Кулата върху разлома

— Знам, че имаш дарбата на усета — поясни Шанд.

— Имах някакви слаби способности — натърти тя — и рядко прибягнах до тях. Но за тебе са безполезни. Лиших се от тази дарба по пътя към Сит или пък предпочетох да я потисна… не помня точно. Знам само, че не ми помогна изобщо, когато се нуждаех най-много от нея — преди Емант да нахълта в стаята ми. Бездруго не са ми останали ясни спомени какво представляваше, но се чувствам ограбена без нея. Само че никога не съм забравяла колко малко може да се разчита на тези способности.

— Бях в Тулин, когато малко преди зимата дойде Лиан — подхвърли старецът, взрян в нея.

Щом Каран чу името, изражението й се смекчи.

— Лиан… — промълви унесено, но забеляза как я гледа Шанд и лицето й отново застина като маска.

— Ти изпрати мислено послание през нощта, след като той пристигна там — продължи старецът. — Дори аз го усетих, а нямам никаква дарба. Дори аз разбрах, че си го насочила към него.

— От къде на къде пък си решил така? Аз изобщо не знаех нищо за Лиан.

— Брей? Сега да не вземеш да разправяш, че никога не си го виждала на празника в Чантед?

Бузите й леко порозовяха.

— Разбира се, че съм го виждала там. Но когато изпратих зов, нямах представа, че е в Тулин. Как да знам? — Изведнъж тя се сепна като подритнато куче. — Аа, ясно ми е какво искаш от мен. Търсил си ме, лекувал си ме само за да открия Тенсор и да докопаш чрез мен Огледалото. Надявах се, че поне ти нямаш намерение да ме използваш.

— Не те използвам — меко възрази Шанд. — Когато те изнесох от залата, изобщо не ми беше известно, че и Тенсор е присъствал на Големия събор. Вече ти обясних — бързах да дойда в Туркад и с никого не говорих по пътя. Много отдавна се отказах от могъществото и се зарекох повече да не се стремя към него. Имах обаче няколко причини да ти помогна, но е достатъчно да ти посоча най-важната според мен. Все отлагах да ти я кажа, напразно се мъчех да прогоня миналото, което ти и Лиан пробудихте в Тулин. Когато те зърнах захвърлена на пода с бяло като сняг лице и разрошена коса, все едно се пренесох в деня, когато те видях за последен път.

Очите й се разшириха от изненада.

— На погребението на твоя баща — тихо добави Шанд. — Познавах го добре. Всъщност бяхме приятеля. Тогава сигурно си била на седем-осем години. И си беше същата.

— На осем — смънка Каран и се просълзи.

Онзи горестен ден сякаш едва що бе отминал. Копнееше да чуе още за баща си, но старецът продължи:

— Помислих те за мъртва! Но дори да беше умряла, можех ли да те зарежа там? Животът ми е пълен с непоправени грешки и една от тях е — далеч не най-малката, — че отказах на Лиан да тръгна с него и да те намеря. Ако се бях съгласил, никоя от следващите злини нямаше да те сполети. Ама че приятел се оказах! Време е да залича стореното. Уверих се, че си жива, затова те метнах на рамо и те отнесох — или да те излекувам, или поне да те погреба достойно. А още по пътя ти изплува от забравата.

— И аз съзирах нещо познато в тебе — промълви Каран. — Но всичко това вече е зад гърба ми. Може би дарбата ми никога няма да се възстанови.

Шанд реши да поговорят за по-неотложните си грижи. Знаеше колко независима и изобретателна беше спътницата му преди болестта си, затова се помъчи да подходи по-внимателно.

— Свой път ли ще избереш сега, или ще продължиш с мен?

— А ти къде ще отидеш?

— Все едно. Накъдето поискаш.

— Копнея да се прибера у дома — каза тъжно Каран. — В Готрайм имат нужда от мен, а и ужасно ми липсва.

— Минах през Толрайм на път за Туркад — спомена той най-близкия град до нейното имение.

Тя се вкопчи в ръката му.

— А дали в Готрайм са?…

— Войната още не се бе разпростряла в тази част от Банадор, макар че южните низини бяха пострадали жестоко.

— Разкажи ми за Готрайм! — помоли го Каран, силно разтревожена. — Моят иконом Рейчис е твърде стар. Много ми се разсърди, когато потеглих с Мейгрейт към Физ Горго. Обещах му да се върна след два месеца, но това беше преди половин година. Трябва някак да му пратя вест!

Шанд мълчеше, без да отделя поглед от очите й.

— Не може, нали? — смънка тя.

— Не може!

— Още тогава понасяхме големи загуби заради жегата… — промълви тя окаяно.

— През есента е валяло достатъчно — успокои я старецът, — за да има добра реколта. Засега не ги заплашва глад. Но ако войната се проточи…

— Просто искам да си отида вкъщи — прошепна Каран.

— Знаеш, че не бива. Ще бъдеш за тях още по-страшна заплаха и от войната.

— Разбирам — тихичко го увери Каран. — Нямам избор.

— Значи е най-добре да дойдеш с мен.

— Нямам никакви пари. Ти как ще ме издържаш? Не си богат, прислужваш в странноприемница, където рядко отсяда някой. Готрайм може и да бъде опустошен от войната. Накрая май ще стигна до просешка тояга. — Тя опря чело на ръцете си и следващите думи се чуха приглушено. — Повече от всичко на света искам да съм в своя дом, само да не беше Лиан.

— Не винаги съм бил това, което съм днес — каза Шанд. — Да, мога да те издържам. Тоест… ъ-ъ…

— Какво има? — пак се притесни тя.

— Ако не настояваш прекалено често да се къпеш с гореща вода.

Той се разкикоти, след него прихна и Каран, но само от учтивост.

— Добре, ще дойда. Тялото ми оздравява, но главата ми е празна и объркана. Нуждая се от помощ и свикнах да разчитам на тебе.

Шанд предпочете да не задълбава в неохотното й съгласие.

— Тогава е време да се размърдаме. Чух обезпокояващи новини, когато се разхождах снощи.

— Тъй ли?

— Ганиш — така се нарича цялата страна — се е подчинила на Игър преди два дни, макар че армиите му дори не са пресекли границата. А твоето представление привлече внимание към нас.

Тя май се канеше да изпадне в паника.

— Трябва да бягаме.

— Така е, но къде? Щом войската се настани тук, ще започнат да издирват фигуриращите в списъците и твоето име е в тях. В такива времена хората с дарбата на усета са особено застрашени…

— Не си първият, от когото го чувам — свадливо се озъби Каран.

— Все пак ме изслушай! Игър не е единственият, който би те поробил заради тези способности.

— Те са неуправляеми. Не може да се разчита на тях.

— Но другите не знаят това, нали? А и някой с по-силна воля би могъл да насочва дарбата ти. След случката снощи ще те намерят лесно. Мисля си, че е най-добре да прекосим морето. Земите на изток са обширни и безлюдни, там можеш да се криеш цяла вечност. — Той извади кесията си и изтърси на нея сребърни монети, които биха й стигнали за месеци наред. — Задължително е да имаш пари. Вземи това.

— Не искам да съм задължена никому.

— Вече си ми задължена. Вземи ги де! Много по-унизително е да просиш за всичко, което ти е необходимо.

— Няма как да ти върна парите. Нищо чудно Готрайм да е съсипан след войната. А дори да остане нещичко, ще го похарчим за посев и поддръжка на къщата, не за моите прищевки.

— Да оцелееш, не е прищявка. А парите не са сред нещата, от които съм лишен в този свят. — Каран забеляза, че очите му овлажняха. — Някой ден може и аз да опра до твоята помощ. Тогава ще ми се отплатиш, ако ти е по силите. Ако пък не, помогни другиму в тежък миг. Така се върти колелото…