Кулата върху разлома

— Бива си те — похвали го Шанд. — Онова устие беше на река Троикс, нали?

— Да. Не очаквах да стигнем чак толкова далеч. Като гледам, изминахме почти двадесет левги. Тук е северната половина на Елудерската гора. Чака ви труден път през следващата седмица. — Подаде им багажа от носа на лодката и пристъпи към платното. — Желая ви сполука.

— Пендер! — извика Каран и той се обърна. — Чувал ли си нещо за Лиан?

Лодкарят изръмжа и плю зад борда. Каран го гледаше тревожно. Накрая той промърмори неохотно:

— Нито думичка. Където и да е отишъл, не се е качил на кораб или лодка.

Махна на Шанд да пусне носа на лодката. Старецът бутна, килът се освободи от чакълестия бряг, Пендер загреба навътре.

— Сполука и на тебе! — извикаха двамата.

Камъчетата хрущяха под подметките на ботушите им. Шанд вдигна нейната раница и я нагласи на гърба й. Стори й се много тежка, макар вътре да бяха само дрехите й и манерката с вода. Чувстваше се бодра и освежена от соления вятър, само дето в краката й не бе останала никаква сила.

— Не знам накъде и защо сме тръгнали, но да вървим — подкани Каран.

— Отиваме на север. — Шанд наместваше торбата с храна в своята раница. — Далеч от войната. Ех, как се радвам, че оставихме Туркад зад гърба си.

— И аз. Изобщо не ми се искаше да отида там.

Очите на Шанд блеснаха за миг, после той тръгна пред нея към гората. Скоро щеше да се зазори и личеше, че денят ще е ясен и ветровит.

— Шанд, какви са телтите? — зададе Каран въпроса, който се въртеше в главата й от няколко дни.

— Историята им е любопитна. Много отдавна обитавали блатата и мочурливите гори край залива, строели си наколни колиби. Но с разрастването на Туркад мочурищата били пресушени, а горите — изсечени. Телтите бавно измирали в мизерия, защото са плах народ и не измислили как да подобрят положението си. А хлуните, търговци по душа, единствени им предложили подслон и прехрана — срещу закрепостяване за цял живот. Но когато всяко дете навърши десет години, има право на избор дали да се обвърже. Малцина от телтите решават да се махнат — нито си намират място другаде, нито им е по нрава да живеят отделно от своите. Никак не се обичат с хлуните, обаче са си взаимно необходими.

Изкачваха се бавно по дълъг рид от тъмни, многослойни скали. С изгрева на слънцето се озоваха върху голо възвишение, откъдето се виждаше брегът надалеч и в двете посоки.

— Да спрем! — изхриптя Каран и се отпусна на колене.

С голямата си раница приличаше на костенурка. Шанд я свали от гърба й.

— Ще си починем тук. Изкатерихме стръмен склон.

— Прекалено стръмен според моите негодни за нищо крака.

Каран си разтриваше прасците.

Скоро се оживи, въртеше глава и се озърташе. Отвъд река Троикс гората продължаваше към Туркад, докъдето стигаше погледът. На север се проточваха неприветливи неравни била, които сякаш изтикваха тясната залесена ивица към Туркадско море, което тук беше най-широко — четиридесет левги. Затова на изток имаше само увенчана с бели гребени вода и няколко островчета по средата. Каран знаеше, че морето продължава стотина левги на северозапад и се слива с океана.

В обратната посока криволичеше над двеста левги и се стесняваше до Земята на Кнулп, където човек можеше да пусне стрела от единия бряг до другия, а течението се разбесняваше така, че на практика проливът беше недостъпен за кораби. Нататък отново се разширяваше във възстуденото, вечно забулено в мътилка Мъгливо море — Карама Малама. Такова беше Туркадско море, отделило остров Мелдорин от огромния континент Лоралин, прострял се на изток.

По водната шир тук-там се мяркаше някое платно, накъдрено облаче дим бележеше градчето при устието. Нямаше други следи от обитатели по тези места.

— И сега какво? — попита Каран.

— Ще закусим, ако ти се яде, после ще вървим, докато не се умориш. Малко по-нагоре трябва да има пътека. Ще тръгнем на север толкова бързо колкото издържиш.

— Дали няма да се натъкнем на патрули?

— Не е изключено да обикалят, макар че областта е рядко населена — малко пастири и по някой ловец. Почвата е твърде бедна за земеделие. По-безопасна местност няма да намерим никъде.

Каран се сети за баща си, когото бяха причакали и убили в планините над Готрайм заради няколко монети, и потрепери. И тогава в съзнанието й се мярна бледа сянка на предишния кошмар — видение как я наблюдават наредени в кръг гашади. Цялото й тяло се разтресе, без сама да знае защо. Напипа ножа си в раницата, опита с пръст острието и окачи ремъка на канията на врата си.

— Значи ще закусим. Коремът ми е хлътнал като стар мях за вино.

Шанд стана да събере съчки за огъня, а тя промълви:

— Ами Лиан? Научи ли нещо за него?

— Носи се слух, че е тръгнал с Тенсор…

— Тръгнал! — възкликна Каран, вбесена от тона му. — Няма да повярвам в това. Може Тенсор да го е принудил, иначе не би тръгнал доброволно… — Тя помълча. — Но за какво му е?

— Мендарк твърди, че Тенсор го е отвел — търпеливо обясни старецът. — Как да знаем дали е тръгнал по своя воля?

— Но преди малко долових съмнение у тебе. Да не подозираш Лиан в нещо?

— Не… Вече не. И все пак… не, глупости.

— Искам да знам, ако нещо те настройва срещу Лиан. Трябва да знам.

— Още в Тулин се опасявах… и ето какво стана наскоро. Но защо си толкова угрижена?

Тя сведе поглед към оплетените си в скута пръсти.

— Дълго пътувахме двамата, преживяхме заедно какво ли не. Сам знаеш. Естествено е, че се опитвам да науча участта му.

Като летописец Лиан се бе захласнал по наново разгърналата се история около Огледалото. Шанд отново пробуди у нея твърде неприятно съмнение — Лиан може и да бе тръгнал охотно с Тенсор, за да не изтърве нишката на сказанието.

— И ти ли го подозираш? — промърмори старецът.

— Не! Лиан е мой приятел.

„Аз съм вярна на приятелите си и няма да дърдоря за техните слабости пред целия свят. И не обичам да споделям тайни. Особено с особняк като тебе, когото не познавам.“

— Той е най-скъпият ми приятел. — Каран изрече думите натъртено, за да е ясно какъв смисъл влага. — Може би и любим. Не е мимолетна прищявка.

21. Чудновата баня

Час по-късно продължиха нагоре по билото, след като се заситиха с горещ чай и овесена каша, стафиди, мед и масло. Каран успя да изяде две пълни паници и коремът й се наду, накрая метна раницата на гръб с голямо нежелание. По тези баири можеше да се влачи само няколко минути, преди да поиска почивка. Щом започнеше да се задъхва, Шанд решаваше да спрат. Минаха два часа, преди изведнъж да излязат на широка пътека. По стъпките в меката пръст личеше, че мнозина минават оттук. Пътеката се спускаше на зиг-заг по склона. Отдъхнаха малко и тръгнаха надолу.

Щам излязоха от гъстата гора, Каран забеляза как вятърът е покрил морето с разпенени вълни. Късчета суграшица жилеха лицата на двамата пътници.

— И по-лошо ще стане — отбеляза Шанд, извил глава по посока на Туркад. — Радвам се, че не сме в морето.

— Дано Пендер се прибере, без да пострада — каза тя.

Следобед старецът пресметна, че са извървели още една левга. Каран залиташе.

— Стига ти за днес. Да си намерим място за нощувка.

Мястото беше каменисто, край пътеката започваше хаос от долчинки. Шанд посочи отвъд билото.

— Не искам да се виждаме от пътеката. Ще имаш ли сили?