Кулата върху разлома

Туркад.

— Махаме ли се? Как?

Каран не знаеше дали да си отдъхне, или да се плаши. Досега преживелиците й покрай Шанд бяха същинска страхотия. Остави ножа, изми се с морска вода, после се поклони на телтите и им благодари за гостоприемството. Отвърнаха й с усмивки. Клуфер се засмя дружелюбно и я прегърна. След това всички се заеха с работата си, още преди Каран да е излязла със стареца.

— През последната седмица се случи какво ли не — заговори той. — Наистина ти дължа обяснение.

Шанд изобщо не приличаше на опърничавия наплашен старец отпреди броени дни. Какво ли го бе преобразило така?

— Горе-долу по времето, когато те оставих тук, цитаделата бе превзета. И положението ни стана доста опасно, защото и Мендарк реши да се скрие на кейовете. Всичко се преобърна надолу с главата. Отидох да търся лодка и не ме пускаха да се върна. Съжалявам! Но сега изчезване оттук.

— Никъде не мога да отида в този вид.

— Имам за тебе и дрехи — уверя я той бодро, — и ботуши, и всичко останало, което очаквам да ти е нужно.

Скоро доближиха външния край на кея, Шанд извади от изоставено складче претъпкана раница и даде на Каран втората приготвена за нея.

— Вътре ще намериш каквото ти трябва, за да опазваш приличието — подхвърли старецът, — макар че може да не съм угодил на капризите ти. Приготви се веднага — щом притъмнее, ще дойде лодката да ни откара.

Запали свещ и излезе.

Тя се боеше, че и е събрал боклуци, които няма да са й по мярка. Изсипа всичко от раницата. Шанд обаче се бе погрижил добре за нея — нямаше почти нищо пропуснато. Намери няколко широки леки панталона, каквито предпочиташе, и един по-дебел. Имаше топли вълнени чорапи. Извади два чифта по- големички ботуши (още един чифт чорапи на краката оправяше проблема), също ризи от мек плат, дълга куртка и наметало с качулка и вълнена подплата, и толкова меко и гладко бельо, че напомняше коприна. Видя нож, чаша, чиния, паница, сапун (благословен да е старецът!) и още полезни дреболии.

Тя побърза да облече най-топлите дрехи, обу два чифта чорапи и намъкна ботушите. Прекрасно… Окачи противната препаска на един клин в стената, подреди раницата си и излезе. Притъмняваше. От юг напираше силен вятър и вълните се блъскаха в подпорите. Долу чакаше малка тъмна лодка с черно-синьо платно и Шанд вече бе седнал в нея.

Каран се забави до стълбата. Питаше се какво да прави. Нямаше защо да тръгва с Шанд, нали? Вярно, беше болна и изтощена, остана без пукната пара и я издирваха. Но всичко това я бе сполетявало неведнъж. Наложеше ли се, сама щеше да се измъкне. Не й трябваше нищо друго, освен шепа монети.

— Хайде! — подкани я троснато Шанд отдолу. — Не е добре да се помайваме тук.

Заядливият отговор сам изскочи на езика й, но от лодката се разнесе познат глас:

— Идвай бързо! Търсят те навсякъде по брега.

Думите й напомниха за друг ден, в който потегляше с лодка.

— Ти ме докара тук — изсумтя Каран, но пристъпи към стълбата. — И ми каза, че ще намеря безопасност.

— Казах ти, че мястото е добро за криене, нали така! Но всичко се промени. Затова те отвеждам отново на по-добро място.

— Далеч от Туркад ли?

— Много далеч.

Тя се престраши. Предпочиташе неизвестността пред Туркад. Слезе в лодката и скоро се скриха в тъмата.

Лодката напусна незабелязано Порт Кардасон и се отдалечи от Туркад към големите носове, отвъд които щеше да се пъхне в пастта на големите вълни.

Щом излязоха в открито море, Шанд вдигна капачетата на фенера. До руля наистина седеше добре познатият на Каран лодкар, както тя се убеди с радост. Разцелува го по двете пълни бузи с набола четина.

— Пендер, ти си първият приятел, когото виждам от цяла вечност.

Той се посмути, макар усмивката да не слезе от лицето му. Каран се отнасяше мило към него, бе се привързал към нея. Предпочете да не я разпитва, само подхвърли:

— Каква е тая коса, а?

Каран се озъби и посочи с пръст към Шанд.

— Накъде сме се отправили?

— Мога да ви откарам някъде на север, но само докато трае нощта, защото утре трябва да се върна. Имам и друга поръчка. И не ми предлагай пари да остана с вас. Не мога да продължа.

— Нямам пари, дори един грайнт — призна си тя и погледна стареца. — Този път донесе ли нещо за ядене?

— Пендер се погрижи — засмя се Шанд. — На него може да се разчита за намирането на храна.

Измъкна огромна торба изпод скамейката.

— „Ще се заситиш само на трапезата на дебелака“ — почтително напомни Каран поговорката и протегна ръка към торбата. — Пендер, ти имаш друга лодка! — изненада се тя.

Шанд не й позволи да бръкне, а извади две парченца сушени плодове.

— Яж по малко, докато стомахът ти свикне.

— Онази лодка е за реката — обясни Пендер. — А за Туркадско море исках по-голяма и здрава. Ето какво намерих — „Танцуващата гъска“. Щях да взема и моряците си, ако пътуването ви не беше толкова тайно. А за океана ще имам нужда от още по-голям съд. Но първо да се сдобия със златото за кораб, нали така!

— Дано натрупаш парите — пожела му Каран и се вторачи в Шанд с толкова свирепа гримаса, че той се стресна въпреки мъждивата светлина.

Тя изтръгна торбата от ръцете му.

— Не знам какво си ял последната седмица — натърти неприязнено, — но аз се храних с медузи!

— Яла си пиджон! — слисан възкликна Пендер. — Затова си толкова измършавяла…

Каран се тъпка цял час под звездното небе: хляб, сирене, лук, пушено месо, мариновани зеленчуци, сушени плодове и гъби, ядки… каквото се намираше в Туркад. Никога не си бе пълнила корема толкова настървено, дори лодкарят я наблюдаваше стъписан и възхитен. Само едно нещо не докосна — голямата манерка със сладко вино.

— Това още не ми е по силите.

Накрая легна по гръб и затвори очи.

— Пендер, жена ти и децата ти още ли са в Сит? — попита сънено доста по-късно.

Въпросът беше неприятен за него, но той се насили да й отговори.

— Да, получих вест от тях преди два дни. Живи и здрави са, приютил ги е в дома си митничарят Дирхан. Той е стар приятел на жена ми.

Така произнесе думата, че Каран млъкна. Спомни си не особено сърдечните отношения между лодкаря и съпругата му.

Тя се загърна в куртката, опря буза в сгънато парче брезент и въздъхна доволно. Нямаше да си признае, че стомахът й ще се пръсне, а нищо друго не я измъчваше в момента. Заспа сита и сгрята. Не знаеше какво крие бъдещето, дори утрешният ден, но не се страхуваше. Толкова се доверяваше на Пендер, че той би се изумил.

Силният вятър носеше бързо лодката. Продължиха на север-североизток по Туркадско море още осем- девет часа, преди зазоряване подминаха устието на голяма река, където блещукаха светлинните на град. Брегът бе обрасъл с гора. Един час по-късно Пендер зави наляво, заобиколи скална площадка, в която се разбиваха вълните, и навлезе в закътано заливче.