удовлетворени, а и тя не очакваше кой знае какво. Но тази близост, уютът на прегръдката му беше нещо ново и прекрасно за нея. Тя се отпусна по гръб, усмихна му се сънено и заспа.
Лампата отново осветяваше полузатворените й очи и Игър се сгърчи от ужас. Каронски очи! Идеше му да изскочи от леглото и да тича неспирно чак до своята крепост сред блатата, да забрави завинаги Огледалото, империята си и отдавна замисленото отмъщение. Но не можеше.
Подпря се на лакът и се взря в лицето на Мейгрейт. Тя беше прелестна — нямаше го съкрушеното изражение, което толкова я загрозяваше. Погали дългата й шия, но за миг пак си представи очите й… и настръхна от желанието да впие пръсти, да се освободи от заплахата, въплътена в тази жена. И това не можеше да направи.
Опря глава на възглавницата и изстена. Мейгрейт протегна ръце насън и се притисна в него. Игър не мигна цяла нощ.
ВТОРА ЧАСТ
11. Изгубена памет
Дълго лежа, безсилна да се тревожи. Пълната апатия й внушаваше, че е в безопасност. Плътно я обгръщаше непривична, но приятна топлина. Унасяше се, сънуваше, отърсила се от всички страхове заедно с паметта. Нищо не бе останало, освен призрачни сенки от далечно минало. Вървеше в снега под пълната, кървава луна и гледаше звездите, които мудно пълзяха по небето. Ахна развълнувано, когато се стрелна искрата на метеор. Вятърът донесе ръмженето на планински рис. Тя стисна по-здраво огромната ръка и въпреки опасността пак повярва, че с тази закрила нищо не я заплашва.
По-късно се мярнаха позната стара стая, пукотът на дърва в камината, прегърналата я яка ръка. Вятърът хленчеше навън, напираше през комина и размяташе пламъците. Тя се гушеше в баща си със затворени очи, понесена от боботещия му глас, и преживяваше древните сказания толкова живо, сякаш картините се сменяха от вътрешната страна на клепачите й.
По снега крачеше червенокосо момиче. Самата тя ли беше, или поредният му разказ в зимна вечер? Въздъхва безмълвно и тогава се върна болката в главата. Ужасна, разкъсваща болка, пронизваща със стоманени шипове челото й. Отглас на предишна болка. А после — забрава.
Накрая слабо поскърцване проникна през замайването. Тя не помръдна, нямаше воля да поиска това. Тишината я върна в безвремието и тя засънува отново.
Пак това скрибуцане! Дърво се отъркваше в дърво. Изненада се, че от видения премина към мисли, отново в съзнание. Тънката нишка на любопитството сякаш я подръпна и тя се събуди. Отвори очи полека, за да не се издаде, макар да не знаеше защо го прави.
Стаята беше тясна и тъмна. Гладките камъни в зида до нея лъщяха от влага. Погледът й се плъзна по стената. В тази част от стаята нямаше друг човек. В малко огнище срещу леглото й горяха дърва. На лавицата отгоре бе сложена дебела къса свещ, чието пламъче местеше сенки из стаята. До свещта имаше голяма съдина, зелена и гледжосана. От другата страна на огнището седеше някакъв старец. Подпираше крака на стената и се люлееше, а столът скърцаше. Той носеше тъмни протъркани дрехи и кафяви ботуши. Късата му брада сивееше, побелялата му коса бе оредяла.
Старецът се размърда. Май се взираше в карта, начертана на хартия от дървесна кора. Тя затвори очи и се отпусна. Столът изчегърта по пода. Старецът изсумтя, после забълбука течност. Той доизля остатъка от съдината в паница, върна се на стола и отпи.
Клепачите й пак се отпуснаха. Върна си мъничко късче от спомените — важна среща! А на глезените й имаше окови. Плъзна пета по другия си глезен и трепна. Още я болеше от ожулването. „Каран! — изскочи в ума й. — Това съм аз!“ И потокът нахлу — вестоносец влиза тичешком с вик, че Игър е пред портите, а армиите на Туркад са разгромени. После Тенсор — отчаян, обезумял, покрусен — протяга напред свития си юмрук. След това… нищо.
Как е попаднала в тази мухлясала занемарена стаичка? Кой е онзи старец? Главата й натежа. Огледалото го нямаше! Отнесоха го надалеч. И нейните мъки, и смъртта на толкова хора бяха напразни.
Не, това вече не я засягаше. „Мога да се върна у дома“ — рече си Каран с нова въздишка. И се появи споменът за овехтелия Готрайм със стените от розов гранит под следобедното слънце. Най-сетне ще си бъде вкъщи! Съзнанието й се замъгляваше, образът изчезна и тя охотно се отпусна в мрака.
За пръв път преживяваше такава болка в нацепените късчета будуване. Страдания като след злоупотреба с дарбата, но далеч, далеч по-страшни. А между пристъпите я изтезаваха кошмари, по-истински от живота, по-необуздани и по-мъчителни. Предпочиташе болката пред тях. Викаше, пищеше, обливаше се в пот, изгаряше я треска, после отново потъваше в безмерната болка.
Усещаше само дъх на нажежено желязо. Червенина под клепачите. Заслепяваща. Имаше крясъци и грохот. Пръстите й се потопиха в лепкава гъстота като каймака на сварено мляко. Доближи ги до носа си. Кръв! Лежеше в съсирена локва. Кожата по тила й настръхна, като че някой се взираше отгоре в нея. Ледени пръсти докоснаха гърлото й. Каран събра жалките остатъци от сила и изля във вой ужаса и терзанията си.
Много по-късно отново изплува на повърхността и долови движение в стаята. Нещо припламна в мрака. Хлад по челото й, който се плъзгаше по бузите, по шията, по гърба. И пак тъма.
Писъци, пот, треска. Изгарящи устни, парещо гърло. Давеше се, задъхваше се. И тънеше в мрак, по- черен от всяка нощ.
След незнайно колко време Каран се събуди от нечие присъствие. Лежеше, без да шавне, опитваше се да го прогони с мисъл… и старецът се върна на скърцащия стол до огнището. Отвори очи. Отново огризка от свещ пращеше на лавицата. Завъртя глава само с леко неприятно усещане и огледа другата половина от стаята. Някога по стената бе имало грапава мазилка, но от нея не бе останало много. Вратата от дебели дъски бе залостена със здраво резе.
— Каран, вчера си помислих, че ще те изтърва.
Гласът му я сепна. Възрастният мъж опря с тропот ботушите си на пода и стана. Тя притисна глава във възглавницата. Той наистина беше стар, но не и съсухрен, доста нисък, обаче с огромен гръден кош и широки рамене. По-отблизо й се стори смътно познат. Изглеждаше най-обикновен човек, а и впечатлението се засилваше от бавния му селски говор и грубоватата загоряла кожа на лицето. Преди не би забелязала такъв човек, но сега беше толкова изцедена, толкова лишена от увереност и самочувствие, че го виждаше
