Кулата върху разлома

Мейгрейт завари господарката си както я остави — изпаднала в абсолютно безразличие. Или спеше, или зяпаше в тавана. Рядко се надигаше от леглото и след броени минути влачене из стаята пак лягаше в него.

Когато се върна в щаба на Игър, той още будуваше като в треска. Не бе мигвал от няколко дни и приличаше на механизъм, погълнат от неукротимото желание да залови Мендарк и да обезопаси града. Тази му обсебеност смущаваше Мейгрейт. Все пак седна до него, докато той изреждаше заповеди как да бъде наложена властта му в града и какви наказания заслужават провалилите се служители.

Чак следобед Игър се взря в нея — прегърбена в креслото, отчаяно жадуваща сън.

— Съжалявам — промълви, без дори да се усмихне. — За мен няма отдих, докато не хвана своя враг. Долода!

Вестоноската, легнала в ъгъла като опърпан вързоп, скочи. Слепоочието й беше подуто, по ухото й имаше засъхнала кръв.

— Отведи Мейгрейт в покоите ми — заповяда Игър. — Приготви й банята, осигури й всичко необходимо.

Долода тръгна пред нея по дълги коридори, стигнаха до голяма врата, където на пост стояха двама уелми. Скоро ваната беше пълна.

— Студена е! — възкликна Мейгрейт, когато топна пръсти във водата.

Изобщо не бе свикнала с разкош, но не очакваше студена вана през зимата.

— Гореща вода ли искате?! — прошепна Долода с такова изумление, че Мейгрейт предпочете да не настоява.

— И така може — отвърна намусено.

Изкъпа се неимоверно бързо. Мръсните й дрехи вече бяха отнесени някъде. Облече халата, който й поднесе момичето. Отиде в просторна, но оскъдно обзаведена стая, където явно се бе настанил Игър. Мейгрейт се стъписа. Както и да потръгнеха отношенията й с него занапред, с това не можеше да се примири.

— Няма да спя тук!

Долода само сви рамене и продължи да оправя леглото. Мейгрейт тръгна към вратата, отвори, но уелмите не й позволиха да излезе.

— Пуснете ме!

Единият завъртя глава.

— Не получих заповед, че можеш да излизаш до сутринта.

— Тогава върви да кажеш да Игър, че няма да спя в тази стая.

— Не изпускам поста си — отвърна той.

Ако имаше сила, би го залепила за стената, за да мине, но последните дни я изцедиха докрай. Върна се отмаляла в банята и седна на ръба на ваната.

— Леглото е готово — доближи я Долода.

— Няма да спя в него — повтори Мейгрейт и стана да огледа другите стаи.

— Но господарят заповяда — уплаши се момичето и опипа ухото си.

Мейгрейт не искаше да й навлече още едно наказание. Смъкна завивките от леглото и за ужас на вестоноската се сви на пода в дневната.

Сутринта се събуди и узна, че напразно се е тревожила. Игър изобщо не се бе отбивал в покоите си. И Долода спеше на пода, но щом я видя да става, втурна се да приготви закуска.

По-късно Мейгрейт отиде при Фейеламор, която беше твърде отпаднала, за да говори. Седя до нея цяла сутрин, угрижена от разклатеното й здраве. Ами ако умре? Каквото и да чувствата към нея, веригите на дълга и подчинението я обвързваха здраво. Трудно би открила нов смисъл в живота си, ако се лиши от господарката си.

Откакто Мендарк избяга, Игър беше толкова зает, че тя съвсем рядко го зърваше. Затворена в твърдината, заобиколена от уелми, Мейгрейт изпадаше в мрачно настроение и се кореше за непоправимата си грешка.

Повечето време прекарваше в щаба на Игър. Наблюдаваше го почти без да разменят дума. Какво ли искаше от нея? Той толкова се увличаше в заниманията си, така се затваряше в себе си, че беше невъзможно да узнае. Всъщност какво очакваше от него самата тя? Да й бъде приятел, любовник? През целия си живот служеше на Фейеламор, която не допускаше Мейгрейт да завързва приятелства. Нямаше представа как да се сближи с него.

— Игър… — започна плахо един следобед.

Той я погледна безизразно. Ръцете му подреждаха донесенията по масата, нямаше търпение да се върне към работата си. Офицерите и прислужниците наоколо я зяпаха изцъклено като насекоми. Вторачи се в хлътналите му очи, с всяка секунда смущението й нарастваше. Той имаше важни дела, а тя беше нежелана натрапница.

— Няма нищо — смънка и се сви на стола си.

Още десетина пъти понечи да го заприказва, но тъй и не се застави да произнесе думите. А щом Игър я погледнеше, от лицето му изчезваше всякакъв израз. Нищичко не й подсказваше какво си мисли и тя не се престрашаваше да продължи от страх, че напълно се е заблудила.

Мейгрейт затъваше в тежки размисли, в душата й тлееше негодувание. Отначало си бе позволила слабичка надежда, но по-късно се лиши напълно от нея. После Игър й я върна с признанието, че не му е безразлична. А последните дни бяха огромно разочарование. Не й каза дори една добра дума… нито пък груба. Все едно не я виждаше. Характерът на Мейгрейт често я възпираше да изрази чувствата си, но понякога те се отприщваха в яростен изблик. Ако това беше приятелството, предпочиташе самотата.

„Няма да му се умилквам като някое паленце! Стига да ми позволи, ще си тръгна още днес, а не ме ли пусне, такава врява ще вдигна, че ще съжалява за деня, в който ме е срещнал.“

— Проклет да си! — кресна му и размаха юмрук към него, когато той се канеше да започне поредното съвещание с военачалниците си. — Какви са плановете ти за мен?

Кръвта нахлу в лицето му, пръстите му забиха перодръжката в хартията на масата. Мигновено изви глава към подчинените си и ревна:

— Всички вън! — Щом стаята се опразни, той продължи кротко: — Бъди така любезна да не говориш за личните си тревоги, когато работя.

— Занапред ще следвам съвета ти — изфуча Мейгрейт. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — озадачи се Игър.

— Не говориш с мен. Аз съм като затворничка, на която не казват защо е в килията. По-добре си бях сама.

— Но за какво искаш да говорим?

— За каквото ще да е! — извиси се гласът й до вопъл. — Е, какви са ти плановете за мен?

— Не си позволявам никакви планове за тебе — тихо я увери Игър. — Приятно ми е… да си наблизо. Това е.

— Ами аз? Не съм ти някаква кукла, че да се хиля глупаво, когато ти скимне, и нищо да не правя.

Той се вторачи в нея. Не разбираше.

— Когато дойдох при теб, аз се опълчих срещу Фейеламор и всичко, към което тя се стремеше. Това не е каприз. Имам нужда от нещо повече!

— Мейгрейт… — Игър се вцепени. — Аз… Не мога… — Побърза да се обърне с гръб към нея. Когато пак я погледна, се бе овладял. — Ела с мен.

Поведе я нагоре, излязоха на покрива и застанаха до бойниците на твърдината. Вятърът жилеше лицата им със заледен сняг.

— Не мога… — повтори Игър и се отдръпна от нея. — Може би е по-добре да си идеш. Нямам какво да ти дам. Аз… аз се познавам, Мейгрейт, и това, което научих за себе си, не е много… приятно. И ти вече познаваш живота ми! Всичко е в паметта ми… — промълви той, сякаш вперил поглед в миналото. — Страданието да съм под гнета на Рулке, ужасът, че може да се случи отново. Откакто се изтръгнах от безумието, напред ме тласка жаждата да си отмъстя на онези двамата — Рулке и Мендарк. Наистина съм се превърнал в машина. Кух съм отвътре. Черупка, побрала само омраза и страх.

Тя пристъпи към него. Това признание я трогна по-силно от всичко, което й бе казвал. Хвана ръката му