че започна да излъчва страховете си, без дори да се усети. Но когато се свърза с Мейгрейт… Каква сила вложи в досега на съзнанията, щом отгласът стигна и до нашия господар в Нощната пустош!… Величави мигове! И всички извикахме в един глас:
„О, съвършени господарю! Най-после! Най-после!“
Ребан прояви дарба на истински разказвач, възпроизвеждаше съвършено точно думите и гласовете.
— И тогава той ни призова. Господарят ни говореше за пръв път от хилядолетия.
„О, верни служители — избоботи гласът му могъщо и мрачно. — Наближава решителният миг, а предстои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?“
„Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.“
„Гашади, имам враг!“
„Сега знаем и врага ти.“
„Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте гашадите и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!“
— Това беше — задъха се Ребан и падна изтощен от напрежението.
По цялата му кожа избиха червени петна.
А очите на Идлис бяха овлажнели, грубата му коса стърчеше.
— Просълзявам се от словата на нашия господар, макар че ги чух многократно. — Той склони глава. — О, съвършени господарю!
— Възползвахме се от шанса, но постъпихме ли правилно? — попита пак Куисан, подразнена от фанатичния му плам.
— Не ми се вярва — отвърна остриганата жена. — Каква полза има нашият господар от Шазмак? Това е скривалище, а не твърдина, от която да нанася удари по враговете си. Твърде отдалечено при това. Господарят няма да се спре тук подобно на страхливите аакими.
— Предстоят ни няколко неща — каза друг. — Първо да си послужим с ясновидство, за да открием накъде и с каква цел се е отправил Тенсор. Може и да не успеем, но не бива да са отказваме, защото това заклинание навреди жестоко на нашия господар в древността. Длъжни сме да открием защита срещу него.
— Да, това е една от задачите ни — съгласи се Джарк-ун. — Нека съберем
— Има още нещо — обади се Идлис.
Обикновено не го изслушваха, защото Идлис беше най-незначителният сред тях и знаеха, че е прекалено ревностен. Но щом се провалиха в усилията си да открият Тенсор, както и очакваха, Джарк-ун реши да му обърне внимание.
— Каква е твоята идея?
— Мисля си за онази жена — Каран от Банадор, която ми бе възложено да заловя преди време. Известна ли е участта й?
— Нищо не съм чул — поклати глава Тасел.
— Тя е мелез между коренната раса и аакимите — напомни Идлис. — Така наложихме властта си над нея преди. Има дарбата на усета, затова я проследихме чрез сънищата й. И може да се свързва — така ни откри и нашият съвършен господар. Длъжни сме да я намерим отново, да й наложим волята си и да се свържем насила чрез нея с господаря. Няма друг начин да научим какво иска той от нас.
Залата притихна, после всички изреваха дрезгаво като ято гарвани и вдигнаха Идлис на подиума.
— Ето как най-маловажния сред нас стана най-велик! — провикна се Джарк-ун. — Ще издирим Каран и ще я принудим. Идлис ще ни отведе при нея.
Въодушевените гашади пак събраха своя гадателски кръг.
15. Безпътица
Щом се раздели с Каран, Шанд веднага тръгна да търси хлуните, с които се бе сприятелил отдавна. Колкото и да успокояваше младата жена, измъчваха го съмнения — боеше се, че след толкова години може би никой сред тях не го помни. Отведоха го в голямото помещение и застана пред двамата старейшини. Той се постара да произнесе правилно имената им, всяка грешка щеше да бъде приета като оскърбление. Мъжът беше Чрейф и трябваше почти да изкашля звуците. Жената пък беше Изаут — на отделни срички с кратка пауза, а и носово изкрякване на втората.
Старейшината с дългите сплетени бакенбарди се надигна от кедровия си стол.
— Шанд!
Протегна му ръка, жената обаче само кимна, без да помръдне. Това го разтревожи.
— Чрейф, съжалявам, че влязох без покана във вашия град — започна неуверено Шанд и малко прекали с изкашлянето на името. — Войната ме принуди да дойда тук.
— Войната! — троснато повтори хлунът и се върна на стола си. — Всичко вече е друго. Как да ти помогнем?
— Ако предложите на моя приятелка убежище за ден-два, ще бъде голямо облекчение за мен.
Без да се впуска в излишни подробности, старецът обясни в какво положение е изпаднала Каран.
— В тежко време искаш такава услуга — хладно подхвърли Изаут.
— Не бих го сторил, но нямам друг изход.
— Освен това — натъртено добави Чрейф — ти ни помогна преди време, а ние не забравяме приятелите си. Твоята спътница може да намери безопасност тук за четири дни, но не повече.
— Къде е тя? — попита Изаут. — Войната ни навлече големи неприятности.
Шанд им обясни.
— Ще я наглеждаме — обеща Чрейф.
Щом се отърва от тази грижа, Шанд дори не отиде да провери как е настанена Каран. Тя трябваше да си възвърне самостоятелността, и то колкото се може по-скоро. Старецът побърза да се върне в Туркад, за да търси път за бягство от града.
Изобщо нямаше да е лесно. Всеки ден виждаше как стражниците отвеждат хора. Игър налагаше строгото си господство над Туркад. За онова, което преди войната струваше шепа сребърни тарове, сега се плащаше в златни тели — двайсетократно надути цени, а и не винаги беше осъществимо. Шанд разполагаше със злато, но не и в неограничени количества. Целта му бе да възстанови старите си връзки.
Обикаляше по улиците дни наред, на всяко кръстовище го спираха за разпит „черните юмруци“ на Игър, а той полека изпадаше в отчаяние. Накрая времето, отпуснато на Каран, почти привърши. Примири се с неуспеха си и тръгна обратно към кейовете. Не искаше да злоупотребява с приятелството на хлуните.
Оказа се, че е много трудно да се промъкне. Навсякъде бдяха войници на Игър, с непреклонни, сурови лица. Имаше и други начини, разбира се. Поогледа се и накрая успя да мине по отточен канал, но се озова на половин левга от мястото, където остави Каран.
Пълзя в смрадната теснотия половин час и установи, че на изхода пазят не по-малко бдителни хлуни. Щом се изсули от канала, техните копия опряха в гърдите му. Гледаха го враждебно.
— Името ми е Шанд — представи се той. — Имам разрешение от Чрейф.
От вълнение обърка произношението. Старшият пазач се озъби, но протегна ръка.
— Да видя!
— Не е на хартия. Уговорката е устна.
— Край на уговорките! — отсече хлунът и го побутна с копието.
Шанд усети, че острият като игла връх ей сега ще пробие куртката му.
— Но защо не попитате…
— Махай се! — прекъсна го старшият.
И другите зад него ръмжаха заплашително. Шанд реши, че са прекалено наежени, за да си насилва късмета. Пропълзя нагоре по канала и някъде по средата седна в мрака, за да поумува какво може да се е объркало. Защо държанието им се промени внезапно? И още по-важното — всичко ли е наред с Каран?
