Каран побутна монетите по мокрите дъски към него.
— Ако се нуждая от пари, ще те помоля да ми дадеш. Ще преглътна някак унижението, защото си спечелил тези пари с пот на чело. И ще ти се отплатя както и когато пожелаеш. Не искаш от мен повече, отколкото аз от свой длъжник. — Тя изведнъж заговори за друго: — Шанд, страх ме е. Предишния път не успях да се скрия от уелмите.
— Но какво искаха всъщност — да хванат тебе или да вземат Огледалото? Известно време ще бъдат заети в Шазмак и в Туркад. И Игър им намира работа! Дарбата ти е ценна, но не чак толкова, че да те гонят навсякъде.
Но още докато изричаше думите, Шанд си спомни казаното от баща й колко особена е Каран. Ами ако я гонят
— И аз ще си отдъхна, ако сме отвъд Туркадско море — призна Каран. — Много ми се иска да обикалям земите на север и на изток, дори до бреговете на Сухото море.
Старецът впи остър поглед в лицето й, но премълча опасенията си.
— Тогава да тръгнем към Сухото море — задоволи се да промърмори.
Нарамиха раниците си и започнаха да разпитват кой би ги взел на някое рибарско корабче да ги откара на отсрещния бряг. Никой обаче не се съгласяваше.
— Че какво да правим там? — повтори като ехо вторият капитан. Подсмихна се, щом зърна червеникавите кичури на Каран, подали се изпод кърпата на главата й. — Сега бамунди минават на големя пасажи в нашите води. Може би след седмица-две, ако времето е тихо…
— Но нали има и други кораби, които могат да ни откарат до другия бряг?
— Имаше — кимна белокосият моряк, — но избягаха на север заради войната. А ние, рибарите, си следваме рибата. Я ги погледнете ония вълни — в такъв сезон ви е нужен як кораб и свестен екипаж. Изчакайте една-две седмици.
Шанд не се отказваше.
— Колко ще струва да ни превозите до Грейнуис?
— Сега ли? И пет златни тела няма да стигнат. Но когато отминат пасажите, може би по един тар за всеки от вас. Но ние рядко возим пътници.
Двамата слязоха на кея.
— Пет тела! — възкликна тя. — Цяло богатство.
— Да, ще ни стигнат да се изхраним по пътищата година-две — потвърди старецът. — Само в пълна безизходица бих платил толкова.
Каран се ококори насреща му.
— Ще дадеш
— Шт! Никога не говори за тези неща, ако чужд човек може да те подслуша. Казах ти, че невинаги съм бил това, което съм днес.
— Хайде да тръгнем на север по брега. Има други градове и още кораби.
— Ако се доберем до тях. Почакай ме тук. — Старецът се върна при капитана. — Отивате ли до островите?
— Разбира се. Обикновено там се приютяваме при нужда.
— Колко ще струва?
— Един тар за двама ви, щом бездруго сме натам, но ще тръгнем, когато и както ние решим. Може да се наложи да помогнете във ваденето на улова.
— А кога отплавате?
Капитанът огледа морето.
— Да речем, утре, но по-вероятно вдругиден. Морето не е пречка, разберете. Ловим бамунди при всякакво време, а колкото е по-лошо, толкова по-лесно е за нас. Но няма как да минем през плитчините при тези вълни.
— Значи и галерите с войските на Игър няма да акостират, докато вълнението не стихне?
Старият моряк плю зад борда.
— Тези корабчета са за спокойни води. Цял ден ще сме ловили риба, преди те да си покажат носовете от пристанището.
Шанд кимна и се върна при Каран.
— Един тар… Така е доста по-добре. Я да се скрием някъде от този вятър.
Погледаха прибоя по южния нос и се прибраха в града, но избраха по-прилична странноприемница. На следващия ден бурята се укроти, но въпреки ясния студен ден вълните не спадаха. Поразходиха се около пристанището час-два, Каран си купи гребен и шишенце с любимата си есенция от зелен лимон. Пиха кафе на масичка до кея, попълниха припасите си. В ранния следобед заръмя и те припряно се подслониха в странноприемницата. Каран си подремна, а Шанд часове наред умуваше над картите си.
На следващата сутрин облаците продължиха да изцеждат водния си товар, но опасните вълни ги нямаше. Двамата се качиха на по-голям кораб от онзи, чийто капитан разпитваха по-рано.
— Червенокосата! — възкликна капитанката, когато минаха по подвижното мостче. — Как беше банята, а?
— Всички ли в Ганпорт клюкарстват за мен? — разсърди се Каран.
Яката жена с белязано от шарка лице изпръхтя.
— Ами все е по-добре, отколкото да си приказваме само за времето и за риболова. Пък и всеки, който извърти номер на оная дърта алчна гъска, е симпатяга! Добре дошли на борда. Името ми Тесариел, но всички ми викат Тес.
Жената носеше дебели дрехи от промазано платно — панталон, куртка и наметало с качулка. Дори брезентовите й ботуши бяха промазани, за да я пазят от вятъра и дъжда.
Каран изпита неописуемо облекчение, когато Ганпорт остана зад кърмата на кораба, но скоро забрави за всичко, освен за собствения си бълникащ се стомах — палубата се клатушкаше силничко. Флотилията от половин дузина кораби се насочи към остров Рог — сърповидно парче скала, едно от многото, пръснати из морето. Цял ден се мъкнаха дотам по вълните.
Каран се почуди на глас защо този гол камък е базата на рибарите. Тес я чу.
— Малко са безопасните пристанища на север от Туркад — подхвана тя с дрезгавия си глас. — Повечето по западния бряг изобилстват с плитчини, а по източния са изложени на зимните бури. Сама видя колко чакахме, за да минем през плитчините. Остров Рог е гол и неприветлив, но е прекрасно убежище. Има и още нещо, то е дори по-важно — близо е до дълбоките проливи, където минават пасажите бамунди, а в Мелдорин не може да се намери по-вкусна риба от тази, както сама знаеш. Взимаме добри пари за улова си. Но не и тази година… — добави нерадостно капитанката. — Ех, че гадна война! Малко бамунди ще продадем в Туркад, а и на юг, на запад пък не си позволяват такъв лукс. А соленото бамунди изобщо не е същото…
Каран замълча. Вниманието й привлече малко същество, подобно на маймунка, но с твърде къса опашка, което притичваше по въжетата на такелажа. То се залюля на една ръка и се вторачи в нея с тъмните си очи, сякаш я преценяваше. Изцвърча печално, разтвори пръстите на другата си ръка и вятърът отнесе снопче златиста козина.
— Хубави дребосъци — подхвърли Тес. — Моряците ги носят от север. Само че тъгуват по своите гори, започват да си скубят козината и залиняват. Внимавай! — побърза тя да дръпне Каран. — С удоволствие ще се изака върху главата ти, защото не е свикнало с тебе.
Каран веднага загуби интерес към животинчето.
— Никога не съм хапвала бамунди. И в Готрайм не можем да си позволим този разкош.
— Още малко и ще се натъпчеш до насита с бамунди, трябва да поправим тази несправедливост на живота. Аха, и с костите усещам, че нощес уловът ще е добър. Остров Рог ще почака, ти — също.
Тес се развика на екипажа си. Навсякъде по палубата висяха запалени фенери. Напредваха бавно на юг, а на носа моряк, целия покрит с брезент, пускаше лота, изкрещяваше дълбочината, за да надвика вятъра, и пак потапяше въжето с тежестта. Часове наред плаваха ту над дълбоки, ту над по-плитки води, но Тес все не беше доволна.
— Търсим онези теснини по дъното — обясни тя на Каран, — където плуват най-едрите, най-вкусните
