мъжът, който я доведе тук, пак стисна здраво ръката й. Заведе я в малка стая недалеч при група от по- дребния народ.
— Оставаш тук — заповяда той. — Работи усърдно и телтите ще те хранят. Няма работа — няма храна!
Идеше й да се облее в сълзи, толкова унизена и пренебрегвана се почувства. Работниците се събраха около нея да я разгледат в мъждивата светлина. И те не знаеха какво да мислят. Външността й не беше много различна, имаше и черна коса като тях. Но зелените очи, по-тесният нос, по-дребните и тънки китки и ходила…
— Къде е Шанд? — прошепна Каран с отпаднал глас.
— Чард! — възкликна младеж с въгленочерни вежди. — Няма чард! Работи!
— Не чард — поправи го тя. — Шанд!
Но името като че не означаваше нищо за тях.
Някой я докосва и ахна:
— Студена!
Ами да, тя замръзваше. Пак се разтресе. Подхвърлиха й оръфано парче плат. Каран го уви около кръста си и с това въпросът коя е тя изглежда изчезна от главите на телтите. На нея обаче не й стана много по- топло, а и платът миришеше на мухъл. Младият мъж с черните вежди я заведе в ъгъла и с много жестове й обясни какво трябва да върши. Явно предполагаха, че новодошлата не разбира езика им.
Пред нея имаше голямо буре, пълно догоре с подобия на медузи, но по-дребни и жилави от всеки друг вид, който тя познаваше. Имаха съвсем бледосин цвят, къси пипалца, по които се редяха мънички пурпурни петна.
Каран вадеше медузите от бурето, отрязваше пипалата и ги отделяше настрана, изгребваше излишното от тялото и пълнеше кухината със смес от ароматни подправки. След това нареждаше медузите на пластове в по-малко буре и ги наръсваше със сол и друга миризлива билка с дебели листа. Накрая доливаше в тези бурета чиста морска вода и набиваше плътно капака. Само че това беше по-лесната половина от работата.
После се заемаше с пипалата. Остъргваше с тъпия ръб на нож виолетовите парещи жлези, разрязваше пипалото по дължина и го сплескваше с усърдни удари, защото плътта беше още по-жилава, отколкото изглеждаше. Натрупаше ли купчинка, слагаше ги в преса едно върху друго и накрая натискаше с цялата си тежест лоста. Отдолу изтичаше гъсто желе и пълнеше големи овални мехове. Другите ги запечатваха и отнасяха някъде. Оставаха плътни гъвкави блокчета, които тя оглаждаше с ножа и подреждаше в края на работната маса.
Щом се зае с пипалата, веднага проумя защо това е занимание за най-презрените и безправните. Трудно й беше да ги мачка, а и нямаше как да избегне опарването от жлезите. Накрая едва стискаше дръжката на ножа с подутите си зачервени пръсти.
Минаха няколко часа, другите изведнъж спряха работа, качиха се на доста прогнила площадка над водата и седнаха да си изядат вечерята. Каран отиде плахо при тях — не знаеше дали й се полага храна. Една жена, по-висока от останалите, й посочи да се връща при буретата.
— Не се трудиш усърдно! — развика се и я отпрати с толкова сърдит жест, че тежките й гърди се разклатиха. Коремът й се издуваше от напреднала бременност.
Каран заджапа унило към своя ъгъл. Купчината пипала, които тепърва трябваше да прехвърли, й се стори огромна. Заради прилива стоеше до колене в студената вода. Стъпи на скамейката, наведе се и взе поредното пипало. За малко да й призлее, но се наплиска с вода.
Отново се побъркваше от глад и жажда. Дори кафеникавите пресовани блокчета започваха да й изглеждат примамливи. Къде ли беше Шанд?
Все едно. Дори да не се върне, тя не биваше да остава тук — чужда на всички, значи по-долу от всички. Щеше да изтърпи, колкото се налага, и нито миг повече.
Минаха още часове, докато се справи. Приливът стигна най-високата си точка, тя потопи крака във водата и ги изми. Гърбът й се схвана от навеждането, кожата й смъдеше от отровите на медузите. Но изобщо не беше толкова зле, колкото в блатата на Орист с техните пиявици. Можеше да понесе и това, щом наоколо няма врагове. Тези хора не искаха от нея нищо друго, освен неуморен труд. А още в Готрайм Каран бе свикнала да не си дава почивка.
Видя, че другите пак се събират на площадката. Малка печка подгряваше обемист съд. Отново се размириса на недоизгоряло масло, но преди водата да кипне, някой посочи колко малко гориво е останало и угасиха печката. Бременната жена пусна в съда сушени билки — същите едри листа, които слагаха в буретата — и ги разбърка внимателно. Водата придоби цвета на изсъхнала трева. Сипваха чая в дървени чаши. Пак ги доближи нерешително и след кратко колебание дадоха чаша и на нея. Тя преливаше от благодарност.
Пое чашата с изтръпналите си пръсти и я поднесе към устните си, изпаренията лъхнаха стиснатите й клепачи. Отварата миришеше на застояло. Отпи колкото се може по-малко. Усещането за гореща течност по езика й беше неописуемо прекрасно — единствената топлина за целия ден. Вкусът беше като на мокро сено, но Каран изпи всичко, за да се сгрее.
Другите се хранеха с тънки резени от пресованите пипала на медузи. От представата как дъвче тази гадост сурова на Каран й се догади, но трябваше да се засити с нещо. И тя се пресегна да си вземе от този
Каран се върна в своя ъгъл, отряза си парче от едно блокче и го задъвка. Беше лигаво, меко като разкашкано сирене, смесено с ивици каучук. Никакъв вкус. Преглътна и отхапа второ парче. За миг ослепя от болка в езика. Веднага изплю хапката и зърна в нея виолетовата жлеза, която бе пропуснала при чистенето. Вдигна резена към светлината и забеляза още мънички точици в него. Всички се озърнаха към нея за малко, после телтите продължиха вечерята си.
Отряза парче от другия край, огледа го внимателно и захапа. Вкусът беше толкова отвратителен, че тя тутакси повърна.
Млада жена с лъскава коса, явно скоро намазана с масло, взе остатъка от резена. Говореше бързо, но Каран различи само думата „гнусно“ и се вторачи в нея с недоумение. Жената отскочи до другия край на стаята и се върна с медуза, извадена от бурето и захвърлена на пода. За разлика от останалите не беше бледосиня, а сивееше. Тикна я под носа на Каран — вонеше не на гнилоч, а на нещо още по-противно.
— Гнусно — повтори жената и пак захвърли отпадъка.
Каран пусна нарязаното блокче във водата. Жената огледа друго, помириса го и й го даде. Каран й благодари с поглед, но бе загубила апетит.
— Аз съм Каран — представи се на жената. — Как ти е името?
— Каран! — повтори жената със звънлив смях. — Аз съм Клуфер.
Тя потърка носа си в носа на Каран, взе чашата от отеклата й ръка и я напълни повторно. Каран се свря в ъгълчето си, попиваше топлината на течността и се наслаждаваше на почивката и спокойствието, макар и временни.
Не усети кога привършиха работата за деня. Сигурно отдавна мина полунощ.
— Ела! — покани я един младеж. — Време е за сън.
Десетината телти излязоха заедно и Каран отиде с тях в спалното им помещение наблизо — още по- бедняшка стаичка, просто кутия от дъски с широка обща площадка за лягане. Имаше само няколко парчета дърво за сядане и лавица с резбовани фигурки от твърда дървесина.
Всички се измиха с морска вода, окачиха набедрените си препаски да съхнат и налягаха един до друг. За одеяла им служеха широки завивки, изплетени от намаслени водорасли. Показаха на Каран недвусмислено, че не е приета в общността и няма да се топли с останалите. Клуфер взе одеяло за нея и го сложи в самия край на площадката.
Каран се уви колкото можа и легна на коравите дъски, но не спря да трепери цяла нощ, една от най- нерадостните в живота й. Ако имаше къде да отиде, би избягала, но в сегашното си състояние нямаше да оцелее и пет минути по улиците на Туркад. Какво падение след непоколебимата увереност и чувство за независимост само преди няколко месеца… Нямаше какво да стори освен да търпи тук с надеждата, че пак ще се срещнат с Шанд.
