— Минералната смола не се отмива с гореща вода — поклати глава Шанд, — а с терпентин. Е, историята ти е смешна. Дано й е харесала.
— О, аз добавих много цветисти подробности, сама се изненадах от своята находчивост. Тя дори се усмихна веднъж, след като споменах, че съм похабила течен сапун, който би стигнал за десетина души.
— Шт! Тя май се кани да говори.
— Достойни клиенти — зацвърча старицата, а очите й се местеха от човек на човек, — моята почитаема приятелка — махна с ръка към Каран, — която бяга от ужасите на войната в Туркад, този най-покварен град…
Пиячите зашумяха:
— Тъй, тъй, нечестивци са!
— Пропаднали типове!
— И извратени!
— Направо не е за приказване!
В гълчавата Каран пак зашепна на ухото на Шанд:
— Казах й още, че когато двете седмици отминали, съм имала късмета да намеря „Четирите риби“, тази скъпоценност сред странноприемниците. Измила съм цялата смола, но не съм посмяла да рискувам заразяването на уважаваните й клиенти, ако някоя от проклетите въшки е оцеляла. Затова съм извадила тапата и съм пуснала горещата вода в Ганел да й се радват рибите. Предложих да обезщетя почитаемата съдържателка за загубата, както и за разните повреди, произтекли от моето вълнение и радост, че съм се отървала от всички паразити.
— Хмм… — проточи Шанд, а устните му потрепнаха. — Затова си толкова самодоволна, а? И мислиш, че си се отървала? Но какво ли се кани тя да каже на клиентите?
— Нищо, надявам се — с известно притеснение отвърна Каран, — освен че имат по едно питие за моя сметка.
А старицата си дъднеше:
— …избягала от покварения Туркад с онзи белобрад господин, нейният дядо…
— А бе, дядо! Гаден дърт развратник! — провикна се някой от дъното на залата, недалеч от огнището.
Съдържателката млъкна за миг и тутакси откри кой я е прекъснал. Едното око на досадника беше кръвясало, на челото му се издуваше прясна цицина.
— Блег, негоднико! Малко закъсня да се дръпнеш от дупчицата, а? Момчета, изхвърлете го.
Двама яки младежи награбиха пъпчасалия дребосък, чиито уши напомняха раздърпана зелка, и го запратиха на улицата.
— Щом казва, че я придружава нейният почтен дядо, защо да се съмнявам в думите й? Не ви ли прилича на достойна жена, искрена и скромна? Не е ли като всички нас?
Дебелите лелки и натежалите им съпрузи с отпуснати двойни брадички, с падаща в очите им мърлява коса се вторачиха като един с тъпа враждебност в Каран.
— Тя — мъничък петнист пръст описа странни дъги във въздуха, преди да посочи Каран, сгушила глава в раменете си, — ми каза, че дошла тук, измъчена от блатната треска в Туркад, от която коремът на човек се усуква. Няма да ви погнусявам с описание на тая страшна зараза, но е редно да спомена, че я прихващат само долни хорица. Вижте я колко е болнава и разтреперана, мършава и слаба, с прежълтяло лице, с хлътнали изцъклени очи като на мъртва риба, с мизерна коса, с… — Старицата се запъна, може би изчерпала вдъхновението си или пък забравила следващите думи. — Та значи страдала от тая треска и други напасти — пълзящи, сърбящи и смъдящи, но хайде да не я излагам пред непознати…
Умът й пак се отплесна нанякъде, главата й се заклати, а очите шареха насам-натам самостоятелно. Шанд пръхтеше задавено през пръстите, с които закриваше устата си.
— Та тъй, тя поднася извинения, че от смущение, а не заради виното, в никакъв случай… Но пък вижте как се е зачервила, присъщо си е на пияндетата, знам си аз, щото въртя тая странноприемница шейсетина години… Поднася извинения, че паднала… ама не била пияна, хич даже… върху масите и нарушила приличието. Тя винаги ще си остане моя скъпа дружка и щедро… Да, щедро! Вижте тая монета… моли да се почерпите с нея, докато похарчим тоя жалък тар.
Съдържателната завъртя монетата да отрази светлината от фенерите, подхвърли я на тезгяха и се заслуша придирчиво в звъна й, позяпа я още малко и я захапа. Накрая кимна удовлетворена, пусна сребърния тар в джоба си, прониза с отровен поглед Каран и повтори:
— Докато похарчим тоя жалък тар. Туй нищожно късче сребро.
Пиячите се развикаха нестройно и се струпаха пред тезгяха.
— Мечтаела си е за още един тар — предположи Шанд след дълго мълчание. — Забележителна приятелка си намери.
Каран се бе вцепенила и гледаше в краката си. Старецът не проумя веднага, че тя плаче безмълвно, но накрая сълзите й прокапаха по масата. Каза си, че урокът е заслужен, изобщо не й съчувстваше.
— Може ли да си толкова наивна след толкова години, прекарани в пътешествия? Както и да е, утре си тръгваме и повече няма да стъпим тук. Дребните унижения по пътя са неизбежни.
Шанд млъкна, защото някаква отрепка мина край масата и поднесе чашата си към Каран за наздравица. Имаше уста колкото кофа с три щръкнали зъба. И другаде из кръчмата не по-малко наквасени хора махаха с ръце, хилеха се или вдигаха направо кани в смразяваща преструвка на добродушие.
— И остана ли нещо в кесията за утре, след като вече всеки в северната половина на Мелдорин знае коя си и откъде идваш?
Каран му метна кесията над масата.
— Не е много олекнала — озъби се сприхаво, — а и истинският цвят вече си личеше.
Шанд изсумтя. Поседяха още малко, но селяндурското хилене им идваше в повече, а Каран се вкисваше. Накрая се изсулиха тихомълком към стаята си. Там след дълго чакане им донесоха вечерята — студена, загоряла и безвкусна. Щом се нахраниха, Каран се тръшна в единственото кресло и впери празен поглед в огнището. Шанд разбираше, че е най-добре да я остави на мира, затова безмълвно излезе.
След полунощ го подгони обратно бурен вятър, налетял внезапно от юг. В стаята беше тъмно. Запали свещ с въгленче от огнището. Каран се бе свила на топка в голямото кресло, завита презглава с дебелото наметало.
Поумува дали да я събуди, но си рече, че е настанена достатъчно удобно, затова свали куртката и ботушите си, залости вратата и пропълзя на здравото наглед легло. Спа твърде зле, защото постелята гъмжеше от буболечки почти както в историята на Каран.
Сутринта се изненада, че тя е станала преди него. Вече бе отскочила до кухнята да поръча закуска. Получиха я само след час — поизстинала каша и чай, прекалено сладък дори според Каран. Не обсъждаха случките от предишната вечер, но тя каза заядливо:
— За последен път те оставям да избираш странноприемница. Да вървим!
Шанд предпочете да не напомня, че спътницата му няма никакви пари, а неговите трябва да им стигнат за месеци наред.
— Къде ще ходим? — промърмори, докато се чешеше по нахапаните места.
— Така ти се пада! — сопна му се тя. — Където ще да е, само да не сме тук.
— Добре, но вържи кърпа на главата си. Моля те.
Каран се съгласи, че ще е по-благоразумно. Уви зелена кърпа около главата си и нахлупи отгоре провисналата си шапка. Помотаха се около час из града, още по-неприятен в такова време, минаха по брега и накрая седнаха на пуст ветровит кей да гледат прибоя на вълнолома. Ганпорт беше достатъчно многолюден, за да не се заглежда никой в тях. Шанд стана да се поразтъпче. Каран остана да размишлява, бе стигнала до някаква повратна точка или поне момент, когато се налага да избира посоката в живота си. Накрая старецът се върна, подсвирквайки си фалшиво.
— Какво ще правим сега? — посрещна го с въпрос тя.
Той мълча дълго.
— Надявах се ти да ми подскажеш нещо.
Каран се вторачи недоумяващо в него.
