В ранното утро от другия край на площадката се чу приглушен кикот. Водораслите зашумоляха, размърдаха се тела. Някой се засмя и в унинието си Каран реши, че се присмиват на нея. Тя изпъшка. Кискането секна изведнъж, тъмната стая притихна.
До тези мигове в съзнанието й имаше място единствено за самата нея. Но както си лежеше на влажното дърво, свита под мазната завивка, закопня за Лиан. Рядко се бе сещала за него през последните дни освен в разговорите със стареца. Наистина ли е тръгнал с Тенсор? Доброволно или по принуда? И за какво му е на Тенсор да вземе със себе си Лиан? Къде ли го е отвел?
Спомни си многото нощи в планините по пътя към Шазмак и бягството след това. Тогава им беше много по-студено, а веднъж едва не ги погуби бялата смърт, въпреки дебелите дрехи и споделената топлина.
„Ти ме поквари, Лиан, направя ме слаба. Започнах да разчитам, че винаги ще си наблизо. И сега ми е мъчно за тебе. Ако бях предишната, щях да си лежа тук и да се подигравам на студа. Как искам да чуя отново прекрасния ти глас, най-хубавото в тебе. Каква глупачка съм, щом хлътнах по глупак като тебе…
Но ти ми показа що е вярност. Накрая никой освен теб не беше на моя страна. Видях как понечи да ме браниш. Ама че гледка — ти с меч в ръка! И да беше хванал някоя от тези медузи, все тая.“
Каран прихна от собствената си кисела шега.
„Е, където и да си, ще те намеря, ще те измъкна от поредната беда, в която си затънал, и ще те отведа в Готрайм. Там ще си допишеш сказанието. Това ще е единствената ми цел и стремеж и нищо няма да ме отклони по пътя.“
И Каран започна да се опомня. Дори тази безкрайна нощ отмина, непрогледният мрак се смени с бледозеленикавия здрач на деня. Тя се събуди в недоумение — къде ли беше, защо ли лежеше гола под това жалко покривало от водорасли? Чак когато телтите се раздвижиха призори, спомените й се върнаха. Вече се питаше дали пак не я обзема безумието.
Закуската се състоеше от неизменните пресовани пипала и няколко вида варени водорасли. Каран очакваше веднага да я пратят при буретата с медузи. Телтите обаче пиха още билков чай, някои излязоха, други се излежаваха на площадката и зяпаха в тавана или във водата. Един-двама посвириха на малки дървени дудуци. Често долавяше погледи, обърнати към нея. Тя трепереше, измъчена от глада и от спазмите в стомаха, от болки в главата и възпалените пръсти. Така пребледня, че изглеждаше прозрачна. Клуфер седна до нея и я прегърна. Отново се изненада колко студена е кожата й и донесе чаша чай. Каран й беше признателна и за топлината, и за сърдечността.
През тези часове за отдих неколцина телти взеха от лавицата недовършени дървени фигурки и се заеха да ги дялкат усърдно. Повечето изобразяваха дребни морски животинки като рибките, които почистваха от налепи подпорите на кейовете. Имаше и статуетки на телти във всякаква възраст — от бебета до старци. Но нито един образ на хлун.
Изнизаха се още няколко неразличими дни. Настъпи хид и също отмина — нито по-добър, нито по-лош от останалите. Понякога Каран правеше усилия да пробуди дарбата си. Преди усещаше опасността по инстинкт и се свързваше с чуждо съзнание при почти всеки опит, но вече не откриваше нищо. На способностите й поначало не биваше да се разчита винаги, пък и си плащаше с ужасна слабост след употребата им, още по-зле обаче се чувстваше без тях.
В следобеда на деня след хид тя работеше безмълвно при буретата и й прималяваше. Усети се, че не чува неспирното бърборене на телтите. Озърна се — неколцина хлуни бяха влезли и се взираха в нея. Повикаха младежа с черните сключени вежди и му говориха дълго и разпалено. Гласовете звучаха все по- ядно, телтът също се разкрещя, върна се сърдито при сънародниците си и изстреля толкова припряно някакви въпроси, че Каран нищо не разбра.
— Не! — отсече Клуфер.
Младежът се извърна към хлуните и разпери ръце. Каран гледаше изумена как другите сториха същото и със стена от тела попречиха на хлуните да стигнат до нея. Спорът се ожесточи, накрая старшият сред хлуните тропна по пода с голямото си плоско ходило.
— Утре! — заяви той заплашително.
Излезе и отведе групата си.
Телтите се спогледаха, озърнаха се и към Каран. Не подновиха отново работата си, а запалиха печката под съда и се разположиха за неочаквана почивка с чай. Щом отварата кипна, повикаха и Каран, макар че имаше да върши още много.
— Какво стана? — обърна се тя към мъжа, до когото седна.
— Правото на госта! — изрече той и не пожела да обясни повече.
Каран също мълчеше, докато пиеше чай. Твърде тревожна промяна. До края на деня и през цялата нощ очакваше да нахълтат цели орди хлуни, за да я изхвърлят на туркадските улици или да я предадат на Игър.
14. Наградата на един фанатик
На шестдесет левги от Туркад имаше сборище в Шазмак, величествения аакимски град, превзет от доскорошните уелми. Отново бяха гашади, служили в древността на Рулке, преди Съветът да го затвори в Нощната пустош.
Те се щураха като задвижвани от пружини овце из огромната зала. Тежките железни врати от двете страни бяха затворени. На подиума в ниския край на залата бяха наредени в полукръг столове от ковано желязо с високи облегалки. На повечето се бяха настанили гашади. Малко встрани стърчеше каменен пиедестал с обвиващи го в спирала двадесет метални стъпала. Площадката горе бе заобиколена с парапет от червен мрамор на жилки. Каран бе стояла там преди броени месеци.
Джарк-ун — нисък набит мъж, заговори на останалите гашади.
— Тасел донесе новини от войната в Туркад. Тревожни новини.
Тасел изглеждаше мършав дори сред тези костеливи създания.
— Туркад би трябвало вече да е завзет — започна със стържещия си глас.
— Случило се е преди три дни — обади се старица на име Куисан. — Вчера долетя скийт със съобщение. Само това научихме и с нетърпение очакваме твоите вести.
— Нашият враг Тенсор побягна на север преди девет дни. У него е Огледалото на Аакан. Той използва страховито заклинание и уби мнозина.
— Това пробужда нерадостен спомен — обади се Джарк-ун. — Има опасност за нашия господар.
— Така е — потвърди Тасел.
Изслушаха смълчани разказа му до края.
— Е, свършихме чудесна работа — подхвана отново Джарк-ун, — като покорихме Шазмак за нашия господар. Но какво да правим сега?
— И аз съм объркан — призна друг.
— Необходими сме на нашия господар — изрече дребничък млад гашад — албинос с розови очи. —
— Но, Ребан, ние не можем да го достигнем със съзнанията си! — възкликна старицата. Тя стисна юмруци и се удари в гърдите. — Какво иска той от нас?
— Не знам — промърмори Джарк-ун. — Просто не знам.
— Не знаем дори дали вярното решението бе да дойдем тук — намеси се по-млада жена с късо остригана коса и свиреп поглед. — Правилно ли беше да отхвърлим Игър? Може би е трябвало да служим на истинския си господар, като изпълняваме заповедите на Игър.
Тези спорове се разгаряха почти всеки ден, откакто завладяха Шазмак, но не водеха до нищо.
Прозвуча и гласът на висок мъж с белези по лицето.
— Бих искал отново да чуя за
Джарк-ун въздъхна.
— Идлис, понякога се питам дали изобщо ти е било отредено да дойдеш с нас. Ребан, разкажи му отново.
— Бяхме усърдни през онази нощ недалеч от град Нарн — започна Ребан. — Каран толкова се уплаши,
